— А как върви цената на петрола? — попитах. — Нагоре или надолу?
— Вашите предположения са точно толкова добри, колкото и моите.
— Това е доста плашещо.
Той се усмихна.
— Залагайте на петдесет долара на барел с приближаването на войната с Ирак. Но не сте го чували от мен, да знаете.
— Дадено.
Явно му се говореше, което бе добре дошло за мен. Посочи една стените, върху която имаше двайсетина бронзови табели с имена и дати.
— Това са някои от хората, с които съм служил. Името и датата на смъртта. По-ранните дати са на загиналите във Виетнам, по-късните — в една или друга война след това. Някои си отидоха и от естествена смърт. — Мадокс пристъпи към табелите. — Построих това място донякъде като паметник в тяхна чест, отчасти като напомняне за началото в Офицерски клуб Къстър Хил и отчасти като място, на което онези от нас, които оцеляхме, да се събираме в Деня на ветераните и Деня на загиналите във войните.
— Много мило — каза Кейт след няколко секунди тишина.
Бейн Мадокс погледа още известно време имената, после се обърна към нас.
— Освен това, когато построих това място, Студената война бе в разгара си. Сигурно помните, че медиите се мъчеха да докарат страната до истерия и тръбяха, че Рейгън ни води към ядрен Армагедон.
— Да, спомням си — казах. — Дори и аз се бях хванал. Започнах да се запасявам за всеки случай с консерви и бира.
— Е, аз никога не съм вярвал, че ще се стигне до размяна на удари заради Гарантираното взаимно унищожение, но идиотите от медиите и Холивуд ни изкарваха направо мъртви и погребани — учтиво продължи Мадокс. — В общи линии, всички те са тайфа изкуфели бабички.
— Това е обида към възрастните дами.
— Както и да е. Предполагам, че това е било в ума ми, когато строих хижата. Поне зная, че е било в ума на жена ми.
Женен ли сте? Вече не.
— Да не би да е привърженичка на демократите или нещо такова? Редова консуматорка.
Значи си имате и бомбоубежище?
— Да. Абсолютно ненужен разход, но тя така искаше.
— Е, радиоактивното замърсяване е лошо нещо — казах.
— Радиоактивното замърсяване се надценява.
Никога не бях чувал да се говори така по въпроса и за миг си помислих, че разговарям с доктор Стрейнджлав.
Мадокс погледна стенния часовник с кукувица.
— Бих ви показал сградата, но знам, че имате и друга работа.
— Ще се върнем утре по първи петли — напомних му.
Той кимна и тръгна към вратата.
— Картината с Литъл Бигхорн е страхотна — казах.
— Благодаря. Много е стара, от неизвестен художник, и не мисля, че представя точно финалните мигове от онази битка.
— Кой би могъл да каже? Всички са мъртви.
— Някои индианци са останали живи.
— Е, били са безразсъдни, но пък и храбри.
— Опасявам се, че безразсъдството им е било повече от храбростта — каза той. — Аз служих в Седми кавалерийски. Полкът на Къстър.
— Не изглеждате чак толкова стар… — Кимнах към картината.
— Във Виетнам, господин Кори. Полкът все още съществува. — О… ясно.
Той застана до вратата. Настъпи неловко мълчание. Обикновено използвам момента и пускам някоя муха на заподозрения, колкото да сънува кошмари. Но, честно казано, вече бях останал без стрели, ако ми позволите метафората, пък и не бях сигурен, че Бейн Мадокс има нещо общо с изчезването на Хари. Така че казах:
— Благодаря за отделеното време и помощ.
— Незабавно започваме търсенето — отвърна той. — Междувременно, ако въздушното издирване даде някакъв резултат, нека от щатската полиция да се обадят на охраната и ще пратя хора на осветеното от хеликоптерите място. Ако имаме късмет, може и да го намерим през нощта.
— Мисля, че и малко молитви няма да са излишни.
— Докато температурата е над нулата, човек може да изкара седмици в гората, стига да не е лошо ранен — каза Мадокс.
Отвори вратата и излязохме на верандата. Забелязах, че колата на „Ентърпрайз“ е изчезнала.
— Искам да ви благодаря за вашата служба на страната — казах.
Той кимна.
— Да, благодарим ви — каза Кейт.
— Вие също служите, макар и по различен начин, в друга война — отвърна Мадокс. — И аз ви благодаря. Това е може би най-трудната битка, която сме водили. Не отстъпвайте. Ще победим.
— Ще победим — каза Кейт.
— Ще победим — съгласи се господин Мадокс. — Надявам се да доживея до времето, когато ще имаме постоянно зелено ниво на опасност.
23
Качихме се в нашия „Таурус“ и тръгнахме след черния джип надолу към портата.
Не разговаряхме, докато се намирахме на територията на имота, от опасение, че може да има подслушвателни лъчи, но включихме телефоните и пейджърите си. Кейт имаше две съобщения, а аз — нито едно.
Часовникът на таблото показваше 16:58, така че Том Уолш сигурно все още се намираше в кабинета си и щеше да брани западната цивилизация през следващите две минути.
При поста на охраната джипът отби и портата се плъзна настрани. На излизане различих зад прозореца двама охранители. Единият ни снимаше с камера. Наведох се към прозореца на Кейт и ги поздравих със среден пръст.
Пътят към Гьола на Макюън тънеше в сенки, така че включих Фаровете, за да мога да засичам мечките по-отрано. После попитах:
— Е, какво мислиш?
Известно време Кейт не отговори.
— Очарователен е, по някакъв малко плашещ начин.
Едно от най-интересните неща в живота е да чуваш какво мисли Ана жена за мъж, с когото сте се срещали и двамата. Онези, които намирам за противни, за нея изглеждат добре; мазниците пък са дружелюбни и общителни, и тъй нататък. В този случай обаче като че ли споделях напълно мнението й.
— Мисля, че те хареса — каза тя. — Не го приемай погрешно, но донякъде ми напомня за теб.
— Как точно, скъпа?
— Ами, със самоувереността и… мачовските си идиотщини, ако трябва да се изразя по-меко.
— Добро изразяване. А сега сериозно. Мислиш ли, че знае за Хари повече, отколкото ни каза?
— Не зная… Цялото му поведение бе на напълно безгрижен човек.
— Знак за социопатия и нарцисизъм.
— Да, но понякога и за човек, който няма какво да крие.
— Има какво да крие, дори и да е само машинации с цените на петрола. Затова от министерството на правосъдието се интересуват от него.
— Така е, но…
— И въпреки това ни кани в отсъствието на адвоката си — посочих.
