Стивън помълча малко.
— Както и да е, господарят на клана има известни задължения. — Той се засмя тихо и побърза да се поправи: — Пардон — съпругът на господарката има известни задължения. Какво трябва да направя, за да бъда приет от клана?
Алисия се отпусна. Вцепенението й отстъпи място на любопитството. Той беше обърнат настрана и тя имаше възможност да го разгледа спокойно. Както се беше излегнал в тревата, изглеждаше направо огромен — много по-висок от всички мъже, които беше виждала досега. Въпреки че не го признаваше дори пред себе си, тя много искаше да лежи до него в тревата. Харесваше могъщото му тяло, широкия гръден кош, мускулестите крака и косата, която падаше на меки вълни чак до шията. Скромното му облекло също й се понрави. Повечето английски благородници се кичеха като пауни. Тя си представи как ще му стои тартанът и потръпна при мисълта за силните крака, открити почти до коленете.
— Трябва да се облечете като шотландец — заговори сериозно тя. — Докато не се появите пред хората ми в плейд, те ще виждат във ваше лице враг.
Стивън смръщи чело.
— Искате да ходя с голи крака? Доколкото знам, климатът в планината е суров…
— О, не предполагах, че сте толкова чувствителен към студа… — Заповедническият му поглед я накара да млъкне.
— Какво още?
— Трябва да станете Макарън и да мислите като Макарън. Когато станете Макарън, ще гледате на клана Макгрегър като на ваш заклет враг и…
— Какво? — Стивън скочи като ужилен. — Искате да променя името си? Искате аз, мъжът, да приема името на жена си? — Той й обърна гръб. — Никога не бях чувал такава идиотщина. Знаете ли всъщност кой съм? Аз съм член на семейство Аскот! Аскотови са преживели стотици войни, надживели са много кралски родове! Нашето семейство живее на честно спечелените си земи вече няколко столетия! — Той зарови пръсти в косата си и продължи: — И сега искате от мен да се откажа от доброто си име, за да приема вашето? Ако ви направя тази услуга, братята ми ще умрат от смях.
Алисия скочи от камъка и заговори възбудено:
— Вие поне имате братя, които ще продължат името Аскот. Знаете ли какво ще стане, ако заведа при клана си англичанин, който отказва да живее като нас? Мъжете ще го убият и ще ми наредят да си избера нов съпруг. Знаете ли какво ще стане после? Не са малко младите мъже, които желаят да ме направят своя съпруга. Те ще се бият за мен и някои ще загинат!
— Така значи. Трябва да се откажа от името си, за да държите хората си в подчинение. Ами ако това се окаже недостатъчно? Сигурно ще ми заповядате да си отсека ръката или да си боядисам косата? Не! Те ще ми се покорят или ще усетят острието на меча ми! — Той извади дългия си меч от ножницата и острието му блесна на слънцето.
Алисия стоеше и го гледаше. В сърцето й бушуваше гняв. Той заплашваше да убие хората й, приятелите й, роднините, които тя се бе заклела да пази и защитава. Не можеше да се върне в Шотландия с този луд.
— Не мога да се омъжа за вас — проговори сериозно тя и го погледна дълбоко в очите.
— Съмнявам се, че имате избор — отговори спокойно Стивън и прибра меча си в ножницата. Малко се срамуваше, че се изпусна така, но може би беше по-добре още отначало да й покаже кой е господарят в къщи. Той щеше да заповядва на шотландците, които тя наричаше „свои“ хора. — Аз съм англичанин — обясни рязко той — и ще остана такъв, където и да отида. Би трябвало да ме разберете, тъй като и самата вие не сте готова да промените поне малко шотландския си начин на живот.
Макар че есенният ден беше топъл, Алисия усети как я побиха студени тръпки.
— Не е същото. Вие ще живеете с хората ми, ден след ден, година след година. Толкова ли не проумявате, че ако всеки ден се перчите пред тях с изисканите си английски дрехи и доброто си английско име, те няма да ви приемат като свой? Видът ви постоянно ще им напомня за децата и жените, убити от англичаните. И ще виждат в спомените си баща ми, който загина от вражеска ръка в разцвета на годините си.
Отчаяният й повик го трогна.
— Добре, ще нося шотландски дрехи. С това мога да се съглася.
