— Ако имаше подобно раздвижване в централата на щатската полиция, щях да съм в течение.
Това не бе от нещата, които искахме да чуем.
— Джон, какво знаят на Федерал Плаза двайсет и шест?
— Всичко.
— Не мисля.
— Тогава не питай.
— Видели са те да разговаряш с Хари в петък следобед, докато сте чакали асансьора. За какво си говорехте?
— Джон?
— Не беше по работа.
— Добре… в момента времето малко ме притиска, така че ще продължим този въпрос по-късно.
— По-късно звучи добре.
— Но по-късно няма да съм толкова мил.
— Ти не си особено мил и
Той се разсмя.
— Още нищо не си видял, приятел.
— Я си го начукай — посъветвах го.
Той застана над мен, ястребовите му очи ме гледаха отгоре — сякаш летеше във въздуха и бе забелязал някакво ранено животно на земята.
— Има два вида разпити. Не зная за теб, Джон, но аз лично предпочитам онзи без кръв, счупени кости и писъци за милост — каза и извъртя глава. — Кейт? При теб как е?
Тя не отговори.
Той продължи по темата:
— Освен това има два начина да минеш през резачката — жив или мъртъв. Путьов мина мъртъв, защото бе убит просто по необходимост. Вие двамата пък ме вбесихте здравата. Все пак, ако решите да сътрудничите, ще ви дам честната си дума, че ще получите бърза и милостива смърт от куршум в главата, преди да минете през резачката и да се превърнете в храна за мечките. Е? Споразумяхме ли се? Джон? Кейт?
Не виждах каква точно е изгодата ми от тази сделка, но реших да спечеля малко време.
— Да.
— Добре тогава — каза Мадокс. — Е, искахте да видите СНЧ предавателя ми. Ще ви го покажа.
— Всъщност ще взема само списъците на гостите и персонала и си тръгваме.
— Не е смешно, Джон.
Каза го Мадокс, но на негово място спокойно можеше да е и Кейт.
Виждах и чувах как четиримата мъже се раздвижиха из помещението, след което Мадокс каза:
— Господин и госпожа Кори, вече можете да станете. Ръцете на тила.
Понечих да седна и се намръщих от болката в ребрата, вече не беше въображаема. Посегнах назад да се подпра, напипах мечешкото гръмче, пъхнах го в гащите си и се изправих. Дотук добре.
Обърнах се към Кейт. Тя се беше изправила и ме гледаше.
— Май ще се срещаме с мечки — казах й.
Тя кимна.
— Млъквай — подвикна Мадокс, погледна си часовника и се обърна към Карл. — Хайде.
— След мен — каза Карл. — На десет крачки един от друг.
Тръгна към отворената врата на игралното помещение.
— Тръгвайте — каза Мадокс. — С ръце на тила.
Тръгнахме след Карл.
Никога не бях ходил с окови. Не беше лесно. Затътрих крака. На всичкото отгоре желязото жулеше голите ми глезени.
Без колан панталоните ми се смъкваха и се наложи да ги придърпам на няколко пъти, което караше Лутър да крещи: „Ръцете на тила!“
Кейт, която беше пред мен, почти се препъваше. Впитите й джинси обаче не падаха и тя си държеше ръцете на тила без проблеми.
Не знаех кой е зад мен. Обърнах се и видях Мадокс на два-три метра с колта в ръка.
Лутър завършваше шествието с готовата за стрелба М16. Дерек, жертвата на въздушния клаксон, явно беше останал в бара да събере взетите от нас вещи.
— Следващия път, когато се обърнеш, ще се сдобиеш с трето око на челото — обеща ми Мадокс. — Ясен ли съм?
Мисля, че разбрах намека.
И тъй, оказа се, че господин Бейн Мадокс не е толкова очарователен, благовъзпитан или дори цивилизован. Показа си рогата. Всъщност май така повече ми харесваше — без маски и преструвки. А и по- важното бе, че ни водеше до СНЧ предавателя.
Карл спря по средата на игралното помещение.
— Стой — изкомандва Мадокс.
Двамата с Кейт се подчинихме. Огледах се. На едната стена имаше голяма дъска за стрелички, мишената бе цветна снимка на лицето на Саддам Хюсеин.
— Попита кога ще започне войната — каза Мадокс. — Е, оперативната дата е петнайсети март — мартенските иди — плюс-минус един-два дни за непредвидени затруднения. Аз обаче я започвам по-рано. След по-малко от час.
— Няма ли първо да вечеряме?
Лутър поне реши, че е смешно.
Мадокс — сега беше пред мен — изглеждаше малко напрегнат, а може би бе прекалено зает и не отговори на въпроса ми.
Както и да е, Карл метна пушката си на рамо и успях да я разгледам по-добре. Автоматична „Браунинг“, дванайсети калибър, можеше да изстреля пет куршума толкова бързо, колкото можеш да дърпаш спусъка и да се задържиш на крака. За Карл това нямаше да е проблем.
Колтът на Мадокс имаше седем патрона в пълнителя и един в цевта. Пистолетът бе прочут с неточността си, но ако заобленият му куршум те уцели където и да е, ще те прати във въздуха, а както обичат да казват моите приятели — бивши военни, „убива те не друго, а падането“.
Карабината М16 на Лутър беше съвсем друга порода. Много точна на средни разстояния, а ако това в ръцете му бе напълно автоматичната версия, значи можеше да изстреля двадесет обвити в стомана куршума за по-малко време, отколкото ще ти трябва да си помислиш: „Мамка му, уби ме“.
Във всеки случай бяхме изгубили Дерек, момчето с клаксона — той вероятно имаше среща с ушен лекар — и сега двамата с Кейт трябваше да се справяме с трима души. Но те не бяха обичайните улични леваци — като испаноезичните ми приятели, които едва ли не си затваряха очите, когато стреляха срещу мен, или господата от Близкия изток, за които честно вярвам, че не е възможно да се опитват да уцелят някого, когато стрелят със своите АК–47.
Пък и тези тримата не бяха само с военно обучение, а и ние двамата с Кейт бяхме в окови, без колани, боси и в тясно затворено пространство.
С две думи, не беше времето да гърмим мечки. Надявах се Кейт да го разбира.
Освен това трябваше да стигнем до СНЧ предавателя.
Видях Карл да бърка под голямата кръгла маса за карти, след което отстъпи назад. Пред очите ми масата започна да се движи нагоре. Чух бръмченето на електромотор. Масата продължи да се издига заедно с кръглия килим под нея и кръгла част от пода под килима. Вече виждах хидравличното бутало. Когато краката на масата, килимът и участъкът от пода стигнаха на метър и половина височина, движението спря. Дупката бе с диаметър около метър и двадесет.
Карл седна на пода, спусна крака в дупката и изчезна. След малко в мрака долу се появи светлина.
— Кейт, ти си първа — каза Мадокс.
