копнеж по теб и същевременно ми всяваш страх, че би могъл да ме превърнеш наново в ревливото дете, което бях при теб. Травис, нима не можеш да ме разбереш? Не искам да се върна в твоята плантация и да бъда задушена от теб. Само ако съм далеч от теб, мога да бъда това, което съм в действителност.
Въпреки всичките си предишни намерения, тя вече се разплака.
— Върви по дяволите! — каза тя. — Защо трябваше изобщо да идваш тук и така да ме объркваш? Върви си в къщи, Травис Станфорд! Върви си в къщи и никога, никога повече не идвай при мен.
С тези думи тя избяга от стаята.
Травис се облегна на предната табла на леглото и се усмихна. Когато се запозна с нея, беше видял само един проблясък от онова, което обещаваше да стане като жена, ала никога не се досещаше как би могъл да й помогне да се превърне в тази жена. Може би беше права, че тогава плантацията не беше по силите й. Когато узна как се отнасяше персоналът към нея, трябваше да се овладее, за да не ги издуши до един, но му беше ясно, че тя самата беше длъжна да открие колко е силна.
Сега си мислеше със затворени очи за нея. Беше поразен от жената, в която се беше превърнала — самоуверена, разсъдлива, дейна. Една жена, която беше осъществила мечтите си! Една жена, която беше слязла от пътната кола в края на пътя в селище, което се състоеше от няколко сиромашки дървени къщурки, и беше направила от него процъфтяващ град. И покрай другото беше възпитала разумно интелигентна дъщеря. Никой не предполагаше, че Дженифър щеше да се оттегли безмълвно в стаята си и там щеше да остане без очи от плач.
Сияещ от щастие, той се изсмя високо, метна завивката настрана и започна да се облича. Поне ботушите и панталоните му бяха останали невредими. Макар че Рийган си внушаваше, че сега била достатъчно силна, за да му противостои, той знаеше, че не беше така. Как гласеше все пак отколешната поговорка? Опит и хитрост младост и сила надвива. Беше решил да хвърли в боя всеки трик, който владееше, за да я върне обратно. С това намерение излезе от стаята, облечен само с плътно прилепнали черни панталони и високи ботуши.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Травис се спря пред отворената врата на кухнята, примамен от прелестните миризми, които се носеха от това помещение. С усмивка си спомни, че Рийган се стараеше той да пропуска яденето. Като хвърли бърз поглед наоколо се досети, че това апетитно, добре закръглено русоляво същество в ъгъла беше Бранди Дътън. Беше чул безброй неща за нея от хвърковатия шпионин, когото беше притиснал до стената на църквата в Ричмънд.
— Извинявайте — каза той високо. — Исках само да попитам дали може да получа тук нещо за ядене. За обществената трапезария не съм облечен достатъчно прилично.
— О, боже — възкликна Бранди, докато оглеждаше със сияеща усмивка мъжа с голите широки гърди и загорелите от слънцето ръце. Травис долови веднага във въздишката й, че хвърковатият дребосък му беше казал истината: Бранди беше всичко друго, но не и безразлична към радостите на живота.
Тя се окопити.
— Значи вие сте мъжът, който кара рози да разцъфтят по бузите на Рийган — каза тя сърдечно, напускайки ъгъла си.
— Аз карам розите да цъфтят навсякъде — каза той тихо, защото това послание беше предназначено само за Бранди, а не за кухненския й щаб, който безцеремонно го зяпаше.
Със звънлив смях Бранди взе ръката му.
— Струва ми се, че ще се разбираме добре помежду си. Най-напред седнете, докато ви донеса нещо за ядене. Елзи! — извика тя през рамо. — Изтичай в смесения магазин отсреща и вземи няколко ризи за господин Станфорд! Кажи на Уил да ти даде най-големите, които държи на склад. И не бързай много! Господин Станфорд и аз ще обсъждаме много неща!
Бранди поднесе на Травис ядене, каквото той не беше виждал като изобилие и качество. Колкото повече ядеше, толкова повече й харесваше: и с голите си гърди, и с апетита си, и с отговорите на въпросите й той беше завоювал сърцето й до края на яденето.