Гневът на Алисия избухна с пълна сила.
— Така значи! Готов сте да облечете плейд и шафранена риза, за да могат жените ми да се възхищават на мускулестите ви крака!
Стивън я погледна смаяно и брадичката му увисна. След малко обаче се ухили с разбиране.
— Господи, как не се сетих по-рано! Много добре, че ми казахте! — Той протегна единия си крак и яките мускули затанцуваха под тънкия клин. — Значи мисли те, че жените ще ме приемат по-лесно? — Очите му засвяткаха дяволито. — Надявам се, че не сте ревнива?
Алисия го гледаше изумено. Този мъж не можеше да остане и минута сериозен. Подиграваше я, докато тя говореше за неща, които решаваха живота или гибелта на клана й. Събра полите си и изтича към коня си.
— Алисия, почакайте! — извика подире й Стивън. — Не исках да се шегувам с думите ви. — Той бе разбрал веднага каква грешка е допуснал и се втурна да я настигне. Улови ръката й и я обърна към себе си. — Моля ви — прошепна настойчиво той и очите му отразиха всички чувства, които го вълнуваха в момента. — Не исках да ви обидя. Разберете, толкова сте красива, че ме подлудявате! Щом погледна косата ви, искам да я милвам и целувам. Сините ви очи ме мамят да потъна в дълбините им. А тази проклета рокля е толкова дълбоко изрязана, че непрекъснато ме предизвиква. Нима наистина очаквате да обсъждаме сериозно спора между англичаните и шотландците?
— Спор! — изсъска ядосано Алисия. — Това е война!
— Добре, нека е война — съгласи се миролюбиво той, втренчил жаден поглед в деколтето й. Пръстите му милваха лакътя й. — Велики боже, не мога да стоя толкова близо до вас, защото желанието да ви имам се превръща в мъчение!
Алисия сведе поглед към деколтето си и лицето й пламна. Стивън се усмихна и нежно я привлече към себе си. Побесняла от гняв, тя се дръпна и го изгледа унищожително. Този мъж си въобразяваше, че може да я измами! Тя се изплъзна от търсещите му ръце и когато той не пожела да я пусне, го блъсна с все сила в гърдите. Стивън остана непоклатим, но тя загуби равновесие и политна назад. Беше забравила, че стои съвсем близо до водата.
Падна по гръб, макар че правеше отчаяни опити да се задържи. Стивън й подаде ръка, но тя я отблъсна гневно. Тогава мъжът вдигна рамене и отстъпи крачка назад, защото не искаше да го опръска при падането си.
Водата в рекичката сигурно идваше от планината, иначе нямаше да бъде толкова студена. Алисия падна в пясъка и дребните камъчета, с които беше посипано дъното, се врязаха в гърба й. Вълнените поли попиха жадно ледената вода, сякаш само бяха чакали подобен случай.
В първия момент тя не можа да проумее какво й се е случило и остана като замаяна на мястото си. След малко вдигна глава към Стивън и видя ухилената му физиономия. По лицето й се стичаха водни пръски. Раб скочи и застана до Стивън. Очевидно се зарадва на играта, защото залая и размаха опашка.
— Ще позволите ли да ви помогна? — попита Стивън с подигравателна учтивост.
Алисия приглади назад мократа си коса и усети, че зъбите й всеки момент ще започнат да тракат. Все пак тя предпочиташе да захапе парче чакъл, вместо да се изложи така пред него.
— Не, благодаря — отговори с привидно равнодушие тя и бързо сведе глава, за да скрие треперенето си.
Изтри водата от лицето си, без да смее да погледне към Стивън. След малко опря двете си ръце върху гърба на кучето и направи опит да се изправи. Ала напоените е вода поли бяха тежки като олово. Освен това дъното на реката беше хлъзгаво и усилията й бяха осъдени на провал.
Не можеше да продължи нагоре. Този първи опит беше изтощил силите й. Изведнъж краката поддадоха под тежестта на тялото й и Раб направи огромен скок встрани, за да избегне водопада от пръски. Алисия падна отново по гръб и водата заля лицето й. Тя се закашля и побърза да се изправи. Първото, което чу, беше веселият смях на Стивън. А докато водата се стичаше в ушите й, Раб се разлая и сякаш се присъедини
