— Вие ще се изкачите първа. Аз ще чакам.
— Не ми противоречи! Това е заповед! — Тя дръпна два пъти въжето и усети опъването му. Мъжете започнаха да теглят. Смръщила чело, Алисия се взираше загрижено след издигащия се Алекс. Той се удари в един остър камък и изохка от болка. Счупеният му крак трябваше да изтърпи още удари.
Когато Алекс изчезна от погледа й, тя се притисна до скалата и затвори за миг очи. Изведнъж се почувства съвсем сама, изоставена от всички. Обзе я луда паника. Мисълта за Алекс бе успяла да отвлече вниманието й от страха, но сега нямаше за кого да мисли. Куражът я напусна. Алекс беше на сигурно място и тя си пожела да беше сега при Стивън, в силната му прегръдка, а в стаята да гори буен огън.
Въжето около талията й се опъна и тя разбра, че сега не е време за мечти. Ала дори когато се понесе нагоре, стиснала с две ръце дебелото въже, за да намали натиска върху хълбоците си, не можа да прогони образа на Стивън от съзнанието си.
Затова и изобщо не се изненада, когато видя, че именно Стивън, подпомогнат от Там, я изтегли на платото. Той протегна ръце към нея, хвана я под мишниците и я изправи на крака. После я притисна до гърдите си с такава сила, че ребрата й изпукаха. Алисия не се възпротиви. Изпитваше единствено радост, че не е сама, че е спасена. Той я отдалечи малко от себе си, взе лицето й между ръцете си и я разгледа внимателно. Очите му бяха тъмни, обрамчени от дълбоки сенки. Тя понечи да му каже колко се радва да го види, но изразът в очите му не й позволи да произнесе тези думи.
Ръцете му се отделиха рязко от лицето й и започнаха да опипват тялото — безлично и безстрастно. След малко Стивън я метна на рамото си и провери здрави ли са краката й. Като откри изранените места по коленете и бедрата, устата му изтъня в гневна линия. Нежните чувства, които вълнуваха Алисия допреди миг, отлетяха някъде много далеч. Как смееше да се отнася така с нея пред най-добрите й мъже!
— Пусни ме веднага! — нареди ледено тя.
Стивън се направи, че не я чува, и вдигна глава към Там, който ги наблюдаваше загрижено.
— Няколко драскотини, няколко охлузвания, но нищо тревожно.
Там кимна и се изправи. Изглеждаше остарял с десет години, макар че на лицето му грейна облекчена усмивка. Алисия риташе с крака и се бранеше срещу ръцете на Стивън.
— Свърши ли с прегледа? — попита високомерно тя. — Крайно време е да се приберем в къщи.
Стивън обърна глава и тя потръпна от страх. Мъжът й беше бесен от гняв. Дъждът отслабна, на изток се очерта сива ивица. Тя се опита да се освободи от хватката му, но не успя.
— Трябва да се погрижа за Алекс.
— Всичко необходимо е вече сторено — проговори през стиснати зъби Стивън. После стисна здраво китката й и я повлече след себе си към коня си.
— Заповядвам ти да ме пуснеш веднага — изсъска ядно тя, но не смееше да говори високо, за да не я чуят сънародниците й.
Стивън се обърна рязко и я дръпна с все сила към себе си.
— Ако кажеш само още една дума, ще ти вдигна ризата и ще ти нашаря задника, както заслужаваш! Няма да те пусна, докато не те насиня от бой. Алекс е много по-добре от теб, затова не ме предизвиквай. Разбра ли ме?
Алисия вирна брадичка и го изгледа с искрящи от гняв очи. Ала не посмя да му даде повод да изпълни заплахата си.
Стивън я сложи грубо на седлото. Зъбите й вече тракаха от студ. Той се метна на своя кон и улови юздите на жребеца й.
— Ще ме следващ ли доброволно или трябва да те тегля като товарно животно?
Алисия стисна здраво зъби, за да не изкрещи. Той наистина смяташе да я води за юздите като непослушно дете!
— Ще яздя след теб — отговори тя и изпъна тесните си рамене. — Доброволно.
