Частен клуб

късмет, да прекара остатъка от живота си на не толкова комфортно място.

Кейт реши да действа настъпателно.

— Интересува ме Карл.

Мадокс впери поглед в нея.

— Карл е моят най-стар и най-доверен служител и приятел.

— Точно затова се интересувам от него.

— Това е почти като обвинение срещу мен — рязко отвърна Мадокс.

— Може би с детектив Кори трябваше да ви уведомим, че никой от намиращите се през този уикенд на територията на клуба не е извън подозрение. В това число и вие.

В този момент Мадокс би трябвало да ни каже да забравим за вечерята и да ни помоли да напуснем дома му. Но не го направи, защото не беше приключил с нас — както и ние с него.

Всъщност това е моментът, когато прекрачваш прага и започваш прехода от неизвестен заподозрян към човека, с когото говориш. Остава ти да се надяваш, че заподозреният вече е казал или ще каже нещо уличаващо, когато започнеш да го притискаш. В противен случай се налага да разчиташ на наличните улики и добрата си интуиция. Накрая се стига до момента, когато казвам нещо като: „Господин Мадокс, арестуван сте за убийството на федерален агент Хари Мюлер“.

Тогава отвеждаш човека в участъка и оформяш документите. В конкретния случай щях да го откарам до централата на щатската полиция и щях да направя майор Шефър щастлив.

Между другото, вече започвах да си мисля, че хората на Шефър не са ни видели да отиваме към Къстър Хил Клуб, или пък ако ни бяха видели и бяха докладвали, Шефър не предприемаше нищо. А и защо да предприема? Още по-лошото бе, че си представях как Том Уолш вечеря и гледа телевизия, вместо да чете имейла на Кейт. Всъщност имах чувството, че помощта няма да се появи скоро — ако изобщо се появеше. Така че оставаше ние да извършим ареста.

Този случай обаче си имаше някои уникални проблеми, като например частната армия на заподозрения, както и някои познати проблеми, като положението му на богат и влиятелен човек.

И, разбира се, освен убийството имаше и предположение, че заподозреният участва в някаква конспирация да гръмне планетата. А това бе моя по-непосредствена грижа, а освен това попадаше в юрисдикцията на Кейт.

Предвид всичко това явно беше време за ядрен удар.

— Като стана въпрос за гостите, един от тях е пристигнал в неделя и явно още не си е тръгнал. Той ще присъства ли на вечерята?

Мадокс внезапно стана и отиде до бара.

— Не съм сигурен какво — или за кого — говорите — каза, докато си наливаше едно малко.

Не ми харесваше да е зад мен, така че се изправих и кимнах на Кейт да направи същото.

— Доктор Михаил Путьов — казах, докато се обръщах към бара. — Ядрен физик.

— А! Майкъл. Отиде си.

— Къде си отиде?

— Нямам представа. Защо?

— Защото ако не е тук, явно е изчезнал — казах.

— Откъде?

— От дома и работата си. Не бива да напуска дома си, без да уведоми ФБР къде отива — осведомих го.

— Наистина ли? Това пък защо?

— Мисля, че го пише в договора му. Приятел ли ви е?

Мадокс опря гръб на бара, с чаша в ръка, и сякаш потъна в размисъл.

— Труден въпрос ли зададох? — попитах.

Той се усмихна.

— Не. Обмислям отговора си. — Погледна ме, после погледна Кейт. — С доктор Путьов имаме професионална връзка.

Това донякъде ме изненада, но предполагам, че всички вече разбирахме, че е време да сме честни, открити и съпричастни към нуждите и чувствата на другия. После можехме да се прегърнем и да си поплачем хубаво заедно, преди да го арестувам или застрелям.

— От какво естество е тази професионална връзка? — поинтересувах се.

Той махна пренебрежително с ръка.

— О, Джон… мога ли да те наричам Джон?

— Разбира се, Бейн.

— Добре. И тъй, от какво естество е тази професионална връзка? Това ли питаш? Добре, как по-добре да го опиша…

— Започни с миниатюризацията на ядрените оръжия — предложих му.

Той ме погледна и кимна.

— Е, това е добра начална точка.

— Добре. Да спомена ли също и куфари бомби?

Той се усмихна и отново кимна.

Е, оказа се по-лесно, отколкото бях очаквал. Това всъщност можеше и да не е добър знак, но продължих:

— И още двама души — Пол Дън, съветник на президента по въпросите на националната сигурност, и Едуард Улфър, заместник-министър на отбраната.

— Какво ви интересува за тях?

— Били са тук. Прав ли съм?

— Бяха. Сега разбираш защо не искам наоколо да душат чужди хора.

— Позволил си си много известни и влиятелни приятели за уикенда, Бейн.

— Може и така да е. Но не ти влиза в работата.

— Влиза ми, Бейн. Много яко ми влиза.

— Всъщност може и да си прав.

— Аз съм прав. А и Джеймс Хокинс, генерал от Военновъздушните сили и член на Генералния щаб. Той също е бил тук. Нали?

— Да.

— Кой друг?

— О, десетина други, но никой от тях не е важен. С изключение на Скот Ландсдейл. Представител на ЦРУ в Белия дом. Това е секретна информация, така че не може да напусне тази стая — добави той.

— Добре… — Не разполагах с името, но щях да остана разочарован, ако човек от ЦРУ не беше замесен… в каквото там се беше намесил. — Тайната ти ще бъде запазена, Бейн.

— Тези четирима мъже са моят Изпълнителен съвет — каза Мадокс.

— Изпълнителен съвет?

— Да. На този клуб.

— Аха. Е, и за какво си приказвахте?

— За проект Зелено и Горски пожар.

— Ясно. И как вървят нещата с проекта и пожара?

— Чудесно.

Погледна си часовника и аз направих същото. Беше 19:33 и се надявах в този момент Уолш да чете личната си поща. Надявах се също всеки момент да пристигнат щатските полицаи. Но не разчитах особено на това.

— Е, сега аз имам няколко въпроса към вас — каза Мадокс. — Сами ли сте?

Умело имитирах смях.

— Естествено.

— Всъщност и без това вече няма значение.

Не исках да чувам това.

— Как се сетихте? — попита той.

— Хари Мюлер — отвърнах. — Написал е бележка в джоба на панталона си.