Много добре познавам околностите и съм почти сигурен къде се крие бандата. На двайсет мили северно оттук има каньон, неизвестен за повечето хора, защото е скрит зад високи скали. Една буря ме затвори там за доста дълго време.
Лий се чудеше какво решение да вземе. Почти не познаваше новия си роднина и не знаеше дали да му се довери. Години наред слушаше какви ли не приказки по адрес на този мъж. В града се говореше само за безчестните интриги, чрез които Кен се е сдобил с милионите си, както и че за него са важни само парите и богатството. Но ето че веднага беше дошъл при него и му предлагаше помощта си. Беше готов да уважи правото на Лий да прикрие част от истината, щом той смяташе това за правилно.
Лий привърза кобура на револвера към бедрото си.
— Носиш ли някакво оръжие?
— Чантите на седлото ми са пълни с всякакви пушкала и муниции. С тях мога да въоръжа цяла армия. Донесъл съм и петдесетте хилядарки, които са определили за откуп. По-добре да дадем парите, отколкото да стреляме, щом става въпрос за живота на една млада лейди. — И добави с ухилена физиономия: — Все пак само преди два дни тя пожела да се омъжи за мен.
За момент Лий изобщо не проумя за какво става дума, но се сети, че Кен говори за размяната на близначките пред брачния олтар, и също се ухили в отговор.
— Радвам се, че все пак краят беше по-различен, отколкото изглеждаше в началото.
Кен прокара ръка по брадичката си и тихичко се засмя на някаква своя мисъл.
— И аз се радвам. Много повече, отколкото си мислиш.
Четвърт час по-късно двамата вече препускаха на конете си, с достатъчно провизии в чантите, по планинския път, който водеше на север. Лий беше помолил телефонистката да съобщи на баща му, че е тръгнал да се погрижи за болната мисис Смит. Дори не чу как Каролайн изрази съчувствие по повод бедното семейство Смит..
Когато оставиха зад себе си последните къщи, двамата мъже пуснаха конете в галоп. Огромният жребец на Лий преодоляваше милите с лекота, а прекрасният скопен жребец на Кен сякаш изобщо не чувстваше сто и двайсетте килограма, които носеше на гърба си. Лий мислеше единствено за Блеър, надяваше се, че е здрава и е понесла без усложнения горчивата си участ.
Блеър се опитваше да разхлаби въжетата, с които беше привързана за тежката дъбова маса. В началото й се беше удало да се освободи, затова я завързаха на стола. Вчера се строполи на земята заедно със стола, но преди да издърпа ръцете си от въжетата, в стаята влезе онази жена и заповяда да заковат стола на пода. Блеър трябваше да седи с часове и да гледа как жената раздава заповеди на хората си.
Името й беше Франсоаз и беше главатар на бандата. Беше висока, стройна и красива, имаше дълги черни коси, с които очевидно се гордееше. Носеше колан с револвер и патрони на бедрата и беше по- интелигентна от всички бандити, взети заедно.
Още щом я зърна, Блеър разбра: това е жената, обичана от Леандър.
Всичко, което й разказа Рийд, съвпадаше. Жената беше французойка и говореше английски с толкова силен акцент, че дори мъжете от бандата трудно я разбираха. Освен това беше замесена в нещо, което Лий никога не би одобрил. За свое голямо съжаление Блеър трябваше да признае, че до голяма степен губи уважението си към Лий. Как е могъл да се влюби в жена, способна на подобни безчестни постъпки!
Седеше на коравия си стол и наблюдаваше жената с неприкрита враждебност. Заради нея мъжът й никога нямаше да и принадлежи изцяло. Тя никога нямаше да успее да изтрие от паметта му спомена за миналото. Може би пък мъжете изпитваха някаква особена нервна възбуда, когато се влюбваха в престъпнички…
Жената застана пред Блеър и впи очи в нейните. Светлите очи на Блеър святкаха насреща й над кърпата, с която беше затъкната устата й. След малко французойката взе един стол и седна срещу пленницата си до старата маса.
— Свали й кърпата, Джими — нареди Франсоаз на огромния телохранител, който не се отделяше от нея. С нейния френски акцент думите прозвучаха така: Свали й кърпата, Шими.
