пожалих нито усилия, нито пари, за да ви подаря тази рокля. Затова ще я облечете.
— Не! Няма да ви се подчиня! Аз съм господарката на Макарън!
— Проклятие! — изръмжа ядно мъжът, сграбчи я за раменете и я разтърси здравата. — Това не е въпрос между Англия и Шотландия или между господаря на клана и сподвижника му. Това е частен въпрос, между нас двамата, между мъж и жена! Ще облечете тази рокля, защото аз съм ваш съпруг и ви казвам, че трябва да я носите!
Той я пусна и видя, че думите му не са оказали желаното въздействие. Затова отново протегна ръце към нея и я метна като чувал на рамото си.
— Веднага ме пуснете!
Без да обръща внимание на протестите й, той я хвърли по лице на леглото.
— Престанете! Причинявате ми болка!
— Не забравяйте вие какво ми причинихте — отговори злобно той и се зае да разкопчава дребните копченца на гърба й. Настани се удобно върху дупето й и продължи да я съблича. — Тази вечер ще ви покажа раните, които Роджър ми нанесе заради вас. Стойте мирно или ще разкъсам на парченца проклетата ви рокля!
Алисия замръзна на мястото си и Стивън изгледа презрително гърба й.
— По всичко изглежда, че се нахвърляте върху мен само когато не става въпрос за парите ви.
— Ние сме бедна страна и не можем да си позволим разкоша и пилеенето на англичаните. — Тя не смееше да се помръдне и остави Стивън да разкопчее всички копченца. — Вие… тази сутрин се бихте много добре.
Стивън спря за миг, толкова голямо беше учудването му.
— Вероятно ви струваше много да произнесете тези думи, особено като се има предвид, че желаехте смъртта ми.
— Не желая никому да умре. Исках само…
— Вече знам какво искахте! Роджър Чатауърт!
Това беше странен момент помежду им. Алисия се чудеше на себе си. Не се чувстваше притеснена от близостта му, сякаш двамата бяха заедно от години. Съзнаваше, че не може да му обясни защо е пожелала Роджър Чатауърт за съпруг. Достатъчно пъти беше опитвала да му внуши логиката си. Сега изпитваше удоволствие от ревността в гласа му. Нека си въобразява, че тя е пожелала Роджър като мъж. Падаше му се.
— Готово! А сега станете и облечете роклята.
Алисия не се помръдна. Стивън се приведе и целуна тила й.
— Мисля, че не мога да чакам до довечера — промърмори дрезгаво той.
При тези думи младата жена се дръпна като опарена. Претърколи се настрана и се изправи, като притискаше роклята към гърдите си.
— Ще облека подаръка ви, ако напуснете стаята ми! — проговори сърдито тя.
Стивън се облегна на лакът.
— Нямам такова намерение.
Алисия се опита да го убеди, макар да съзнаваше, че е безсмислено. Пък и той вече я беше виждал по бельо. Стивън проследи с жадни очи как тя съблече роклята и грижливо я сгъна, за да я прибере в раклата. После вдигна сребърната рокля и я протегна към нея. В момента, в който Алисия я пое, той залепи гореща целувка на голото й рамо.
Платът беше великолепен и Алисия не можа да остане равнодушна. Тя помилва възхитено роклята и я облече през главата си. Стоеше й като излята и когато се уви меко около хълбоците й, тя изгледа бъдещия си съпруг с безкрайно учудване. За разлика от английската мода, характерна с големите деколтета, тази рокля беше затворена чак до брадичката. Стивън вдигна рамене.
— Не искам всички мъже да гледат онова, което принадлежи само на мен.
— На вас! — изсъска вбесено тя. — Цял живот ли смятате да ми заповядвате какво трябва да правя и какво не? Няма ли да ми позволите поне да избирам дрехите си?
— Знаех си, че миролюбието ви няма да трае дълго — промърмори примирено Стивън. — А сега елате при мен, за да закопчея копченцата на гърба ви.
— Ще се справя и сама.
Стивън я остави да се помъчи, после се надигна и я привлече към себе си.
