Частен клуб

за обиск. Това е моята работа. Вашата, господа, е да останете във Вашингтон или в съответните скривалища и да повлияете на събитията. Ясно ли е?

Хари седеше и ги гледаше. Реалността сякаш бе започнала да се губи. Отново се сети за радикалните групи, срещу които бе работил толкова години. Винаги дрънкаха глупости, защото повечето от тях дълбоко в себе си не искаха да рискуват живота си и да заложат бомба, да застрелят ченге, да оберат банка или да отвлекат някого. От време на време — когато се командваха от някой като Бейн Мадокс — някои от глупостите се превръщаха в дела. И в половината от тези случаи някой от групата снасяше плана на ченгетата или го изпяваше впоследствие.

Огледа всички присъстващи. Може би сега, след като времето бе дошло, някой от тези типове щеше да се освести преди вторник. Президентският съветник Дън изглеждаше малко несигурен и може би щеше да се откаже. Генералът също бе малко неуверен, но Хари познаваше този тип хора — генералът щеше да продължи, а накрая може би щеше да си пръсне мозъка. Улфър, типът от министерството на отбраната, беше предан на програмата и нищо нямаше да накара да отстъпи.

Оставаше и Ландсдейл. Хари си спомни за Тед Наш, личната Немезида от ЦРУ за Кори, покойник. Веднъж Кори бе казал за Наш следното: „Най-доброто, което можеш да кажеш за служител на ЦРУ, че лъже всички поравно“. Ако Ландсдейл седеше тук и се съгласяваше с всичко, Хари щеше го да заподозре в двойна игра. Той обаче доста се бе опънал на Мадокс, така че вероятно бе лоялен ако не към Мадокс, то към програмата. Хари реши, че Мадокс разбира това, но явно има доверие на Ландсдейл — иначе той изобщо нямаше да е тук. Всъщност Хари усещаше, че Ландсдейл е на практика по-силен поддръжник на Мадокс от останалите.

И накрая — самият Мадокс. Човек, който си имаше всичко, но нещо го подтикваше да рискува и да го заложи. Не ставаше въпрос за петрол, пари или власт. А по-скоро за омраза, както винаги при такива типове. Като с Осама бин Ладен, като с Хитлер, Сталин и всички, които Хари бе разпитвал и арестувал, откакто бе започнал да се бори с терористи. Имаше също и мъничко лудост, която водеше до тази омраза. Или пък беше обратното?

Мадокс го погледна, сякаш бе усетил, че си мисли нещо лошо за него, и попита:

— Имаш ли да кажеш нещо друго освен „майната ти“?

— Да. Като служител на федерална правозащитна агенция трябва да напомня на всички ви, че заговорът за извършване на убийство е престъпление…

Мадокс го прекъсна.

— Тук става дума за война, детектив Мюлер, а не за убийство. Генералите понякога жертват войници и дори цивилни, за да могат Други войници да оцелеят и да продължат да се бият.

— Ти си идиот бе!

Мадокс махна пренебрежително с ръка и отново се обърна към членовете на Съвета.

— Господа, на единадесети септември две хиляди и първа година Деветнадесет ислямски похитители, които нямаха основателни причини да ни причиняват зло и не бяха от калибъра на вас, седящите Коло тази маса, успяха да осъществят своя план. Нито един от тях не дезертира и не издаде останалите. Всички доброволно посрещнаха смъртта си. Не искам никой от нас да жертва живота си. Искам просто като патриотични американци да направим на нашите врагове онова, което те направиха на нас. Щом те могат да го направят значи ние трябва да го направим.

Някои от присъстващите кимнаха.

— Бих искал всеки от вас още сега да каже своето да или не на Проект Зелено. — Мадокс се обърна към заместник-министъра на отбраната. — Ед?

Ед Улфър се изправи.