Щом великанът освободи устата на Блеър, Франсоаз му даде знак да изчезва. Двете останаха сами в стаята и французойката веднага заговори:
— Искам да знам защо ме гледаш с такава омраза. Към мъжете не се отнасяш така. Дали не си недоволна от това, че съм жена с таланти и притежавам власт над мъжете?
— Таланти? Нима наричате деянията си талант! — изфуча Блеър и раздвижи схванатите си челюсти. — А мъжете са такива смотаняци, че не могат да разберат жените като вас. Но не ме слагайте на едно ниво с тях. Аз знам каква сте вие!
— Радвам се, че знаеш, но мисля, че никога досега не съм лъгала някого.
— Наистина ли? При мен тия приказки не минават. Знам всичко за вас. — Блеър вдигна глава и се опита да я погледне колкото се може по-високомерно. — Аз съм жената на Леандър.
Блеър с учудване установи, че жената насреща й е превъзходна актриса. По лицето й се отразяваха всевъзможни чувства: изненада, съмнение, неверие и в крайна сметка развеселеност. След малко стана, обърна се с гръб към Блеър и промълви:
— Ах, Леандър, скъпият Леандър..
— На ваше място не бих говорила толкова самоуверено — изсъска Блеър. — Може би си въобразявате, че е ваш и винаги ще ви принадлежи, но аз ще се погрижа да забрави всичко, което е било между вас.
Жената се обърна към Блеър и сериозно я изгледа.
— Как би могъл да забрави преживяното? Никой не може да забрави това, докато е жив. Подобни неща се случват веднъж в живота. Значи се е оженил за теб. Кога?
— Преди два дни. Всъщност вие би трябвало да знаете това. Нали Лий прекара сватбената нощ с вас! Я кажете — как се опитахте да се самоубиете? Доста бързо сте се възстановили. Сигурно въобще не е имало опит за самоубийство. Престрували сте се, за да събудите съжалението му. Сигурна съм, че не умеете да губите, щом става въпрос за мъж като Леандър.
— Не — отговори тихо Франсоаз. — Не искам да загубя Леандър. В никакъв случай няма да го дам на друга. Каза ли ти защо вече не сме заедно?
— Не ми е казал нито дума за вас. Но когато е узнал каква сте, сигурно е решил да забрави, че ви обича. Рийд ми каза някои неща. Но вие едва ли познавате бащата на Леандър. Вие не сте от жените, които мъжът би завел в къщи и би представил на семейството си. Лий е вярвал, че сте мъртва. Затова е напуснал Париж и се е върнал в Чандлър.
Блеър си припомни всички истории, които й беше разказвал Лий за следването си в Европа, но в тях нямаше дори намек за друга жена. Може би темата беше толкова болезнена за него, че предпочиташе да я премълчи.
— Ще го спечеля за себе си — продължи Блеър. — Той е мой съпруг и нито вие, нито която и да е друга жена ще ми го отнеме. Лий ще дойде и ще ме измъкне оттук. С това ще имате случай да го видите отново, но ви заявявам, че нямате никакви шансове.
— Париж, аха… — промърмори с усмивка жената. — Може би този Леандър Тагърт и аз…
— Тагърт? Леандър не е никакъв Тагърт. Хюстън се омъжи за… — Блеър замлъкна насред думата. Тук нещо не беше наред. Само да знаеше какво…
Франсоаз застана плътно пред нея.
— Как се казваш?
— Доктор Блеър Чандлър Уестфийлд — отговори смръщено Блеър.
Жената рязко се извърна и излезе навън.
Блеър се отпусна на стола си. Вече два дни я държаха в този затвор. Почти не беше заспивала и беше хапнала съвсем малко. Все по-трудно й беше да съобразява какво се върши тук.
Когато я качиха на коня, бандитите й завързаха очите и натъпкаха парцал в устата й. После часове наред яздиха все в една посока или поне така й се струваше тогава. През цялото време трябваше да се отбранява срещу ръцете на каубоя, които опипваха тялото й. Той непрекъснато я пощипваше и шепнеше в ухото й, че му е „длъжница“. Блеър и при най-добро желание не можеше да си спомни да е срещала някъде този човек или да му е сторила нещо.
За да избяга от нахалните му ръце, тя се местеше все по-напред и конят започна да става неспокоен и
