Карл се появи отново.
— Моля, последвайте ме.
Тръгнахме след него по коридора и стигнахме до нещо като библиотека, след което слязохме няколко стъпала и се озовахме в огромно помещение с таван като на катедрала.
В дъното имаше голяма каменна камина с горящи дънери, а над нея се мъдреше глава на лос.
— А, ето ти и главата — казах на Кейт. — Как позна?
В голямото кресло до камината седеше някакъв мъж. Стана и тръгна към нас. Носеше син блейзър, широки жълто-кафяви панталони и зелена карирана риза.
Срещнахме се в средата на помещението и той подаде ръка на Кейт. Здрависаха се.
— Аз съм Бейн Мадокс, президент и собственик на този клуб. Вие трябва да сте Кейт Мейфийлд. Добре дошла.
— Благодаря.
Мъжът се обърна към мен и отново протегна ръка.
— А вие сте господин Кори. — Здрависахме се и той попита: — И тъй, с какво мога да ви помогна?
Припомних си уроците по учтивост.
— Първо бих искал да ви благодаря, че ни приемате без предварителна уговорка.
Той се усмихна стегнато.
— Какви бяха другите ми възможности за избор?
— Честно казано, доста ограничени.
Разгледах внимателно господин Бейн Мадокс. На петдесет и няколко, висок, добре сложен, хващаше окото. Дългата му сива коса бе пригладена назад от гладкото му чело. Имаше характерен гърбав нос и стоманеносиви очи, които сякаш не мигаха. Донякъде ми напомняше на ястреб или орел; дори главата му от време на време се обръщаше рязко като на птица.
Гласът му бе добре модулиран, както и би могло да се очаква, а зад цялата тази външност долавях излъчването на много спокоен и самоуверен човек.
Гледахме се и явно се мъчехме да определим кой в случая е истинският мъжкар с по-големия хуй.
— Ще отнемем само десетина минути от времето ви — казах. Може би щяха да са повече, но винаги казвам десет. Кимнах към столовете до камината.
Той се поколеба, но отстъпи.
— Е, сигурно сте изминали дълъг път. Елате, настанявайте се. Последвахме го през помещението, съпровождани неотлъчно от Карл.
По стените можеха да се видят много глави на мъртви животни и препарирани птици. Това не е политически коректно в наше време, но съм сигурен, че на Бейн Мадокс изобщо не му пукаше. Почти очаквах да видя и някой демократ, натъпкан със слама и закован за стената.
Забелязах също и голям дървен шкаф за оръжие със стъклени врати, зад които имаше десетина пушки и карабини.
Мадокс ни заведе до две кожени кресла, разположени срещу неговото от другата страна на масата, и се настанихме. Сега вече се Почувства задължен да играе ролята на добър домакин.
Желаете ли Карл да ви донесе нещо? Кафе? Чай? — Махна с Ръка към чашата с кехлибарена течност на масата. — Или нещо по-силно?
— Кафе, моля — каза Кейт: следваше предписанията как да накара някого да се заседи и разприказва повече от желаното.
Искаше ми се скоч и дори надушвах питието в чашата на Мадокс. Пиеше го чисто. Сигурно имаше проблем с машината за лед.
— Господин Кори?
— Знаете ли, направо умирам за едно лате. Възможно ли е?
— Ъъъ… — Той погледна Карл. — Питай в кухнята дали имаме лате.
— И капучино става — казах. — Дори и едно американо ще свърши работа. Може и айс-мока.
Естествено не пиех подобни пикни, но се нуждаехме от няколко минути насаме с господин Мадокс.
Карл излезе и едва сега забелязах кучето, което лежеше на една страна между креслото на Мадокс и камината. Или спеше, или беше умряло.
— Това е Кайзер Вилхелм — осведоми ме Мадокс.
— Прилича ми на куче.
Той се усмихна.
— Доберман. Много умен, верен, силен и бърз.
— Направо не е за вярване.
Тъпото куче просто си лежеше, лигавеше килима, хъркаше и пърдеше.
— Прекрасно животно — каза Кейт.
Охо, че и се беше надървил. Какво ли сънуваше? Да не говорим, че Кейт Мейфийлд не мисли, че
— Е, с какво мога да ви помогна? — попита господин Мадокс. Обикновено двамата с Кейт решаваме предварително кой ще водя и каква ще е целта ни. В случая обаче целта ни — Хари Мюлер щеше да подскаже на господин Мадокс, че се е намирал под наблюдение, така че това ограничаваше въпросите ни до времето и световните първенства. От друга страна, Мадокс може би вече знаеше, че го държат под око.
— Господин Кори?
Реших да последвам примера на генерал Къстър и да атакувам — естествено с надеждата за по-добър резултат.
— Имаме информация, че един федерален агент, Хари Мюлер, е изчезнал в околностите на този клуб, и смятаме, че може да се е изгубил или да е бил ранен на ваша територия.
Опитах се да разчета лицето му; на него бе изписана единствено загриженост.
— Тук? На моята територия?
— Вероятно.
Изглеждаше искрено изненадан — или беше превъзходен артист.
— Но… както видяхте, никак не е лесно да се влезе в моята собственост.
— Придвижвал се е пеша.
— Нима? Но имотът се охранява и е ограден.
Беше мой ред да се престоря на изненадан.
— Ограда? Сериозно? Е, може да е минал през нея.
— Защо ще прави това?
Добър въпрос.
— Побъркан е на тема птици.
— Разбирам… И тъй, смятате, че може да е минал през оградата и да се е наранил на моя територия.
— Има такава вероятност.
Изражението на Мадокс остана на загрижен и разтревожен човек.
— Но какво ви кара да мислите така? Наоколо има милиони акри пустош. Моята територия е едва шестнадесет хиляди.
— Само? — казах. — Вижте, господин Мадокс, действаме според специфична информация, която трябва да проверим. Сега е мой ред да питам. Вие или някой от хората ви да е срещал въпросното лице на ваша територия?
Той поклати глава.
— Щяха да ме уведомят. Откога липсва този човек?
— От събота. Но едва сега привлече внимание.
Той кимна замислено и отпи от скоча си.
— Е, този уикенд имах шестнадесет гости, много от които излязоха на излет или лов на птици. Добавете към това охраната. Малко вероятно е този човек да се е изгубил на моя територия, без някой да се натъкне на него.
Кейт се намеси в разговора:
