— Не обичам мечки.
— Някакво лошо преживяване ли?
— Не. Опитвам се да избягвам лошите преживявания. Как мислите, един деветмилиметров глок може ли да спре мечка?
— Не ми се вярва. И се надявам да не ви се наложи да проверявате.
— Аз също. Имате ли капани за мечки в имота си.
— Естествено, че не. Тук посрещам гости и нямам никакво желание някой от тях да попадне в капан за мечки. Има също и нарушители — добави той. — Могат да ме осъдят.
Погледна си часовника.
— Е, ако…
— Само още няколко въпроса, докато дойде латето.
Той не отговори.
— Значи сте ловец? — попитах.
— Ловувам.
— Всичките ли трофеи са ваши?
— Да. Не ги купувам, както правят някои.
— Значи сте доста добър стрелец?
— Бях снайперист в армията и все още мога да сваля елен от двеста крачки.
— Това никак не е зле. На какво разстояние беше мечката?
— На малко. Оставям хищниците да се приближат. — Той ме погледна и почувствах, че е изтънчено рязък по отношение на скромната ми персона. — Така е по-вълнуващо. Какво общо има това с изчезването на господин Мюлер?
— Абсолютно нищо.
Гледахме се изпитателно; той очакваше да му обясня защо го питам такива неща.
— Просто поддържам разговора — казах. — И тъй, значи това е частен клуб?
— Да.
— Мога ли да вляза в него? Бял съм. С ирландско и английско потекло. Католик като Колумб, но мога и да сменя църквата. Ожених се в методистка.
— Нямаме подобни изисквания и изключения, но за момента местата са попълнени — осведоми ме господин Мадокс.
— А приемате ли жени? — попита Кейт.
Той се усмихна.
— Лично аз — да. Но членството в клуба е ограничено единствено до мъже.
— Защо?
— Защото така искам.
Появи се Карл с поднос в ръцете. Остави го на масата и се обърна към мен.
— Кафе о ле става ли?
— Страхотно.
Той посочи малкия сребърен кафеник на Кейт и попита:
— Това ли ще е всичко?
Кимнахме и Карл изчезна.
Господин Мадокс отиде до барчето да си налее още скоч.
— И аз бих пийнал едно малко — казах.
— Ще се наложи да го пиете чисто — каза той през рамо, напълни двете чаши, обърна се и се усмихна. — Май имам проблем с машината за лед.
„Руди, дърто лайно миризливо! Ще ти набутам антената в задника“.
Значи Мадокс бе знаел, че някой идва при него, но въпреки това не бе направил опит да избегне неканените гости дори след като горилите на портала му бяха казали, че сме федерални агенти. Явно беше решил да ни преслуша, докато ние преслушваме него.
Господин Мадокс ми подаде кристалната чаша.
— Честит Ден на Колумб.
Чукнахме се, той седна, сложи крак върху крак, отпи и се загледа в огъня.
Кайзер Вилхелм се събуди и се настани до креслото на господаря си, за да получи почесване зад ушите. Тъпото куче ме изгледа и аз го изгледах в отговор. То първо извърна поглед, така че излязох победител.
Кейт отпи от кафето си и наруши мълчанието.
— Казахте, че сте имали шестнадесет гости през уикенда.
— Точно така. — Мадокс отново си погледна часовника. — Мисля, че вече всички са си тръгнали.
— Може да се наложи да разговаряме с тях, така че ще ми трябват имената им и координати за връзка.
Мадокс не очакваше това и за момент остана без думи — нещо доста необичайно за него, доколкото можех да преценя.
— Защо?
— В случай, че са видели или чули нещо във връзка с изчезването на господин Мюлер — обясни Кейт. — Стандартна процедура.
Явно въпросната процедура не му беше особено по вкуса.
— Това ми се вижда напълно ненужно. Никой не е видял или чул каквото и да било. Освен това бъдете така добри да разберете, че това е частен клуб и членовете му желаят да останат анонимни.
— Мога да гарантирам тяхната анонимност, а освен това от нас зависи да определим дали някой е видял или чул нещо — отвърна Кейт.
Той отпи доста по-голяма глътка от предишните.
— За разлика от вас, аз не съм адвокат, но въпреки това смятам, че ако не става дума за престъпление, каквото няма, или за гражданско дело, каквото също няма, не съм длъжен да ви съобщавам имената на гостите си, както и вие не сте длъжни да ми съобщавате имената на вашите.
Не се сдържах.
— Миналата седмица ми гостуваха вуйна ми и вуйчо ми, Джо и Агнес О’Лиъри. При вас кои бяха?
Той ме изгледа, но не успях да определя дали ме оценява по достойнство. Колкото и да е странно, този тип ми харесваше — мъж откъдето и да го погледнеш — и си мисля, че при други обстоятелства страшно щяхме да си допаднем. Може би ако всичко това се окажеше просто недоразумение и Хари се появеше в някой мотел или другаде, господин Мадокс щеше да ме покани за един уикенд с момчетата си. А може би не.
— Прав сте, че по закон не сте задължен да ми давате имената на гостите си, поне засега — каза Кейт. — Все пак бихме се радвали на доброволното ви сътрудничество, особено когато от това може би зависи човешки живот.
Господин Мадокс се замисли.
— Ще трябва да го обсъдя с адвоката си.
— Вие не обичате адвокати — напомни му Кейт.
Той се усмихна сковано.
— Така е, но не обичам и надзирателя си. Ще се свържа с хората които бяха тук, и ще ги питам дали са съгласни да разкрия имената им.
— Ще ви помоля да го направите възможно най-бързо. И докато сме на тази тема, ще ми трябват и имената и координатите на хората ви — каза тя. — Звъннете ми довечера. Двамата с господин Кори ще бъдем във Върха.
Той вдигна вежди.
— Да не би Контратерористичната част да има проблем с усвояването на бюджета си?
Добро попадение. Този тип определено ми харесваше.
— Делим една стая, за да спестяваме от парите на данъкоплатеца — отвърнах.
Той отново повдигна вежди.
— Това няма да го коментирам. — Погледна си часовника за трети път. — Е, щом се налага да звъня по
