— Той е здрав млад мъж и просто ви е попитал дали желаете да прекарате нощта с него — каза й спокойно Мораг. — Спомням си, че и други мъже са ви питали същото и вие никога не сте се обиждали.
Алисия не можа да намери думи за отговор. Знаеше само, че англичанинът ще сложи край на свободата й и няма да й позволява да флиртува непринудено с мъжете.
Мораг не се излъга в мълчанието й.
— Той ви моли да прекарате деня с него. Венчавката е определена за утре.
— Откъде знаеш? Пак ли си говорила с англичаните?
— Стивън ми каза тази сутрин — отговори търпеливо старицата.
— Аха. И какво толкова ти харесва в него? Има много по-добри мъже, дори сред англичаните!
Мораг махна пренебрежително.
— Никога досега не съм срещала мъж като него.
— Роджър Чатауърт е любезен, интелигентен мъж и има шотландска кръв във вените си.
— Той ли ви го каза? — Мораг я гледаше с открито недоверие. — А не ви ли каза, че гори от желание да се сдобие с шотландска земя? Тогава аз ще ви го кажа: Роджър Чатауърт желае единствено земята, която ви принадлежи.
Очите на Алисия засвяткаха гневно.
— Всички англичани искат земята ми! Даже ако бях стара и дебела, щяха да ме вземат за жена, за да си присвоят имотите ми.
Мораг я погледна сърдито и поклати глава.
— Първо проклинате Стивън, защото горещата кръв го е накарала да ви прегърне. А в следващия миг се оплаквате, че мъжете искат само земите ви и не се интересуват от жената, която ги притежава. Дайте му възможност да се оправдае. Попитайте го защо е закъснял за сватбата.
Алисия се взираше мрачно пред себе си. Не искаше да се среща със Стивън Аскот. Искаше да излезе на езда с Роджър. Ала съзнаваше, че ако и този път не изпълни желанието на Стивън, може да последва нещо страшно. Този мъж не беше свикнал да му отказват. Тя погледна нерешително Мораг.
— Е, добре, ще се опитам да поговоря с него… ако успее да усмири ръцете си и ми даде възможност да го сторя.
Мораг се изкиска доволно.
— Думите ви ме изпълват с надежда!
ТРЕТА ГЛАВА
Въпреки че нямаше желание да прекара деня с годеника си, Алисия се облече грижливо за разходката. Избра виненочервена вълнена рокля, обшита с перли и с тесни, прилепнали ръкави.
Когато слезе по стълбата, главата й беше гордо вдигната. Може би наистина трябваше да даде шанс на Стивън Аскот. Може би го бе преценила неправилно и той щеше да се окаже добре настроен към клана й. Ако проявеше разбиране към шотландците, тя беше готова да му прости дори закъснението за венчавката. Благото на народа й беше много по-важно от личната обида. Не само крал Хенри, тя също искаше между англичаните и шотландците да се възцари мир, особено след като кървавата вражда беше изтребила почти цялото й семейство.
Тя слезе в градината и намери Стивън облегнат на стената. Трябваше да признае, че изглежда много добре. Сигурно нямаше да устои дълго на мъжкия му чар. Въпреки това личните й чувства — все едно омраза или любов — никога нямаше да застанат пред доброто на клана й.
— Добро утро — поздрави спокойно тя и го изчака да дойде при нея.
Стивън я погледна с горящи от страст очи и помилва черните къдрици на рамото й, сякаш отдавна бяха съпрузи.
— Защо шотландките носят косите си непокрити? — попита с мека усмивка той и уви къдрицата около пръста си.
— Докато не е родила дете, младата жена ходи с открита глава — обясни Алисия. — Освен ако не е облечена в родната си носия. — Тя почака, за да види дали Стивън ще се залови за думите й, но той само се засмя и рече:
— Дете, значи. Е, добре, ще се опитаме да постигнем нещо в тази посока. Конете ни чакат ей там. — Той махна с ръка към края на градината. — Готова ли сте?
Алисия разтърси глава и Стивън се принуди да пусне къдрицата.
— Шотландката е винаги готова да поязди. — Без да обръща внимание на веселия му смях, тя събра полите си и тръгна пред него.