— Да, тя е самотна — отговори Бранди на съответния му въпрос. — Не знае друго освен работа. Сякаш се намира под принуда да доказва нещо на самата себе си. С години съм я увещавала малко да си почине. Ала тя не иска и дума да чуе за това. Блъска се и се трепе като вол и купува парцел след парцел. Можеше да престане още преди една година!
— Никакви мъже? — попита Травис с пълна уста пастет.
— Няколкостотин наистина си опитаха късмета при нея, ала нито един не хвърли котва. Няма нищо удивително, след като вече е имала най-доброто…
Травис й се усмихна приветливо, взе новата риза, която висеше върху облегалката на стола, и се изправи.
— Рийган и Дженифър ще напуснат Скарлет Спрингс и ще се преместят при мен. Как би се отразило това върху вашето партньорство?
— Наскоро тук се пресели един адвокат от Източното крайбрежие. Той би могъл да поеме продажбата на нашите недвижими имоти и да инвестира парите наново. С моя дял аз вероятно ще предприема няколко пътешествия, може би ще посетя Европа. Само бих искала да узная от вас дали вече сте казали на Рийган, че ще се маха оттук.
На последното Травис само се усмихна по един начин, от който Бранди прихна високо.
— Желая ви успех — извика тя, когато той излизаше от кухнята.
Следващите дни Рийган успяваше да избегне Травис, или поне успяваше да попречи на втори принципен разговор с него. Ала не можеше да не забелязва присъствието му. Дженифър изглежда вярваше, че баща й си беше наумил да бъде неин спътник в игрите и двамата нито за миг не сваляха очи един от друг. Травис пое дори задължението да мие дългите сплъстени коси на дъщеря си, а пък Рийган наблюдаваше с досада, че Дженифър нито веднъж не изохка или протестира.
Травис взимаше със себе си дъщеря си на езда и се катереше с нея на всяко дърво. Дженифър беше дълбоко впечатлена от ловкостта на баща си. За отплата Дженифър му показа целия град и разправяше наляво и надясно, че той бил нейният баща и че в бъдеще щяла да живее при него и конете му.
В същото време Рийган се стараеше да не вижда Травис и неговите успехи в приобщаването на дъщеря й, както и да не чува безбройните въпроси на съгражданите си.
Откакто Травис пребиваваше в града, Рийган повече не беше мяркала Фаръл и когато два дни по-късно той отново се появи, тя установи, че дори не беше забелязала отсъствието му.
— Мога ли да говоря с теб на четири очи? — попита той. Той изглеждаше уморен и не приличаше на себе си, сякаш с дни не беше мигвал.
— Естествено. Нека отидем в канцеларията ми. — Когато стигнаха до нея и Рийган затвори вратата зад себе си, тя го изгледа изпитателно: — Толкова си сериозен, сякаш трябва да ми кажеш нещо изключително важно.
Той се отпусна в едно кресло и погледна към нея.
— Ходих за два дни до Бостън и пак се върнах.
Тя му наля уиски.
— В такъв случай е ставало дума за неотложни дела, които вероятно засягат и мен и състоянието на моите родители.
— Да, по-точно казано засягат завещанието на баща ти. Едно копие от него се намери в адвокатската кантора в Бостън. Бях наредил да го извадят преди известно време и да го пратят в Америка, за да ти го представя, ако те намеря там. Струваше ми се, че бях прочел в него една клауза, която си отбелязах, но от предпазливост ходих отново до Бостън, за да се убедя в нея. Тук имам едно писмо — каза той и извади плик от вътрешния джоб на жакета си.
Рийган го взе и го подържа за миг нерешително в ръката си.
— Навярно ще ми кажеш какво пише в него.
— Твоите родители умряха, когато ти беше още твърде малка. Вероятно дори не ги помниш, но по онова време беше още жив братът на баща ти. Той трябваше да бъде твой настойник и ти живя няколко месеца
