— Шестнадесет души, разделени на шестнадесет хиляди акра, правят по един човек на хиляда акра. Можете да скриете цяла армия на подобна площ.
Господин Мадокс се замисли върху аритметиката. Наистина малко куцаше.
— Предполагам, че ако е бил ранен и неспособен да се движи, има вероятност да остане незабелязан.
— При това много голяма вероятност — каза Кейт.
Мадокс запали цигара, дръпна и направи кръгче във въздуха. После попита:
— И какво желаете да направя? Как мога да ви помогна?
Гледах го как пуши, пие и седи удобно в коженото си кресло.
Изглеждаше по-спокоен от средностатистически заподозрян. Всъщност изглеждаше си направо невинен.
Въпреки това имах чувството, че дори и да е свързан по някакъв начин с изчезването на Хари, пак ще запази самообладание. Нищо не му пречеше да нареди на лакеите си да ни кажат, че го няма; вместо това предпочете да се срещне лице в лице с нас.
Кратките ми забежки към криминалната психология и прекараните на улицата години ме бяха запознали със социопати и нарцисисти — невъобразимо егоистични и арогантни хора, уверени, че с глупостите си могат да се измъкнат и след убийство.
Напълно възможно бе Бейн Мадокс да има нещо за криене и да си мисли, че може да го скрие под носа ми. Този номер обаче нямаше да мине.
— Как мога да ви помогна? — повтори той.
— Ще ви помолим да ни позволите да претърсим имота — отвърнах.
Изглежда, беше подготвен за това.
— Мога да проведа и свое претърсване, след като вече зная, че на моя територия може би има изгубил се човек. Разполагам с петнадесет души, високопроходими коли и шест джипа.
— Пълното претърсване може да отнеме цял месец — казах. — Имах предвид, че искаме да използваме щатската и местната полиция, федерални агенти, а може би и войници от Кемп Дръм.
Идеята май не му хареса, но беше приклещен в ъгъла.
— Кажете ми, какво ви кара да смятате, че този човек е на моя територия, а не из пущинаците около нея?
Това вече бе наистина добър въпрос, за който разполагах със стандартен отговор на правозащитник.
— Действаме според налична информация и убеждения. Това е всичко, което мога да ви кажа. Имаме всички основания да извадим разрешително за претърсване, но това отнема време. Затова предпочитаме да ни сътрудничите доброволно. Това проблем ли е?
— Не, в никакъв случай. Все пак ви препоръчвам да започнете с претърсване от въздуха. Така ще свършите същата работа по-бързо и пак толкова ефективно.
— Благодаря, знаем това — каза Кейт. — Търсенето по въздух вече е в ход. Дойдохме да получим разрешението ви екипите да влязат на ваша територия.
— Разбира се, че не бих попречил на търсене на изчезнал човек. — Мадокс направи кратка пауза. — Но ще искам писмено потвърждение, че не нося отговорност.
Кейт започна да се дразни.
— Незабавно ще ви го пуснем по факса.
— Благодаря. Не искам да изглеждам като лош гражданин, но, за съжаление, живеем в доста спорни времена.
Нямаше как да не се съглася.
— Страната се е запътила към ада — казах. — Прекалено много адвокати се навъдиха.
Той кимна и предложи своето мнение:
— Адвокатите съсипват държавата. Съсипват доверието, плашат онези, които желаят да бъдат добри самаряни, налагат култура на заиграване и се занимават с легализирано изнудване.
Този тип започваше да ми харесва.
— Всъщност са пълни боклуци.
— Така е, боклуци са — усмихна се той.
Реших, че не е честно да го държа на тъмно.
— Колежката е адвокат.
— О… извинете ме, ако…
— Не практикувам — каза Кейт.
— Добре тогава — каза той и се пошегува: — Изглеждате прекалено добре, за да сте юристка.
Тя го изгледа ядно.
— Предполагам, че ще започнете претърсването утре сутринта — каза той. — Вече е прекалено тъмно, за да се пращат хора в гората.
Ясно беше, че господин Мадокс печели време с всичките тези глупости за писмени потвърждения и други подобни, така че казах:
— Мисля, че ни остават още около три часа светлина.
— Ще наредя на хората си незабавно да започнат да търсят. Познават терена.
Гледахме се от упор. Шантавите му сиви очи не мигнаха нито веднъж.
— Господин Кори, моля ви, кажете ми какво е търсил един федерален на моя територия.
Вече имах отговор и на това.
— Фактът, че господин Мюлер е федерален агент, в случая е неуместен.
— Неуместен?
— Да. Излязъл е на излет. В почивните си дни. Не го ли обясних вече достатъчно ясно?
— Може би не съм ви разбрал правилно.
— Може би. И тъй като все пак е федерален агент, федералното правителство помага за издирването му.
— Разбирам. Е, значи не бива да си правя някакви особени изводи от факта, че вие двамата сте от Контратерористичната спецчаст.
— Не. Всъщност не би трябвало да си правите каквито и да било изводи. Трябва също да ви уведомя, че господин Мюлер е наш колега, така че сме тук от лична загриженост, както и по професионални причини.
Той се замисли за миг.
— Не съм изпитвал подобно другарство от времето, когато бях в армията. Не мога да се сетя за нито един човек, който би направил нещо повече от това да ми звънне няколко пъти по телефона, ако се случи аз да изчезна.
— Нито дори майка ви?
Той се усмихна.
— Е, тя би била изключение. Може би и децата ми, стига да са в настроение. Естествено данъчните също ще организират търсене, ако пропусна вноската си за четиримесечието.
Нито Кейт, нито аз коментирахме думите му.
Мадокс запали нова цигара и отново изпусна няколко кръгчета.
— Забравено изкуство — каза той. — Да ви предложа цигара?
Отказахме.
Огледах стаята и забелязах нещо да ме гледа със стъклените си очи от един тъмен ъгъл. Оказа се огромна черна мечка, изправена на задните си крака и вдигнала заплашително предните си лапи. Знаех, че е мъртва и препарирана, но въпреки това подскочих.
— Вие ли сте застреляли това чудо?
— Да.
— Къде?
— Тук, в имота ми. Случва се понякога да минат през оградата.
— И ги застрелвате?
— Е, ако не е ловен сезон, просто ги упояваме и ги местим. Защо?
