злобно.
— Изчезвайте! — заповяда Роджър. — Трябва ли да извадя меча си, за да се вслушате в думите ми?
— Бог да ме пази от горещата кръв на младежта — изръмжа сърдито безръкият. — Хайде да излезем. Навън е по-хладно.
Когато тримата излязоха в двора, Роджър се обърна към Алисия:
— Бих желал да се извиня за поведението на сънародниците си. Грубостта им идва от неразбирането. Те не искаха да ви сторят зло.
Алисия не можеше да се успокои толкова бързо.
— Боя се, че и вие нямате представа за какво говорите! Или смятате, че убийството на шотландци не е грях?
— Протестирам! Не сте справедлива. Убил съм твърде малко мъже в живота си и между тях нямаше нито един шотландец. — Той направи кратка пауза и продължи: — Ще позволите ли да се представя? Името ми е Роджър Чатауърт. — Той свали кадифената си барета и се поклони дълбоко.
— А аз, сър, съм Алисия Макарън, пленница на англичаните и отскоро опозорена невеста.
— Искате ли да се поразходим в градината, лейди Алисия? Може би слънцето ще успее да прогони поне малко от срама, който ви причини Стивън.
Тя се обърна и го последва навън. В компанията на този англичанин поне щеше да бъде защитена от грубите шеги на стражите.
— Говорите за този Аскот, сякаш го познавате лично.
— А вие не сте го виждали никога, така ли, милейди?
Алисия отново се разсърди.
— Как мислите, дали вашият крал би ми оказал честта да си избера сама съпруг? Баща ми ме уважаваше достатъчно, за да ме направи водачка на клана си. Вашият крал обаче ме мисли за толкова глупава, че не ми позволява дори да си избера съпруг. Не, никога не съм виждала Стивън Аскот. Една сутрин ми заявиха, че трябва да се омъжа за него, но уважаемият ми годеник не сметна за нужно да ми се представи.
Роджър я наблюдаваше с високо вдигнати вежди. Гневните й очи пламтяха като сини диаманти.
— Убеден съм, че той има извинение за закъснението си.
— Може би просто иска да ми покаже още отсега кой е господарят в къщи. Моите шотландци трябва да се научат да му се покоряват.
Роджър помълча малко, защото обмисляше грижливо думите си.
— Много хора твърдят, че братята Аскот са най-дръзките мъже в Англия.
— Казахте, че го познавате лично. Що за човек е той? Аз нямам представа дори как изглежда. Едър ли е или дребен? Млад или стар?
Роджър вдигна рамене. Мислите му бяха другаде.
— Мъж като мъж. — Той се поколеба, после тръсна глава и продължи: — Лейди Алисия, бихте ли ми оказали честта да излезете утре на езда с мен? Можем да си направим пикник на брега на реката, която тече през имението на сър Томас.
— Не се ли боите, че ще използвам излизането ни, за да ви убия и да избягам? От един месец насам не ми разрешават да излизам извън границите на имота.
Роджър се усмихна.
— Изпитвам потребност да ви докажа, че има и англичани, които никога не биха оставили една жена сама в деня на сватбата й.
Като си припомни унижението, на което бе подложена, Алисия застина на мястото си.
— С удоволствие ще изляза на езда с вас.
Роджър Чатауърт кимна с усмивка и поздрави учтиво мъжа, който ги срещна на алеята. Мислите се надпреварваха в главата му.
След три часа Роджър се върна в покоите си, които се намираха в източното крило на господарската къща. Беше пристигнал преди три седмици в дома на сър Томас, за да преговарят за наемането на новобранци. Ала сър Томас беше твърде зает с делата на шотландската наследница и Роджър не беше имал време да заговори за своите работи. Сега беше готов да повярва, че се е намесила съдбата.
Той ритна столчето, на което беше облегнал глава пажът му, и когато съненото момче скочи и разтърка очите си, заговори строго:
— Имам задача за теб. Някъде по двора се мотае стар шотландец на име Ангъс. Ще го намериш на място, където се пие, без да се плаща. Доведи го тук. Налей и половин кана ейл. Разбра ли ме?
— Да, милорд — отговори покорно момчето и тръгна заднешком към вратата.
Ангъс се яви много скоро и Роджър разбра от пръв поглед, че старият е пиян. Той беше нещо като иконом на сър Томас, но не вършеше почти нищо, само пиеше. Мръсната му коса падаше на мазни кичури по раменете, както я носеха шотландците. Беше облечен в дълга риза, стегната с колан на хълбоците. Коленете и краката му бяха непокрити.
Роджър измери варварските одежди на мъжа с кратък презрителен поглед.
— Търсили сте ме, милорд? — попита Ангъс. Гласът му беше дрезгав и дълбок. Погледът му беше устремен в каната, която носеше дребният паж.
Чатауърт изпрати пажа навън, наля си чаша бира и покани Ангъс да се обслужи. Мръсният шотландец зае място на едно ниско столче и Роджър заговори отмерено:
— Искам да узная нещо за Шотландия.
Ангъс вдигна рунтавите си вежди.
— Искате да научите къде е скрито златото? Ние сме беден народ, милорд. Ние…
— Не искам проповеди. Разказвай лъжите си на другите лордове. Искам да ми кажеш какво трябва да знае мъжът, който ще се ожени за водачката на клана.
Ангъс го погледна втренчено и надигна чашата си.
— За съпруга говорите, значи — промърмори дрезгаво той. — Никак не е лесно да бъдеш признат от членовете на клана.
Роджър скочи на крака и грабна чашата от ръцете на стареца.
— Не съм те питал за мнението ти. Ще отговориш ли на въпроса ми, или предпочиташ да те изхвърля по стълбата?
Ангъс погледна жадно чашата, която англичанинът му беше отнел.
— Трябва да станете Макарън. — Той вдигна глава към Роджър и продължи: — Нали за този клан искате да говорим?
Роджър кимна кратко.
— Трябва да приемете името на водача, или мъжете никога няма да ви признаят за един от своите. Трябва да се облечете като шотландец или хората ще ви се смеят. Трябва да обикнете шотландците и страната им.
Роджър стисна до болка металната чаша.
— А какво ще кажеш за жената? Какво трябва да сторя, за да я притежавам?
— Алисия мисли само за доброто на клана си. По-скоро би се самоубила, отколкото да се омъжи за англичанин, но знае, че смъртта й ще предизвика племенна война. Ако убедите жената, че се отнасяте с уважение към сънародниците й, можете да я спечелите.
Роджър му подаде чашата.
— Искам да знам повече. Какво е това клан? Защо са провъзгласили жена за водачка на клана? Кои са враговете на Макарън?
— Когато говоря, ожаднявам.
— Пий, колкото си искаш, но не преставай да отговаряш на въпросите ми.
Мораг помогна на Алисия да облече кафявата кадифена рокля, като не преставаше да я предупреждава да се пази от англичаните, които правят подаръци.
— Аз ще изляза на езда с него, нищо повече — отговори упорито Алисия.
— Това е добре. Но какво ще сторите, ако лордът поиска от вас някоя малка ответна услуга? Той знае,
