вълнението й, и тя зарови пръсти в гъстата му козина.
Мораг се усмихна разбиращо. Тя беше държала Алисия в прегръдката си още като мокро от раждането бебе. Люлееше я и й пееше, когато майка й умря. Намери й кърмачка и се грижеше всеотдайно за нея, докато навърши шест години и с възпитанието й се зае бащата, господарят на клана.
Сега Мораг наблюдаваше с гордост своята любимка. Скоро Алисия щеше да навърши двадесет години. Беше висока, по-висока от повечето мъже, стройна и гъвкава като тополка. Не носеше боне и воал като англичанките, гарвановочерната коса се спускаше на разкошни вълни по раменете и гърба й. Мораг често се чудеше как крехката й шия е в състояние да носи тази тежест. Днес Алисия беше облечена по английска мода, ала сатенът на роклята й имаше кремавия цвят на шотландските поля. Правоъгълното деколте се опъваше над младите гърди и подчертаваше закръглеността им. До хълбоците роклята беше тясна и я обхващаше като втора кожа. Полата беше силно разкроена и падаше на тежки дипли. Корсажът беше украсен с шарка от златни конци, която продължаваше до талията.
— Сигурно така ти харесвам повече? — попита остро Алисия, все още раздразнена от спора, който бяха имали заради роклята. Тя предпочиташе облеклото на родината си, но Мораг бе успяла да я убеди, че за сватбата си е по-добре да се облече с английски одежди, за да не дава повод за подигравки. Англичаните много обичаха да се шегуват с „варварската мода“ на шотландците.
Мораг се изкиска сухо.
— Жалко е, че няма кой да ви съблече тази великолепна рокля.
— Ти забравяш, че ще се омъжа за англичанин! — изсъска вбесено Алисия. — Нима кръвта на баща ми вече е избледняла пред очите ти?
— Много добре знаете, че не е така — отвърна спокойно Мораг.
Алисия се отпусна тежко на пейката под прозореца и несъзнателно подреди лъскавите поли. Прокара пръсти по златната везба и въздъхна. Роклята беше толкова скъпа. По-добре да беше дала тези пари за клана си. Но тя не можеше да допусне да й се подиграват, затова си беше купила тоалети, с които можеше да се гордее и самата кралица.
Кремавата рокля беше сватбената й одежда.
Тя стисна зъби и дръпна силно един от златните конци.
— Не бива така! — укори я сърдито Мораг. — Не е нужно да разваляте хубавата рокля само защото ви е яд на англичанина, който вероятно е имал сериозни причини да закъснее за сватбата си.
Алисия скочи толкова рязко, че Раб светкавично се втурна да я защити.
— Какво ме е грижа? По-добре изобщо да не идва! Дано сега лежи в някой крайпътен ров с прерязано гърло!
Мораг вдигна рамене.
— Тогава ще ви изберат друг. Каква полза, ако първият умре? Колкото по-рано се сдобиете с английски съпруг, толкова по-скоро ще се приберем в планината.
— Лесно ти е да говориш! — изфуча Алисия. — Ти няма да се омъжиш за него, нито ще… ще…
Тъмните очи на Мораг заблестяха.
— Нито ще отида с него в леглото, нали? Това ли ви смущава? Само да можех, щях с удоволствие да се сменя с вас. Смятате ли, че Стивън Аскот ще открие замяната, ако се пъхна в леглото му?
— Аз не знам нищо за Стивън Аскот. Знам само, че ме накара да го чакам тук, облечена в сватбената си рокля, и ме направи за посмешище пред проклетите англичани! — Тя погледна към вратата. — Ако влезе сега, сигурно ще го посрещна с изваден нож!
Мораг се усмихна с обич. Джейми Макарън можеше да се гордее с дъщеря си. Макар и пленница, тя запазваше гордостта и куража си. Брадичката й беше вирната, очите й блестяха като добре наточени ками.
Алисия беше необикновено красива. Косата й беше черна като най-тъмната нощ в шотландските планини, очите светеха тъмносини като високопланинско езеро. Контрастът беше зашеметяващ и мъжете, които виждаха Алисия за първи път, занемяваха. Ресниците й бяха черни и гъсти като косата, кожата нежнорозова, устните тъмночервени и фино изрязани, а енергичната брадичка с остър ръб и трапчинка по средата напомняше за баща й.