Двамата тръгнаха напред и скоро се отдалечиха от мъжете, които още не бяха възседнали конете си. Алисия не се обърна нито веднъж. Унижението, на което я бяха подложили, пареше като огън. Нейните хора я уважаваха, подчиняваха й се, а Стивън се отнасяше с нея като с малко дете, лишено от правото на глас. Раб тичаше след коня й, макар че досега не беше направил опит да се намеси в разправията й със Стивън.
Яздиха повече от три часа и Алисия разбра, че целта на пътуването им са най-северните й имоти. Страната, която прекосиха, беше сурова, хълмиста, с много рекички, които трябваше да прецапат. Стивън запазваше равномерно темпо и никога не се оглеждаше. Очевидно усещаше по инстинкт кога трябва да се забави, за да не я загуби.
Алисия беше уморена до смърт. Не беше хапвала нито залък хляб от снощи, а битката в пасището й изглеждаше отдавнашна и нереална. Беше толкова гладна, че стомахът й се беше свил на топка. Дъждът беше отслабнал, но студените капки изсмукваха топлината от тялото й и зъбите й не преставаха да тракат. Краката й бяха подути и разранени. Не можеше да си намери място на седлото, защото задните й части също бяха пострадали.
Все пак тя беше готова по-скоро да умре, отколкото да помоли Стивън за кратка почивка.
Той спря едва към обед и Алисия не успя да скрие облекчената си въздишка. Преди да успее да слезе от коня, той стоеше до нея и я свали от седлото. Тя се чувстваше твърде разбита и измръзнала, за да си спомня събитията от изминалата нощ.
Стивън я остави на земята и се отдалечи на няколко крачки от нея. Когато я погледна, Алисия разбра, че гневът продължава да бушува в гърдите му.
— Защо? — попита той и гласът му потрепери от усилието да говори спокойно. — Защо ме упои?
Тя се опита да посрещне спокойно погледа му, но не успя.
— Макгрегърови бяха замислили ново нападение. Трябваше да защитя говедата си.
Очите му станаха още по-студени и твърди.
— Никой ли не ти е казвал, че е задължение на мъжа да води война или да напада крадците на говеда?
Алисия вдигна рамене.
— Така е в Англия. В Шотландия е различно. Още на седем години можех да си служа с меч, когато обстоятелствата го изискваха.
— И си помисли, че аз съм неспособен да поведа хората ти! Затова захвърли дрехите си — той посочи подигравателно голите й колене — и ги поведе срещу врага. Нима мислиш, че си по-добър мъж от мен?
— По-добър мъж! — повтори възмутено тя. — Това ли е цялата ти грижа? Не искаш да загубиш мъжката си гордост, нали? Миналия път излезе срещу Макгрегърови в цялото си желязно снаряжение! Знаеш ли, че целият им клан се надпреварва да ми се подиграва — на мен, не на теб! Говорят, че кланът Макарън е воден от жена, която изпраща срещу крадците една буца желязо. Тази нощ се погрижих да изтрия насмешката от лицата им. Написах инициалите си върху рамото на водача им.
— Какво си направила? — попита смаяно Стивън.
— Много добре чу какво казах — отговори високомерно тя.
— Велики Боже! — извика вбесено Стивън и зарови пръсти в мократа си коса. — Ти още ли не си разбрала, че мъжете имат гордост? Сега водачът на Макгрегър ще се разхожда цял живот с клеймото на една жена на рамото си! Той ще те намрази, както не те е мразил никога досега. И ще направи всичко, за да унищожи клана ти!
— Лъжеш се! Освен това нашите кланове враждуват от столетия насам.
— Това не е вярно. Нападенията на пасищата и кражбите на говеда са само един вид спорт, премерване на силите. Това не е истинска война.
— Какво разбираш ти! Ти си англичанин. — Тя му обърна гръб и затърси нещо в чантата на седлото си.
Стивън сложи ръка на рамото й.
— Обещай, че никога вече няма да слагаш упойващи вещества във виното ми.
— Не мога да дам такова обещание!
Той я обърна към себе си и я погледна право в очите.
— Няма да допусна капризите на едно глупаво момиче да застрашат живота на хората ми!
Алисия го блъсна с все сила.
