— Хубаво е да си женен за адвокатка — споделих аз.
— На теб ти
— Така си е.
— Освен това, за да арестуваш някого, трябва да разполагаш и с нещо друго освен подозренията си.
— Ако не го арестуваме сега, би ли поела отговорността за четири ядрени експлозии утре? Или
— Не, но… като оставим законовите основания настрана, арестът в Къстър Хил Клуб не ми се струва лесна работа. Ние сме само
— Ние сме законът.
— Знам, Джон, но…
— Носиш ли си картичката, за да му прочетеш правата?
— Отдавна мога да се оправям и без картичката.
— Добре. Носиш ли белезници?
— Не. А ти?
— Не. Трябваше да вземем лейкопласта… Хм, може пък Мадокс да е запазил оковите на Хари. А може пък просто да го изритам в топките.
— Не ми се прави на корав пич.
— Ами такъв съм си.
— Знам. Я ми кажи, защо са ни тези мечешки гръмчета? Имаме пищови и значки. Нали?
— Ами…
— Да — ами. Добре, Джон, с теб съм. Но не ни въвличай в нещо, от което да не можеш да ни измъкнеш.
Май вече го бях направил, но си премълчах.
— Просто стой нащрек и бъди готова — като при всеки труден арест. Ние сме законът, а той е престъпникът — казах.
Тя каза само три думи:
— Не забравяй Хари.
Погледнах я.
— Кейт, именно затова действаме сами. Наистина искам лично да му натрия носа. Само аз. И ти, стига да искаш.
Погледнахме се в очите и тя кимна.
— Карай.
Изглеждаше малко нервна, но същевременно и нетърпелива да види какво ще стане. Много добре познавам това усещане. Не сме в този бизнес заради парите. По-важна е тръпката и моментите като този.
Дълг, чест, родина, служба, истина и правосъдие са хубави неща. Само че не можеш да ги откриеш, като седиш на бюрото си.
Накрая закарваш пищова и значката си на бойното поле с единствената цел да се изправиш срещу лошите. Срещу врага. Няма друга причина да стоиш на фронтовата линия.
Кейт го разбираше. Аз го разбирах. А след около час щеше да го разбере и Бейн Мадокс.
47
Минахме покрай потъналата в мрак бензиностанция на Руди и навлязохме в територията на резервата.
Приближихме Голия път и видяхме край него спрял пикап на някаква електрическа компания с мигащи светлини. Сигурни бяхме, че това е колата на наблюдателния екип на щатската полиция. Намалих, за да се уверя, че ще ме видят да завивам по Голия път.
— Добре — казах, докато се движехме през тунела в дърветата, — обади се на щатската полиция и им кажи, че трябва да говоря много спешно с майор Шефър.
Кейт извади мобилния си телефон от чантата и го включи.
— Нямам покритие.
— Как така? Предавателят на Мадокс е само на шест километра.
— Нямам покритие.
Извадих своя телефон и го включих. Без покритие.
— Може би трябва да се приближим повече — казах и й дадох телефона си.
Завих в просеката.
— Още няма покритие — каза Кейт, гледаше двата апарата.
— Добре… — Приближавахме Гьола на Макюън, така че намалих и включих дългите светлини с надеждата да открия колата на наблюдаващия екип, но на кръстопътя нямаше никого.
Завих наляво и си погледнах часовника. Беше 18:55. След няколко минути приближихме светлините и предупредителните знаци на портала на Къстър Хил.
— Как е покритието? — попитах.
— Липсва.
— Как е възможно?
— Не зная. Може би предавателят на Мадокс има проблем. Или просто е изключен.
— Защо ще го изключват?
— Искаш ли да се махаме? — попита тя.
— Не. И остави телефоните включени.
— Добре. Но никой няма да може да приеме сигнал оттук, освен ако предавателят на Къстър Хил не се включи отново.
— Може да е временна повреда. — Съмнявах се. Сега, когато искахме да бъдем открити, ни беше наложено електронно мълчание. Стават и такива гадости.
Намалих при гърбицата и спрях при знака. Портата се отвори съвсем малко и видях любимия ми охранител на светлината на прожектора при входа. Тръгна към нас, а аз затъкнах глока в колана си.
— Бъди нащрек — казах на Кейт.
— Добре. Питай го дали не можеш да използваш стационарния му телефон, за да звъннеш на щатската полиция и да им кажеш, че вече сме дошли.
Пренебрегнах сарказма й. Гледах как маймуната от охраната крачи небрежно към нас.
— Както и да е, поне съм сигурен, че екипът на магистралата ни е забелязал.
— Не се и съмнявам, Руди.
— Ох… Ох, мамка му! Ама че съм тъп!
Тя ме потупа успокояващо по ръката.
— Всички си имаме пристъпи на идиотизъм, Джон. Просто ми се искаше да не беше избрал точно този момент.
Не отговорих, но мислено се зашлевих през лицето.
Неонацистът стигна до микробуса и свалих прозореца. Той като че ли се изненада да ме види в кола, която очевидно познаваше като колата на Руди. Погледна Кейт и каза:
— Господин Мадокс ви очаква.
— Сигурен ли си?
Той не отговори, просто ни гледаше и ми се прииска да смажа идиотското му лице. Погледнах табелката с името му. Мама и тате бяха кръстили малкото си момченце Лутър. Сигурно не бяха знаели как се пише Луцифер.
— Някой друг ще идва ли за вечеря, Луцифер?
— Лутър. Не. Само вие.
—
— Сър.
