— Беше гледала „На брега“ и „Доктор Стрейнджлав“ поне двайсет пъти и май така и не разбра, че единият е сериозен филм, а другият — убийствен хумор. Филмите за ядрен Армагедон я пращаха на психотерапевт за месеци.
Имах впечатлението, че Бейн Мадокс е имал известни проблеми с обсебеността на бившата си жена от ядрения холокост и може би се опитваше да ги разреши, като започне своя собствена атомна война. Сигурен бях, че госпожа Мадокс ще е сред първите, на които ще се обади след края й.
Както и да е, двамата с Кейт вървяхме по коридора и всеки път, когато повдигах панталона си, Лутър крещеше: „Ръцете на тила!“, а аз му отвръщах: „Майната ти“.
Чувах шума на работещи вентилатори, но въздухът миришеше на влага и бе леко неприятен.
От двете страни на коридора имаше отворени врати, водещи към обзаведени помещения — спални, всекидневна, кухня и дълга трапезария с облицовани с ламперия стени, тежки завеси, окачен таван и дебели килими. Зад една затворена врата дочух говор, но в следващия момент осъзнах, че е от радио или телевизия. Значи тук долу може би имаше още някой.
— Похарчи цяло състояние за украсата на тая дупка — продължи да си говори сам Мадокс. — Искаше да изчака полуразпада на радиоактивния прах в стила, с който бе свикнала.
Беше се отплеснал, така че не се обадих.
— От друга страна, това скривалище се оказа полезно. Първо, за СНЧ предавателя ми, а също и като хранилище на произведения на изкуството, злато и пари — обясни той и реши да се пошегува: — Последният данъчен, който дойде да души наоколо, още е заключен тук.
Браво, Бейн. Всъщност това скривалище приличаше на бункера на фюрера, но може би моментът не бе подходящ за подобни сравнения.
Стигнахме дъното на коридора, който продължаваше сигурно поне петдесет метра. Карл отключи една стоманена врата, отвори я и светна.
— Кейт, върви след Карл — каза Мадокс. — Джон, спри.
Кейт пристъпи напред и изчезна, а аз останах на мястото си.
— Чисто е — обади се Карл.
— Джон, давай — каза Мадокс.
Вече започвах малко да се уморявам от тези кучешки команди, но не си заслужаваше да го казвам сега, когато бяхме тъй близо до… края.
Влязох и видях Кейт отново да лежи на пода, а Карл стоеше до отсрещната врата и я държеше на прицел.
— Легни — нареди ми Мадокс.
Легнах по очи на синия килим. Като професионалист оценявах военната прецизност на Карл и Бейн. Отнасяха се като по учебник с двама пленници, които макар и оковани, невъоръжени и заобиколени от трима мъже с пушки, можеха да са потенциална опасност.
Лошото бе, че тези типове не ми даваха никакъв шанс да се измъкна от ситуацията.
Използването на окови вместо белезници си бе добро решение и разбирах защо Мадокс се бе спрял именно върху тях.
Единствената истинска грешка, която бяха направили досега, бе пропускането на мечешките гръмчета. Именно затова полицаите претърсват заловените на голо и им бъркат по дупките. След като вече се намирахме в тъмницата, това спокойно би могло да е следващият ход на Мадокс, заедно с белезниците — и това щеше да е сигнал за нас да действаме.
Междувременно нашият домакин и Карл изглеждаха заети и с нещо друго освен нас, но пък Лутър стоеше до вратата с вдигната М16. Дулото на карабината се местеше от Кейт към мен и обратно. Не виждах брезентовия чувал — очевидно бе прибран някъде по пътя. Значи единствените оръжия в помещението бяха насочените срещу нас.
Като стана дума за оръжия, избраната от Карл автоматична пушка в тези затворени пространства бе израз на слаб професионализъм — куршумите от подобни оръжия имат склонността да минават през телата на хората и да улучват други хора, които не е задължително да бъдат твои мишени, а после да рикошират и да се превърнат в заплаха за стрелеца и приятелите му.
