телефони…
— Между другото забелязах, че телефоните ни имат много добро покритие тук — казах аз. — Видях и онази кула на хълма. Клетъчен предавател ли има там?
— Да.
— Явно имате връзки.
— В смисъл?
— В смисъл, че населението в района сигурно е по-малобройно от населението на Сентръл Парк в делник, пък и не мисля, че много от местните жители имат мобилни телефони. И въпреки това си имате голяма и скъпа кула насред имота си.
— Бихте се изненадали колко хора от селските области имат мобилни телефони — каза Мадокс. — Всъщност аз построих кулата.
— За себе си ли?
— За всеки, който има мобилен телефон. Съседите ми го оценяват.
— Не видях никакви съседи.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че агент Мюлер е имал мобилен телефон и е провел няколко разговора от този район, а сега не се обажда и не отговаря на повикванията. Точно затова се опасяваме, че може да е ранен или по-лошо.
— Понякога сигналът прекъсва поради отдалечеността от другите Ули — отвърна господин Мадокс. — Случва се също хората да губят или повреждат апаратите си — Случва се някоя телефонна компания с лошо покритие в района, случва се самият телефон да не е наред, случва се дори и батерията му да се изтощи. Лично аз не си правя големи изводи от неотговарящ мобилен телефон. Иначе трябва да си мисля, че децата ми са отвлечени от марсианци.
Усмихнах се.
— Така е. Не му придаваме прекалено голяма важност.
— Добре — Той свали кръстосаните си крака и се наведе напред. — Има ли още нещо?
— Да. Какво е уискито?
— Лично производство, чисто малцово. Желаете ли една бутилка на тръгване?
— Много щедро от ваша страна, но не мога да приемам подаръци. Мога обаче да
— Желаете ли една за из път?
— При тези пътища се страхувам, че няма да намеря Върха и в трезво състояние — отвърнах. — Но пък бихме желали да помогнем на хората ви в търсенето. После бихме могли да пренощуваме тук. Възможно ли е?
— Не. Това противоречи на клубния правилник. Освен това хората ми ще се оттеглят на заслужена почивка след тридневния уикенд.
— Не ни трябват много хора, а можем и да споделим една стая.
— Много сте смешен — каза той, с което ме изненада. — Съжалявам, но не мога да ви предложа да останете за през нощта. Ако обаче желаела отседнете в близкия мотел, ще поръчам на някой от хората ми да насочи към Саут Колтън. Може би вече сте минавали оттам.
— Да, май минахме. — Предположих, че скочът го е отпуснал малко и Затова ме намира за смешен. — Не искам да ви преча да се обаждате, но ако имате една минута, бих искал да ви разпитам за клуба.
Той не отговори.
— Няма нищо общо с изчезването. Мястото обаче е наистина страхотно. Как започнахте всичко това? И с какво се занимавате? С лов риболов?
Бейн Мадокс запали още една цигара, облегна се назад и отново сложи крак върху крак.
— Е, да започнем с името. През шейсет и осма бях произведен в лейтенант от армията и бях изпратен във Форт Бенинг, Джорджия, преди да замина за Виетнам. Там към офицерския клуб имаше допълнителни постройки — по-малки клубове, в които младшите офицери можеха да се събират по-далеч от мозъците.
— Страхотна идея. Бях ченге, преди да постъпя във ФКТС, и определено не обичах да ходя в баровете, в които ходеха тузарите.
— Именно. Един от тези клубове се намираше в местността Къстър Хил и се наричаше Офицерски клуб Къстър Хил. Сградата бе съвсем проста, приличаше на хижа.
— А. Ясно как са тръгнали нещата.
— Да. И тъй, няколко вечери седмично няколко десетки младши офицери се събирахме на бира и лоша пица да си говорим за живота, войната, жените, а от време на време и за политика.
Господин Мадокс сякаш напусна стаята и се върна далеч във времето и пространството. Възцари се тишина, нарушавана единствено от пукането на затихващия огън.
Домакинът ни отново се върна в настоящето.
— Времената бяха много лоши за страната и армията. Дисциплината беше отишла по дяволите, нацията бе ужасно разделена, в градовете имаше бунтове и убийства, от фронта идваха лоши новини и… нали разбирате, случваше се съученици да умират във Виетнам или да се връщат половин хора… физически, психически и духовно… За такива неща си говорехме.
Довърши скоча си и запали още една цигара.
Чувствахме се… предадени. Нашата жертва, патриотизмът ни, службата ни и вярата ни бяха станали безсмислени и противни за Много от сънародниците ни. — Мадокс вдигна поглед. — Нищо ново в Световната история, но за първи път появяващо се в Америка.
Двамата с Кейт премълчахме.
— Е, така станахме по-огорчени, а после и радикални, както вероятно бихте казали — продължи той. — Заклехме се, че… че ако останем живи, ще се посветим изцяло на мисията да поправим многото несправедливости.
Не вярвах клетвата е била точно такава. По-скоро ми идваше наум думата „отмъщение“.
— И тъй повечето от нас заминахме през океана, някои се завърнахме и продължихме да поддържаме контакт. Някои, подобно на мен останаха в армията, но повечето излязоха, след като изтече редовната им служба. Мнозина преуспяхме и често помагахме на онези, които нямаха нашия късмет или се нуждаеха от напредване в кариерата или нова работа. Класическа мрежа от бивши съученици и приятели, но нашата бе родена в котела на неспокойни времена, калена с кръв и война и проверена от години скитане из пустошта, в която се бе превърнала Америка. А после, с годините, докато преуспявахме още повече когато… влиянието ни нарасна, когато Америка започна да възвръща силата си и отново тръгна по пътя си, видяхме че не сме без значение.
Отново замълча и се огледа, сякаш се чудеше как е попаднал в тази голяма сграда така далеч от малкия офицерски клуб в горите на Джорджия.
— Построи тази хижа като място за събиране преди двадесет години.
— Значи не идвате тук само заради лова и риболова — казах аз. — Имам предвид, че става въпрос и за бизнес, а може би и за малко политика.
Той помисли преди да ми отговори.
— Бяхме… заети с войната против комунизма и съвсем искрено и с известна гордост мога да кажа, че мнозина от членовете на този клуб са изиграли ключова роля за окончателната победа над тази налудничава идеология и края на Студената воина. — Мадокс ни погна — А сега… е, сега имаме нов враг. Винаги има нов враг.
— И какво? — политах. — Пак ли сте вътре?
Той сви рамене.
— Не до степента, до която бяхме по време на Студената война. Сега сме по-стари, бихме се добре и заслужаваме да се оттегли мир. Тази война е за хора на вашата възраст.
— Значи членовете на клуба са все ветерани от армията от първия Къстър Хил Клуб?
— Не. Някои от нас не са между живите, други изчезнаха, трети просто отпаднаха. През годините добавяхме нови членове — хора, които споделят нашите убеждения и които водеха своята борба. Правехме ги почетни членове на оригиналния Офицерски клуб Къстър Хил от шейсет и осма във Форт Бенинг,
