— Не тази нощ — прошепна с добре изиграна страст тя. — Утре. Трябва да направя някои приготовления, за да не ни видят и да имаме достатъчно време. — Тя помилва бедрото му и се усмихна, когато той простена от наслада: — Сега обаче трябва да вървя.
Тя му обърна гръб и се запъти с бързи крачки към кулата. Лицето й изразяваше решителност. Трябваше да свърши нещо много важно, преди да си легне.
Момчето от обора със сигурност щеше да й направи тази малка услуга. Тя не можеше да допусне един шпионин да говори така нахално за нея и Гевин… Той щеше да си плати за дързостта.
— Добро утро, татко — проговори с усмивка Лилиан, приведе се и положи лека целувка върху набраздената от белези буза на дебелия стар мъж.
Двамата се намираха на втория етаж на кулата, в помещението, което наричаха голямата зала. То се използваше за трапезария, за приеми и като спалня на мъжете от свитата.
Лилиан видя празната кана на баща си и махна на един минаващ слуга.
— Ей ти, бързо донеси прясна бира на баща ми!
Никълъс Валенс се протегна и с благодарност стисна ръката на дъщеря си.
— Ти си единствената, която се грижи за мен, моя сладка Лилиан. Всички други — майка ти и сестрите ти — ми забраняват да пия. Само ти разбираш, че ми се отразява добре.
Лилиан се извърна настрана.
— Прав си, скъпи татко. Аз те обичам толкова много. — На лицето й се изписа пленителна усмивка.
За кой ли път Никълъс се запита как мършавата му жена бе успяла да му роди такава красива дъщеря. Лилиан винаги му даваше бутилките, които другите криеха от него. Тя беше послушна дъщеря и той й се отблагодаряваше, като й даваше пари за рокли.
Лилиан носеше копринени одежди, докато сестрите й се задоволяваха с грубите вълнени и ленени платове, които тъчаха сами. Той правеше всичко за Лилиан. Нали беше заявил на онзи глупак Аскот, че никога няма да му я даде за жена? Тя беше създадена за по-добър живот. Много скоро щеше да се омъжи за граф.
Той посегна към каната и отпи голяма глътка.
— Татенце, исках да те помоля за една услуга — продължи да се умилква Лилиан.
Валенс отпи още една глътка. Желанията на дъщеря му често бяха трудно изпълними. По-добре беше да избере друга тема.
— Чу ли, че снощи някакъв мъж паднал от стената? Никой не го познава. Слугите не знаят как е влязъл.
Лицето на Лилиан се промени. Слава Богу! Шпионинът вече нямаше да разказва на чуждите хора за нея и за Гевин. Никой нямаше да узнае, че е разпитвала за Джудит Рейвдаун. Тя погледна равнодушно баща си и вдигна рамене.
— Искам да отида на сватбата. Нали се сещаш, онази Рейвдаун ще се омъжи за Гевин Аскот…
— Искаш да те поканят на сватбата? — попита смаяно Никълъс. — Но тя е дъщеря на граф! Как бих могъл да получа покана?
Лилиан отпрати слугата, който беше дошъл с нова кана бира, и се приведе с усмивка към баща си.
— Измислих един план…
ТРЕТА ГЛАВА
Пламъците се виеха по камъните и жадните им огнени езици поглъщаха дървената облицовка на малкото дюкянче. Въздухът беше изпълнен с пушек и дим, а мъжете и жените, които бяха образували дълги редици и си подаваха ведрата с вода, бяха целите в сажди.
Гол до кръста, Гевин стоеше на една стълба и размахваше мощно брадвата. Трябваше да насече на парченца навеса, който се намираше зад горящата къща. Насъбралите се зрители се възхищаваха на едрата, мускулеста фигура и никой не подозираше, че този полугол мъж, подобен на гръцки бог, нито бе ял, нито бе спал през последните два дни, зает с потушаването на пожара.