— Сигурно ще ви сметнат за страхливка, ако продължавате да се криете в стаята. Ние сме шотландци и не бива да се засягаме от хиленето на англичаните.
Алисия се изправи като свещ и огледа внимателно роклята си. Беше я облякла само защото очакваше днес да я венчаят. Ала беше станало много късно за венчавка. Най-добре беше да съблече роклята, за да я запази за деня, когато щеше да се омъжи истински. Може би за друг мъж. При тази мисъл на лицето й изгря усмивка.
— Помогни ми да сваля тази рокля — нареди строго тя.
— Какво ще правите? — попита Мораг, докато откопчаваше мъничките копченца на гърба. — Изведнъж ми заприличахте на котка, открила гърне със сметана.
— Не ми задавай въпроси, а извади зелената рокля от брокат. Много скоро англичаните ще разберат, че шотландските жени са много по-смели от техните. Ако си мислят, че ще седя в стаята си като засрамена невеста и ще си изплача очите, много се лъжат.
Макар да беше пленница, която бе живяла тук повече от месец, тя имаше позволение да се движи свободно из къщата на сър Томас Крайтън. Ако пожелаеше да поязди в околността, трябваше само да си избере придружители. Къщата и имотът се охраняваха строго и постовете се сменяха ден и нощ. Крал Хенри беше предупредил клана й, че ако се опитат да освободят водачката си, тя ще увисне на въжето. Алисия не се страхуваше от смъртта, но не можеше да понесе мисълта, че кралят ще сложи на нейно място англичанин. Хората й бяха дълбоко засегнати от смъртта на Джейми Макарън и тримата му помощници. Затова се оттеглиха в неизбродните гори по неспокойната граница между Англия и Шотландия, като не престанаха да държат под око затвора на новата си господарка и непрестанно се съветваха какво биха могли да сторят, ако кралските хора се опитат да покорят могъщия клан.
Докато слизаше бавно по стълбата, Алисия мислеше за мъжа, определен от баща й за неин съпруг. Той беше един от тримата водачи, които паднаха заедно с Джейми Макарън. Баща й лично я бе определил за водач на клана и тя предпочиташе да умре, вместо да се ожени за английското куче, изпратено от краля. Ала смъртта й щеше да има опустошителни последици за клана. Ако си отидеше, без да остави наследници, щеше да се разгори кървава вражда и мъжете от клана щяха да се изтребят помежду си.
— Отдавна знаех, че Аскотови са дръзки мъже — заговори през смях един рицар, който се намираше само на няколко крачки от нея, но не можеше да я види зад дебелия стенен килим. — Най-големият се ожени за наследницата на Рейвдаун и едва успя да стопли леглото й, когато старият сър Робърт умря и земите станаха негови.
— Сега и Стивън върви по стъпките на брат си. Тази Алисия е не само красива, а притежава и стотици хектари земя.
— Приказвайте си, колкото искате — намеси се трети и Алисия видя, че му липсва лявата ръка. — Аз обаче не завиждам на Стивън Аскот. Жената е великолепна, но дали ще му остави време да й се наслаждава? Аз загубих ръката си в бой срещу шотландците. Те са зверове, казвам ви! Бият се като дяволи. Никога не съм виждал толкова див и жесток народ.
— Чувал съм, че жените им вонят — засмя се мъжът, който беше говорил пръв.
— Ако ми дадат чернокосата Алисия поне за една нощ, с удоволствие ще си стискам носа.
Алисия направи крачка напред, готова да се намеси в разговора, но една мъжка ръка я задържа за рамото. Тя се обърна стреснато и погледна в лицето на красив млад мъж с тъмни очи и тънки устни. Очите им бяха на еднаква височина.
— Позволете, милейди — проговори решително той и излезе срещу тримата мъже. Силните му крака бяха обути в английски клин, кадифеният жакет подчертаваше широките рамене. — Нямате ли си работа, та сте се разбъбрили като стари баби? Говорите за неща, които не разбирате. — Тонът му беше на високопоставена личност.
Тримата мъже се спогледаха недоверчиво.
— Я виж ти — промърмори единият. — Какво ти стана изведнъж, Роджър? — Той погледна зад рамото му и видя Алисия. Очите й святкаха гневно, ръцете й бяха стиснати в юмруци.
— Стивън трябва да побърза, иначе ще му откраднат невестата — рече вторият мъж и се засмя