— Господа, това, което предстои да направим, изисква смелост и решителност, каквито тук не липсват. И вярвам, че всеки от нас знае в сърцето си, че онова, което прави, е необходимо и правилно. — Замълча, след което продължи: — Сега не е време да мислим за себе си и за персоналните рискове, които поемаме. Сега е време да поемем риск за родината си по начина, по който всеки ден го правят нашите мъже и жени в униформа. И тъй, аз гласувам за прилагането на Проект Зелено.

Генерал Хокинс също стана.

— Като военен съм положил клетва да спазвам и защитавам конституцията. Освен това съм се заклел да се подчинявам на своя главнокомандващ. Приемам тези клетви сериозно и след много размисъл реших, че мога, бидейки в здрав разум, да подкрепя Проект Зелено.

Пол Дън се изправи и рече:

— Иска ми се да не бяхме оставени с толкова малко време за изпипване на подробностите, но се налага да изиграем ръката, която ни е раздадена. Гласувам „за“.

Скот Ландсдейл — не стана — каза:

— Имам чувството, че това е единствената възможност, която ще ни се отвори. Хари Мюлер не е бил изпратен тук да се радва на птичките. Най-добрата защита от интереса на властите към дейността ни — и вероятно от обвиненията в заговор — е да действаме първи. Ако не използваме бомбите, ще ги изгубим. Гласувам „за“

Бейн Мадокс стана и мълчаливо впери поглед в отсрещната стена. След това огледа присъстващите и заяви:

— Благодаря ви за вашата смелост и лоялност. Всички вие сте истински воини на служба на цивилизацията.

— Добрите воини не избиват цивилни — каза Хари. — Ти убиваше цивилни във Виетнам? Затова ли ти дадоха Сребърната звезда?

Мадокс го изгледа — за първи път ядосано.

— Затваряй си устата. Няма да говориш, докато не те питат. Ясно ли е?

— Само за последно — майната ти.

Бейн Мадокс се направи, че не го е чул.

— Господа, ние сме малобройната армия, която може и ще сложи край на разпространението на ислямския фундаментализъм и терор — каза той. — Ние сме просто най-късните и може би последните в дългия списък добри християнски мъже и жени, защитавали вярата и западната цивилизация от исляма. Моля, седнете.

Натисна няколко копчета и на екрана се появи карта на Европа и Близкия изток.

— Испанците и французите — преди да изгубят кураж — са се борили с мюсюлманите на запад. Кръстоносците са пренесли войната в сърцето на исляма. Християните на Балканите са се борили с турците половин хилядолетие.

Замълча за малко, после продължи:

— Може би сте чували за полския крал Ян Собески. През седемнадесети век, когато мюсюлманските орди били на път да нахлуят в сърцето на християнска Европа, този мъж, без да е молен от никого, вдигнал армията си от Полша и се сражавал срещу турците пред портите на Виена.

Мадокс огледа присъстващите, за да се увери, че го слушат.

— Никой не ни е молил да спасяваме западната цивилизация, но ние виждаме опасността и ще направим онова, което трябва да се направи. Вярвам, че Светият Дух направлява помислите и делата ни така, както Бог е направлявал крал Ян, който не е можел да спечели нищо, а е можел да изгуби всичко, като се е притекъл на помощ на християнските си братя при Виена. Защото, господа, крал Ян е знаел, че ако не спре турците при Виена, цяла Европа е щяла да коленичи пред исляма. И не забравяйте, че никой друг не оказал помощ на обсадения град. Всяка европейска страна предпочела да зарови главата си в пясъка и да се моли да не е следващата. Да ви звучи познато? Но Светият Дух, господа, влязъл в ума и сърцето на крал Ян и му казал какво трябва да направи. Казал му кое е правилно и нужно. Казал му, че победата над исляма ще е угодна на Бог. И въоръжен със Светия Дух, макар да имал много по-малобройна и слаба войска, полският крал Ян разбил турците и спасил християнска Европа. Този човек нито поискал, нито получил благодарности или награди за онова, което сторил.

— Не се е уредил поне с един петролен кладенец? — попита Ландсдейл.

Бейн Мадокс не му обърна внимание и продължи: