можех да определя дали се познават, кой с кого е и дали не са се срещнали неотдавна на някой митинг против тестисите.
Приказваха си и си подаваха навити на рула страници от „Сънди Таймс“, сякаш бяха свещени текстове.
След обичайното представяне двамата с Кейт заехме двете празни места на масата. Матроната на затвора ни донесе кафе и портокалов сок и ни препоръча гореща овесена каша като за начало.
— Имате ли гевреци? — попитах.
— Не.
Не мога да чета „Таймс“ без геврек. Горещата овесена каша върви с „Уолстрийт Джърнъл“. Да ви се намира „Уолстрийт Джърнъл“?
— Кашата е добре, благодаря ви — намеси се Кейт.
Сътрапезниците ни коментираха разни бисери от различните страници на „Таймс“ — изкуство, свободно време, книги, пътешествия и тъй нататък. Аз ли предизвиках това?
Бяхме довършили една бутилка вино преди секса и имах лек махмурлук, който ме правеше малко кисел и не особено ползотворен към разговора. Добре, че Кейт държеше фронта.
Носех малкия си „Смит Уесън“ в кобура на глезена и сериозно се замислях дали да не изпусна салфетката си, да вдигна пистолета и да викна: „Не мърдай! Аз съм филистимец! Млъквайте и си яжте овесените каши!“ Знаех обаче каква става Кейт, когато започна да правя глупости.
Както и да е, разговорът се завъртя около заглавието на „Таймс“ РЪМСФИЙЛД НАРЕЖДА ПРЕРАБОТВАНЕ НА ВОЕННИТЕ ПЛАНОВЕ ЗА ПО-БЪРЗИ ДЕЙСТВИЯ и всички гости се съгласиха, че войната с Ирак е неизбежна, като се има предвид нагласата на съвременната администрация.
Ако бях комарджия какъвто всъщност съм, бих заложил на януари или може би февруари. Възможно бе обаче да имам по-добри шансове, ако избера март.
Един от мъжете — Оуен — усети, че не внимавам особено.
— Как мислите, Джон? — попита ме. — Защо тази администрация иска да започне война със страна, която не ни е сторила нищо лошо?
Въпросът изглеждаше малко коварен — подобно на въпросите, които задавам на своите заподозрени. От сорта на „Кога спря да биеш жена си и започна да работиш за Ал Кайда?“ Реших да съм искрен.
— Мисля, че можем да избегнем войната, като видим сметката на Саддам и ненормалните му синове с екип снайперисти или няколко крилати ракети.
За миг настъпи тишина, прекъсната от друг гост — казваше се Марк.
— Значи… не сте привърженик на войната… но мислите, че трябва да убием Саддам Хюсеин?
— Аз лично бих постъпил по този начин. По-добре да запазим войните за времето, когато ни потрябват.
— Имаме ли изобщо нужда от войни? — реторично попита Мия, една от жените.
— Какво бихте направили вие след атаките срещу Световния търговски център и Пентагона? — попитах я. — Може би модно ревю в Афганистан?
— Джон обича да прави провокативни изказвания — обади се Кейт.
Мислех да сложа край на разговора, което ми допадаше, но Марк като че ли се заинтересува от моя милост.
— В каква област работите, Джон?
В такива случаи обикновено отговарям, че съм инспектор по термитите, но реших да сложа край на идиотиите.
— Аз съм федерален агент от Контратерористичната спецчаст.
— Наистина ли? — попита Марк след секунда мълчание.
— Наистина. А Кейт е специален агент от ФБР.
— Работим заедно — обясни Кейт.
— Колко интересно — отбеляза една от дамите — тя пък се казваше Алисън.
Третият мъж, Джейсън, ме попита:
— Смятате ли, че нивото на заплаха — стигнали сме до оранжево — е реално, или се манипулира по политически причини?
— Уф, откъде да знам, Джейсън. Какво казват в „Таймс“?
Той обаче настояваше:
— Колко реална е заплахата днес?
— Опасността от терористични удари срещу Америка е съвсем реална — отвърна Кейт. — Все пак, без да издавам някакви тайни, бих казала, че нямаме специфична информация за надвиснала атака.
— Тогава защо сме на ниво оранжево, което означава висок риск от терористично нападение? — попита Джейсън.
— Това е предохранителна мярка заради годишнината от единайсети септември — обясни Кейт.
— Но тя мина — каза Марк. — Мисля, че това е просто начин страната да се държи в състояние на страх, за да може администрацията да наблегне на изпълняването на точките от дневния ред по отношение на вътрешната политика, а именно — орязване на гражданските свободи. — Погледна ме в очите. — Ще се съгласите ли с това, Джон?
Абсолютно. Всъщност, Марк, със специален агент Мейфийлд ме изпратени тук, за да се оглеждаме за подривни антиправителствени елементи. Трябва да ви предупредя, че всичко, което кажете, Може да се използва срещу вас от военния трибунал.
Марк успя да се усмихне слабо.
— Мисля, че отново бяхте провокативен — каза Алисън.
— Сигурно е от афтършейва ми.
Алисън се изкикоти. Мисля, че й харесах. Освен това сериозно заподозрях, че точно тя е онази с писъците.
— Арестували ли сте някога терористи? — попита ни Пам, третата жена.
Приличаше на обикновен въпрос, но поради тона на Пам и общия контекст можеше да се възприеме и другояче. Точно така го възприехме и ние.
— Ако имате предвид ислямист — не, но… — Кейт стана, повдигна пуловера си и показа дългия белезникав белег, който започваше под долното й ляво ребро и продължаваше до горната част на задника й. — Един либийски господин, Асад Халил, ме улучи със снайпера си. Джон също си изпати.
Моят белег минаваше по дясното ми бедро и не виждах как бих могъл да си смъкна гащите и да го покажа в смесена компания. Кейт си оправи пуловера.
— Така че не, никога не съм арестувала терорист, но съм прострелвана от терорист. Освен това се намирах в Близнаците по време на атаката.
Възцари се тишина и си помислих, че може би всички искат да видят моя белег. А аз
— Джон?
— Ъ?
— Казах, че съм готова да тръгваме.
— Надушвам варени кренвирши.
— Искам да започнем по-рано.
— Добре. — Станах и се обърнах към гостите. — Отиваме на Плъм Айланд. Нали знаете, там има военна биолаборатория. Май им липсват към осем литра антракс и ще се опитаме да разберем къде се се дянали. Гадно ще е, ако някой селскостопански самолет разпръсне антракса над лозята или… — Изкашлях се два пъти. — Извинете. Е, желая ви приятен ден.
Излязохме от старата къща и закрачихме към джипа.
— Не трябваше да говориш такива неща — каза Кейт.
— Какви?
— Знаеш