Тоест тук долу карабината на Лутър бе почти толкова опасна за него, колкото и за нас. Въпреки това никак не ми се искаше да започне да стреля.
Колкото до колта на Мадокс, той вършеше идеална работа в тесни пространства със зидани повърхности. Беше в състояние да пробие голяма дупка в теб от близко разстояние, а изходната скорост на куршума обикновено не е достатъчно висока, за да нарани някой друг освен набелязаната жертва. А ако оловното топче улучеше бетонната стена, бе по-вероятно да се сплеска, отколкото да рикошира.
След като анализирах всичко това, стигнах до заключението, че в общи линии на двамата с Кейт са ни го начукали здравата. Всъщност мечешките гръмчета ставаха все по-незначителни и по-незначителни в ума ми.
— На колене — каза Мадокс. — Ръцете на тила.
Изправих се на колене, сплетох пръсти на тила си и видях Кейт да прави същото. Намирахме се на три метра един от друг в слабо осветената стая. Погледите ни се срещнаха. Тя наведе лице и очи към мястото, където бе пъхнато мечешкото гръмче — някъде в джинсите или бикините й, вероятно зад ципа. Хвърли поглед към мен и аз съвсем слабо поклатих глава. „Моментът не е подходящ — искаше ми се дай кажа. — Сама ще разбереш кога да действаш“.
Мадокс седеше с гръб към нас при някакъв електронен пулт. Реших, че това е СНЧ предавателят. Еврика. А сега какво?
Лутър все така стоеше до вратата и покриваше и Кейт, и мен с карабината си.
Карл не се виждаше, но чувах дишането му зад нас.
Самото помещение представляваше почти празен и функционално изглеждащ офис. Очевидно това бе атомният щаб на Бейн — оттук можеше по цял ден да звъни по телефоните и да проверява дали някой е оцелял след Големия взрив. Сигурно имаше и телеграф, който да го уведомява как вървят цените на петрола и военните стоки.
През седемдесетте и осемдесетте така и не успях да разбера защо хората толкова желаят да оцелеят при ядрения холокост. Като се изключат няколко консерви и каса бира, лично аз не си правех никакви дългосрочни постатомни планове.
Но за да съм честен към Бейн, това е било предимно идея на бившата му жена. Зачудих се какво ли е станало с нея. Може би беше имала близка среща с дърворезачка?
На стената отдясно на пулта бяха монтирани три плоски телевизионни монитора на въртящи се конзоли. Изглеждаха нови и някак не пасваха на тази времева капсула от осемдесетте.
Отляво на пулта имаше шест по-стари телевизора. Бяха включени, но бе трудно да се различат черно- белите образи, които непрекъснато се сменяха на екраните. После изведнъж осъзнах, че това са монитори на охраната. Различих портала, после се появи изображение на хижата, снимана от портала, което се смени със сградата с генераторите и тъй нататък.
Значи Мадокс щеше да разбере дали иде помощ. Ние с Кейт също. Засега обаче всичко в омагьосаната страна Къстър Хил изглеждаше нормално, мирно и тихо.
Отново и отново ме спохождаше безрадостната мисъл, че дори щатската полиция и ФБР да нахлуят през портала и да избият вратата на хижата, никой няма да ни открие тук долу.
А дори Шефър да се сетеше, че някъде тук би трябвало да има противоатомно скривалище, най- вероятно щеше да го потърси в мазето на самата хижа и като едното нищо щеше да се заблуди.
Повече от ясно бе, че няма да намери хидравличния капак под масата за карти, а дори да успееше по някакво чудо, щяха да са му нужни часове, докато извика сапьорски екип, който да гръмне стоманената врата.
Бяха ни го начукали двойно. От цялата тази каша имаше само един изход и той бе точно онзи, който бях избрал днес следобед — Мадокс и приятелчетата му трябваше да умрат тук и сега, преди да убият нас и преди Мадокс да гръмне четирите си бомби в Пясъчната страна.
Домакинът ни се завъртя със стола към мен.
— Разбираш ли какво става? А, Джон?
— Май установихме, че ще пратиш СНЧ сигнал до четири предавателя, свързани с ядрени детонатори в
