След два дни Кирсти и Алисия отидоха от другата страна на скалния риф, за да потърсят лишеи. Бебето, на което бяха дали името Рори Стивън, спеше в кошницата си, увито в топлото наметало на Алисия. През нощта беше паднал сняг и жените не бързаха. Двете се смееха, разговаряха за фермата и за мъжете си, доверяваха си тайни. Алисия не преставаше да се учудва на себе си. Никога в живота си не се беше чувствала толкова свободна и безгрижна. През тези дни тя не беше господарката на Макарън, която вечно имаше грижи и носеше тежка отговорност.
Изведнъж тя наостри уши и застина на мястото си. Всъщност, не беше чула подозрителни звукове, но нещо във въздуха я предупреди за наближаваща опасност. Не напразно беше живяла години наред сред мъже.
— Кирсти — проговори съвсем тихо тя. Гласът й прозвуча като заповед.
Кирсти вдигна глава и я погледна стреснато.
— Не мърдай. Разбираш ли какво ти говоря? — това вече не беше усмихнатата Алисия, а господарката на клана Макарън.
— Рори — прошепна Кирсти и очите й се разшириха от ужас.
— Чуй какво ще ти кажа. Трябва да изпълниш заповедта ми съвсем точно — отвърна настойчиво Алисия. — Иди в онзи храсталак и се скрий добре.
— Рори — повтори беззвучно Кирсти.
— Имай ми доверие — отговори твърдо Алисия. Погледите им се срещнаха.
— Да — промълви едва чуто Кирсти. Тя знаеше, че може да се довери на новата си приятелка. Алисия беше по-силна и по-бърза от нея. Рори беше най-скъпоценното нещо в живота, но тя съзнаваше, че Алисия ще съумее да го защити много по-добре от нея. Затова се обърна и пропълзя безшумно в гъстия храсталак. Избра място, което й позволяваше да вижда кошницата с бебето. Знаеше, че Алисия има много по-голям шанс да избяга със сина й. Тя беше дребна и слаба и мъжете щяха да я настигнат много бързо.
Алисия остана спокойно на мястото си. Само очите й оглеждаха бдително околността. Тя чакаше, макар да не знаеше точно какво.
Водата на потока беше бърза и плискането й заглуши тропота на конските копита. Точно в мига, когато Кирсти се скри в храсталака, иззад скалния риф излязоха четирима ездачи. Оказаха се англичани, облечени с дебели ватирани жакети и клинове. И четиримата бяха дрипави и брадясали, очите им святкаха жадно.
Те забелязаха веднага Алисия и тя видя как очите им блеснаха похотливо.
Рори се разплака, тя отиде до кошницата и взе малкия на ръце.
— Я виж какво намерихме! — обади се весело един рус мъж и подкара коня си право към нея.
— Красавицата от шотландските блата — засмя се вторият и мина отзад, за да й пресече пътя за бягство.
— Погледни косата й! — промърмори възхитено третият и махна с ръка на четвъртия да затворят кръга.
— Шотландките са все курви — изрече със задоволство първият и продължи да настъпва към нея. Алисия отстъпи назад едва когато муцуната на коня му докосна гърдите й. — Не ми изглежда много уплашена — продължи мъжът. — По-скоро ми се струва, че ме моли да я отвикна от този високомерен поглед. Жените не бива да имат разделени брадички — прибави през смях той. — Не им подобава.
— Черна коса и сини очи — намеси се вторият мъж. — Виждал съм я някъде, но къде, по дяволите?
Ако аз я бях виждал някъде, със сигурност щях да си спомня — каза третият, извади меча си и опря острието му в трапчинката на брадичката й.
Алисия го погледна с корави, студени очи, докато обмисляше положението си.
— Велики Боже! — прошепна изумено вторият мъж. — Сега вече знам къде съм я виждал!
— Какво ме е грижа? — засмя се първият и скочи от седлото. — Няма да изпусна тази красавица, която и да е тя.
— Чакай! — извика вторият. — Тя е Макарън. Видях я в къщата на сър Томас Крайтън. Помните ли, че трябваше да я оженят за един от братята Аскот?
