че сте обещана на друг мъж.
— Наистина ли? — попита остро Алисия. — И къде е обещаният ми съпруг? Да не искаш да седя цял ден до прозореца, облечена в сватбената си рокля, и да го чакам?
— Това би било по-добре, вместо да препускате из полята с младия граф.
— Граф? Роджър Чатауърт е английски граф?
Мораг не отговори, само приглади диплите на гърба и я избута от стаята.
— На бузите ви отново цъфтят рози! — посрещна я зарадвано Роджър.
Алисия му се усмихна и усмивката я направи много по-женствена. Тя подкара коня си в галоп и животното препусна, следвано по петите от верния Раб.
Роджър погледна бързо към мъжете, които го придружаваха. Трима бяха от личната му гвардия, освен това имаше двама пажове, а зад тях идваше товарният кон с храната и приборите. Той се обърна отново напред и смръщи чело. Алисия не преставаше да пришпорва коня си. Тя беше превъзходна ездачка, а гората без съмнение беше пълна с шотландци, които само чакаха да й помогнат да избяга.
Той вдигна ръка и даде знак на хората си да го следват отблизо.
Алисия окуражаваше коня си да бърза, докато той буквално полетя. Свежият ден, вятърът в косите й, чувството за свобода я опияняваха. Когато стигна до реката, намали темпото, но само за миг. Конят правеше огромни скокове, но тя продължаваше да препуска, без да я е грижа, че се излага на опасност. Прелетя над реката, сякаш имаше криле. Едва когато се озова на другия бряг, дръпна юздите и се огледа.
Роджър препускаше след нея, следван от придружителите си.
— Лейди Алисия! — извика обезпокоено той. — Добре ли сте?
— Разбира се, че съм добре — засмя се тя и обърна коня си към мястото, където Роджър беше спрял да я почака. Потупа коня по шията и проговори с признателност: — Добро животно. Прие смело предизвикателството и го издържа с чест.
Роджър слезе от коня си и пристъпи към нея.
— Знаете ли как ме уплашихте! Можехте да си счупите врата!
Алисия се засмя щастливо.
— Една шотландка не пада лесно от коня, камо ли пък да си счупи врата.
Роджър протегна ръце, за да й помогне да слезе от седлото. В този миг Раб се хвърли между двамата, оголи страшните си зъби и изръмжа заплашително. Роджър инстинктивно се отдръпна назад.
— Раб! — Кучето се подчини веднага на господарката си и се отстрани, ала бдителните му очи не се откъсваха от Роджър. — Той искаше да ме защити — обясни Алисия. — Не понася да ме докосват чужди хора.
— Ще го запомня — обеща с усмивка Роджър и й помогна да слезе от коня. После махна с ръка и пажовете му донесоха две кресла, тапицирани с червено кадифе. — Заповядайте, седнете, милейди — покани я тържествено той.
Алисия го погледна изумено. Никой от сънародниците й не би донесъл кресла в гората. Тревата под краката им беше по-мека от кадифената тапицерия. Когато седнаха, един от младите пажове на Роджър застана пред тях и засвири на лютня. Алисия се вслуша в красивата мелодия и затвори очи.
— Сигурно изпитвате носталгия, милейди? — попита тихо Роджър.
Младата жена въздъхна с болка.
— Вие нямате представа как се чувства шотландецът, който копнее за родината си. Ако бяхте роден в планината, щяхте може би да ме разберете, но сега…
— Баба ми е била шотландка. Може би това ми дава известно право да ви задам тази въпрос.
Алисия го погледна изненадано.
— Баба ви е била шотландка? Как се казва?
— Името й беше Макферсън. От Макалпин.
Алисия се усмихна. Беше й приятно да чуе привичните шотландски имена.
— Макалпин значи. Това е добър клан.
— Да. Прекарах много вечери на коленете й, докато тя ми разказваше безкрайни истории за Шотландия.
— И какво ви разказваше? — попита предпазливо Алисия.
— Баба беше омъжена за англичанин и често сравняваше нравите и обичаите на двата народа. Казваше, че шотландците са по-гостоприемни и никога не изпращат жените в друга стая под предлог, че били глупави и не разбирали от мъжките работи, както правят англичаните. При шотландците мъжете и жените били равноправни.
— Така е — отговори спокойно Алисия. — Моят баща ме провъзгласи за водач на клана. — Тя спря за миг, после попита с интерес: — А дядо ви? Как се отнасяше той към шотландската си съпруга?
Роджър се засмя, сякаш си беше припомнил някаква шега от детството си.
— Дядо ми е живял известно време в Шотландия. Знаеше, че баба е умна жена. Не предприемаше нищо, без да се допита до нея.
— Значи сте живели при баба си и дядо си?
— Да, откак се помня. Родителите ми починаха, когато бях много малък.
— И какво е мнението ви за начина, по който англичаните се отнасят към жените? Сигурно и вие смятате, че сме годни само за леглото и за да раждаме деца.
Роджър избухна в смях.
— Ако наистина мислех така, духът на баба ми сигурно щеше да излезе от гроба и да ме напердаши, както заслужавам. — Той помисли малко и добави: — Тя искаше да ме ожени за дъщерята на една от братовчедките си, но младата дама почина доста преди определения за сватбата ден. Отраснах с името Макалпин.
— Какво? — извика смаяно Алисия.
Роджър я изгледа учудено.
— В договора за женитба беше записано, че трябва да приема това име, за да бъда добре дошъл в клана й.
— И вие се съгласихте? Аз също казах на сър Томас, че съпругът ми трябва да приеме името Макарън, но той ми отговори, че това е невъзможно; никой англичанин нямало да се откаже от доброто си старо име и да го замени с варварското шотландско.
Очите на Роджър заблестяха гневно.
— Те не разбират! Това е проклятието на англичаните! Смятат, че само техният начин на живот е правилен. Даже французите…
— Французите са наши приятели — прекъсна го Алисия. — Те не опустошават нивите и не крадат говедата ни, както правят англичаните.
— А, да, говедата — засмя се весело Роджър. — Това е любимата тема на шотландците, нали? Макгрегърови още ли отглеждат онези прекрасни тлъсти волове?
Алисия пое въздух и се намръщи.
— Кланът Макгрегър е наш враг.
— Прощавайте — усмихна се меко той. — Въпреки това трябва да признаете, че техният ростбиф е много по-сочен от всеки друг. Още помня колко вкусно беше говеждото им. Или вие сте на друго мнение?
Алисия го гледаше мълчаливо. Кланът Макгрегър беше техен враг от столетия насам.
— Разбира се, някои неща са се променили, откакто баба ми е дошла в Англия като млада булка. Тогава любимият спорт на младите мъже е бил да ловят говеда в светлите лунни нощи.
Алисия се усмихна развеселено.
— Нищо не се е променило.
Роджър се обърна и махна на хората си.
— Искате ли да похапнете? Главният готвач на сър Томас е французин и прави истински чудеса.
Алисия го гледаше и клатеше невярващо глава. За първи път в живота си срещаше англичанин, който беше готов да приеме обичаите на родината й, да ги разбере. Тя си взе един пастет, оформен като роза