Селото, където се бяха запалили няколко къщи, принадлежеше на семейство Аскот. То беше оградено с каменна стена, висока почти четири метра, която се спускаше по склона от замъка.
Данъците, които плащаха селяните, бяха необходими на четиримата братя, за да се издържат. Като ответна услуга те защитаваха обитателите на земите си от нападенията на крадци и разбойници, помагаха им при бедствия като днешното.
— Гевин! — изкрещя Рейн и мощният му глас се извиси над пращенето на пламъците. — Махни се оттам! Огънят е съвсем близо до теб!
Гевин не се вслуша в предупреждението му. Дори не погледна горящата стена, която всеки момент щеше да се срути отгоре му. Заудря с все сила дебелите дървени греди. След разсичането ги хвърляше на земята, където един от мъжете ги поливаше с вода.
Рейн знаеше, че няма смисъл да апелира към разума на брат си. Затова стисна здраво зъби и впи поглед в горящата стена непосредствено до Гевин. Тя се поклащаше заплашително.
В мига, когато горящите дърва се срутиха с оглушителен шум, Гевин направи огромен скок встрани и стълбата полетя към земята. Рейн се втурна към брат си и го измъкна изпод една дебела греда.
— По дяволите! — изрева Гевин, когато могъщото тяло на Рейн го притисна към земята. — Ще ме удушиш!
Рейн се надигна тромаво. Цялото тяло го болеше. И той беше работил неуморно през последните два дни. Той се обърна към брат си с мрачна усмивка:
— Така ли ми благодариш, че ти спасих живота? Защо остана толкова време на стълбата? Само след няколко секунди щеше да се опечеш в пламъците.
Гевин прокара ръка по мръсното си лице и се обърна към горящата къща. Огънят бушуваше между каменните стени и вече нямаше опасност да се разпространи към другите къщи. След като се увери, че околните постройки са в безопасност, той се обърна отново към брат си.
— Защо ме издърпа? — изръмжа той и раздвижи скованото си рамо.
Рейн го изгледа с искрящи от гняв очи.
— Нима мислиш, че ще допусна да загинеш в пламъците?
Гевин се ухили и белите му зъби заблестяха като перли на омазаното със сажди лице.
— Аха. Е, благодаря ти. Сега обаче трябва да продължа. — Той се обърна и закрачи към мъжете, които продължаваха да изливат кофи вода в пламъците.
Рейн вдигна рамене и се обърна на другата страна. След като навърши шестнадесет години, Гевин стана пълновластен господар на имотите. Той беше най-големият от четиримата братя и всички бяха длъжни да му се подчиняват. Отговорността му беше голяма и той го съзнаваше напълно. Беше готов да се бори до последния си дъх за своята собственост. И беше справедлив. Все едно дали ставаше дума за последния слуга или за някой подъл крадец, той мереше всички с един аршин.
Гевин се върна в замъка късно през нощта и отиде в помещението, където братята се хранеха. Трапезарията беше обзаведена наскоро. Подът беше покрит с дебели килими. Стените бяха с дървена ламперия. На едната стена беше издигната огромна камина, над която беше издялан гербът на семейството.
Рейн вече седеше на масата, изкъпан и облечен с чисти дрехи. Пред него беше поставена сребърна табла с печено свинско, пресен хляб и сушени ябълки и круши.
Той кимна доволно на брат си и посочи голямото дървено ведро с гореща вода, поставено пред камината.
Гевин въздъхна дълбоко и едва сега усети колко се е уморил. Свали набързо дрехите си и се потопи до шия в горещата вода. Кожата му беше обгорена, на много места имаше одрасквания.
Една слугиня изникна от тъмния ъгъл и се зае да сапунисва гърба му.
— Къде е Майлс? — попита с пълна уста Рейн.
— Изпратих го при семейство Рейвдаун. Само той се сети, че днес е годежът. Нямаше как, трябваше ми заместник, затова се лиших от помощта му долу в селото. — Гевин се приведе напред, за да оголи гърба си. Главата му беше извърната настрана.