Мъжът, който бе слязъл от седлото, отстъпи крачка назад.
— Вярно ли е това? — попита тихо той, очевидно впечатлен от името й.
Алисия го погледна втренчено и се опита да успокои плачещото бебе. Третият мъж, който продължаваше да седи на коня си, избухна в смях.
— Само я погледни! Не може да бъде друга, освен Макарън! Виждал ли си жена с толкова гордост в погледа? Чух, че онзи Аскот трябвало да се бие заради нея, макар че лично крал Хенри му я обещал за съпруга.
— Вярно е — съгласи се вторият. — Само като я погледнеш, и разбираш защо Аскот е бил готов да се сражава до смърт с противника си.
— Лейди Алисия — проговори замислено първият мъж. Името й беше добре известно сред аристократичното общество на Англия.
— Къде е лорд Стивън?
Алисия не отговори. Само хвърли кратък поглед в посока към къщата, скрита зад скалната стена. Бебето отново заплака и тя се приведе към него, за да го успокои.
— Божичко, каква плячка! — проговори въодушевено четвъртият мъж, който досега стоеше настрана. — Какво ще правим сега с нея?
— Ще я предадем на семейство Аскот — предложи първият. — Сигурен съм, че Стивън я търси.
— Да не мислиш, че ще ни възнагради богато, като му я върнем? — попита през смях вторият.
Четвъртият насочи коня си към нея и Алисия се отдръпна уплашено.
— Какво ще кажете за клана й? — попита замислено той. — Хората на Макарън враждуват с Макгрегърови. А тази земя е на Макгрегър.
— Браво, Чарлз! — похвали го първият. — Мисля, че идеята ти е добра. Тази дама очевидно се крие. Само не мога да разбера чие е детето.
— Тя се омъжи за Аскот само преди няколко месеца и надали е нейно. Може пък да е избягала от него, за да роди копелето на някой шотландец.
Вторият мъж избухна в смях.
— Значи Стивън ще плати цяла купчина злато, за да си я върне. А после ще я пусне в казана е врящо масло…
— Какво ще кажете, ако поискаме откуп от всички — от клана й, от Макгрегър и от Стивън Аскот?
— Точно така. А ние ще се забавляваме с нея, докато пристигне откупът.
Кирсти не смееше да помръдне от мястото си. Очите й плуваха в сълзи, от изхапаната й долна устна капеше кръв. Тя знаеше, че Алисия можеше да се спаси с бягство. Скалата зад гърба й не беше много стръмна за силна жена като нея, а конете не можеха да я преодолеят. За да избяга обаче, Алисия трябваше да изостави бебето. Нуждаеше се от ръцете си, за да се изкатери по стената. Докато държеше в ръцете си бебето, тя нямаше възможност да се изплъзне от англичаните.
— Предложението ми харесва — усмихна се първият мъж и направи още една крачка към Алисия. — Най-добре е да не се противите, милейди. Няма да ви сторим зло. А сега ми дайте детето. — Той й говореше, сякаш не бе чула предишните му думи. Когато Алисия се отдръпна от протегнатата ръка, той смръщи чело. — Ясно е, че детето не е на Аскот. Не е ли по-добре да го отстраним веднага?
Алисия го погледна и проговори спокойно:
— Ако сториш зло на мен или на детето ми, кланът и братята Аскот ще се нахвърлят върху теб и хората ти като вълци.
Мъжът я погледна смаяно, но се овладя бързо.
— Опитваш се да ни сплашиш, така ли? — Той направи още една крачка към нея. — Дай ми детето!
— Не се приближавай — проговори заплашително тя. Един от мъжете на седлата се изсмя злобно.
— Внимавай, приятелю! Погледът й е убийствен. — Още един мъж се смъкна от коня.
— Май имаш нужда от помощ — проговори спокойно той. Другите двама останаха на седлата. Само приближиха конете си към желаната плячка.
Алисия не губеше спокойствие. Не можеше да остави детето, за да посегне към камата си. Единственият й шанс беше да избяга. Англичаните бяха свикнали да живеят върху гърба на коня и не умееха да тичат. Тя