— Кога най-после ще проумеете, че не съм ваш неприятел?
— Вие сте мой враг. Всички англичани са врагове на моя клан.
Стивън я сложи между разкрачените си крака и се зае да я закопчава.
— Надявам се един ден да разберете, че съм много повече от англичанин. — Пръстите му се плъзнаха по ръцете й. — Радвам се на предстоящата нощ…
Алисия се дръпна с все сила.
— Свещеникът и гостите чакат.
Пажът на Стивън чакаше господаря си пред вратата с официалния кадифен жакет. Той му помогна да се облече и Алисия видя, че лицето на момчето грееше от гордост и възхищение. То се усмихна смутено и им пожела щастие. Стивън отговори на усмивката му и поднесе ръката на Алисия към устните си.
— Щастие? — проговори със съмнение той. — Дали някога ще бъдем наистина щастливи?
Алисия не отговори, само обърна лице към стената. Двамата слязоха бавно по широкото стълбище. Сребърната рокля беше тежка и Алисия пристъпваше с мъка. Всяка крачка й напомняше, че е във властта на един омразен чужденец.
В голямата зала ги очакваха гостите — все мъже, които бяха водили безброй битки със сънародниците й под командата на сър Томас. Те не се опитваха да крият враждебните си чувства към шотландците. Присмиваха се на Алисия, която бе продължила да се съпротивлява след убийството на баща си. Сега сигурно мислеха, че ако тя се държи и наполовина толкова войнствено в брачното легло, Стивън ще има доста работа.
Алисия вдигна гордо глава и си напомни, че е от клана Макарън и трябва да се държи с достойнство. Англичаните бяха груб, надменен народ. Тя нямаше да се принизи до тяхното ниво, като отговори на грубите им шеги със същата монета.
Пръстите на Стивън стиснаха ръката й и тя го погледна изненадано. Лицето му беше неподвижно, устата опъната в тънка линия, мускулите на скулите му потръпваха. Алисия беше очаквала, че той ще се вслушва с удоволствие в злобните забележки на сънародниците си, които доказваха, че тя му се е паднала като военна плячка. Вместо това той я погледна почти с тъга и сякаш беше готов да я помоли за извинение.
Венчавката беше кратка. Всъщност, тази церемония изобщо не приличаше на сватба. В този момент тя осъзна болезнено самотата си. Другояче си бе представяла сватбата си. В родните й планини хората се женеха напролет, когато земята се будеше за нов живот, а булката беше заобиколена от приятелите и роднините си, познаваше и обичаше бъдещия си съпруг.
Тя обърна леко глава и погледна към Стивън. Двамата бяха коленичили един до друг в малкия параклис на сър Томас. Стивън беше склонил глава и като че се молеше. Колко далече беше от нея, колко чужд изглеждаше. Тя не знаеше почти нищо за него. Двамата бяха израсли в два различни свята, при съвсем различни условия. През целия й живот й бяха втълпявали, че има власт и права. И че народът ще се обръща към нея винаги когато се нуждае от помощ. А този англичанин беше отрасъл в общество, където жените бяха възпитани да си седят в къщи, да шият и плетат и да са в услуга на мъжете. Тя беше осъдена да прекара живота си с мъж, за когото жената беше собственост.
А през нощта… Алисия не смееше дори да си помисли какво я очакваше. Този мъж беше чужденец за нея… Тя нямаше представа дори за любимите му ястия, не знаеше дали може да чете или да пее, от какво семейство произхожда. Затова пък беше длъжна да сподели леглото му и да преживее какви ли не ужаси.
Стивън се обърна и я погледна право в очите. Забеляза как веждите й се вдигнаха в знак на съпротива и се усмихна самоуверено. Алисия побърза да сведе глава и се загледа в стиснатите си ръце.
Денят сякаш нямаше край. Двамата седяха начело на дългата маса. Мъжете ядяха и пиеха с наслада и шегите им ставаха все по-дръзки. Всичко се въртеше около предстоящата нощ и омразата на Алисия към