Една красива черна кобилка танцуваше неспокойно край червеникавия жребец на Стивън. Преди мъжът да е протегнал ръце, за да й помогне да се качи на седлото, Алисия се метна с един скок на гърба на кобилката и за стотен път прокле английската мода, която я обременяваше с толкова много поли. Беше благодарна на Стивън, че не беше оседлал кобилата с дамско седло, както правеше Роджър.
Още преди Стивън да е възседнал едрия си жребец, тя смушка кобилката с пети и полетя към полето. Конят беше млад и буен, също като нея, и жадуваше за свобода и движение. Алисия пусна кобилката в галоп и пое по пътеката, която й беше показал Роджър. Приведе се над седлото и остави косата си да се вее на вятъра. Обзе я луда радост. Прекрасно беше да избяга поне за малко от затвора си.
В този миг улови с ъгълчето на окото си някакво движение, което отклони вниманието й. Тя извърна глава и видя Стивън непосредствено зад себе си. Той беше успял да намали разстоянието помежду им за учудващо кратко време. Тя избухна в подигравателен смях. Нито един англичанин не беше в състояние да победи шотландката на езда. Тя подкани кобилката да бърза и дори я удари с камшик по хълбока. Животното се втурна напред, сякаш му бяха поникнали крила. Алисия отново се опияни от усещането за сила и превъзходство.
След малко погледна отново през рамо и с учудване установи, че Стивън я настига. Пътеката пред нея се стесни. Нямаше място за двама ездачи. Ако искаше да я надмине, той трябваше да излезе от пътеката и конят му можеше да пропадне в заешка дупка или да се удари в някое дърво. Алисия се изсмя тържествуващо и насочи кобилката си в средата на пътеката. Знаеше как постъпват сънародниците й в такива случаи, но англичаните бяха мекушави и твърде глупави за подобна маневра.
Кобилата препускаше с всички сили. Стивън сигурно беше непосредствено след нея и Алисия се зарадва още повече. Той нямаше представа как да си помогне. Внезапно кобилката й се препъна и се изплаши. Алисия полетя напред и едвам успя да се задържи на седлото. Опитният боен жребец на Стивън се беше разсърдил на кобилката, която му препречваше пътя, и я бе ухапал по задния хълбок.
Алисия се опитваше с всички сили да остане в средата на пътеката и ядно проклинаше англичаните. Всичко идваше оттам, че не й даваха да язди собствения си кон. Това животно й беше чуждо и не реагираше достатъчно бързо на заповедите й.
Конят ухапа още веднъж кобилата и тя изцвили от болка. Този път отказа да се подчинява, отдръпна се настрана и позволи на жребеца да я надмине. На минаване Стивън хвърли кратък поглед към Алисия и тя му отговори с ядно галско проклятие. Стегна юздите и кобилката отново препусна в средата на пътеката.
Докато траеше състезанието, Алисия нито за миг не позволи на кобилата да забави темпото. Трябваше да благодари само на дългогодишния си опит с конете, че животното не беше отскочило настрана и не беше избягало в гората, за да се спаси от разярения жребец.
Когато стигна до реката и с един скок прелетя над водата, Стивън вече я чакаше. Беше слязъл от седлото и стоеше спокойно до коня си, който утоляваше жаждата си в рекичката.
— Не беше лошо — проговори одобрително той и я изгледа ухилено. — Забелязах обаче, че имате склонност да работите повече с дясната юзда, отколкото с лявата. Е, с малко повече упражнения ще поправим тази грешка.
Очите на Алисия изпущаха светкавици. Упражнения! Тя беше получила първото си пони, когато беше само на четири години и винаги придружаваше баща си в нощните му набези срещу говедата на чуждите кланове. И сега й заявяваха, че трябва да се упражнява! Стивън избухна в смях.
— Изглеждате толкова объркана! Ако това ще ви успокои, ще ви кажа, че сте най-добрата ездачка, която съм виждал някога в живота си. Можете да давате уроци на всяка англичанка.
— Не ми говорете за англичанките! — изсъска разярено тя. — Сигурно искахте да кажете „англичани“!
