— Много добре сте сторили — проговори тихо Алисия. — Малко са братята, които се съобразяват с желанията на сестрите си. Чувала съм, че английските девойки нямат право да решават бъдещето си.
Стивън не се разсърди на забележката й.
— Мисля, че си права. Може би трябва да вземат пример от шотландците.
— Говориш за англичаните, сякаш са ти чужди — прошепна изненадано Алисия.
Стивън избухна в смях.
— Знаеш ли, вече се чувствам почти шотландец. — Той стана и протегна голия си крак. — Мислиш ли, че собствените ми братя ще ме познаят в този вид?
— Не съм съвсем сигурна — отговори с усмивка тя. — Братята ти може би ще те познаят, но само те. — В гласа й имаше гордост.
— Ще почакаме и ще видим — заключи философски Стивън. — Не е лошо да си починем още малко, преди да се явим пред братята ми.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато стъпиха на английска земя, Стивън веднага усети разликата. Дори на границата с Шотландия хората не бяха свикнали да срещат планинци. Някои зяпаха безсрамно дрехите им, други ги изпращаха с ругатни, защото имотите им бяха нападнати от шотландци. Алисия яздеше с гордо изправен гръб и високо вдигната глава. Нито един англичанин не успя да я предизвика да му отговори, както заслужаваше. Реагира само веднъж, когато Стивън спря в двора на един селянин, за да попълни запасите им от вода. Селянинът излезе от къщата си и ги прогони с вдигната вила. Алисия едва успя да възпре мъжа си, който се нахвърли да бие непознатия селянин. Часове след това Стивън ругаеше глупостта на англичаните и Алисия не можеше да сдържи усмивката си. Това бяха нейните думи, нейните мисли.
След това обаче двамата се скараха. Преди две нощи Стивън беше споделил с нея плана си да посети един приятел от детинство и да се пошегува с него.
— Не прави това — повтори може би за стотен път Алисия. — Планът ти не ми харесва.
— Ние с него често сме си устройвали такива шеги — обясняваше търпеливо Стивън. — Приеми го като вражда. Ти би трябвало да знаеш какво е вражда между семействата.
— Онова, което разделя Макгрегърови и Макарънови, е истинско. То е израсло и се е утвърдило в многото години враждебност и гняв. Те убиваха хората ми, крадяха добитъка ни. Някои от жените ми отглеждат копелета на Макгрегърови. — Тя го погледна умолително. — Онова, което възнамеряваш ти, е детска игра. Моля те, откажи се от този дързък план. Толкова ли е важно дали приятелят ти ще те познае или не?
Стивън я погледна мрачно. Нямаше намерение да отговаря на въпроса, който беше чул поне десет пъти. Нямаше как да й обясни отношенията си с Хю. Често си спомняше дните, прекарани с него, и всеки път го обземаше неловкост и срам.
Двамата патрулираха заедно по равнинната граница с Шотландия по заповед на крал Хенри. Един ден пристигна вест, че Стивън е определен за съпруг на господарката на клана Макарън и Хю избухна в луд смях. Дни наред му описваше ужаса, който го очаква в прегръдките на грозната, кокалеста шотландка. Много скоро целият лагер заговори за бъдещата съпруга на лорд Стивън и всички оплакваха нещастието му.
Стрелите на Хю бяха много болезнени за Стивън, защото по онова време той беше влюбен. Името на жената беше Маргарет, накратко Мег. Пълно розовобузо момиче с буйна руса коса, дъщеря на един търговец от равнината. Малката имаше големи сини очи и мъничка уста, която изглеждаше винаги готова за целувки. Беше плаха, почти не говореше, само гледаше с обожание Стивън — или поне той си въобразяваше, че е така. Нощ след нощ той я държеше в прегръдките си, милваше мекото й тяло и си представяше страшното бъдеще, което го очакваше в прегръдките на шотландката.
След няколко безсънни нощи Стивън реши, че е по-добре да отклони кралското предложение. Щеше да се ожени за дъщерята на търговеца. Тя не беше богата, но баща й имаше магазини, а Стивън разполагаше е малко имение, което му носеше приличен доход. Колкото повече размишляваше, толкова повече му харесваше тази мисъл. Опитваше се да забрави гнева на краля и все повече се ожесточаваше срещу него.
Хю беше този, който унищожи мечтите му. Той разказа на Мег, че Стивън е длъжен да сключи брак по волята на краля, и бедното дете беше толкова отчаяно, че се хвърли на врата на приятеля му, за да се утеши за загубата. Хю не се колеба дълго, а я прие в обятията и леглото си. Това беше историята, която Мег разказа на Стивън.
Една нощ Стивън залови приятеля си в леглото с момичето, което обичаше, и едва не обезумя от болка. Странно, но болката не се превърна в гняв. Видяното му даде доказателство, че не е обичал истински Мег. Вероятно тя също не го обичаше, след като бе побързала да си намери нов любовник. Тогава Стивън затърси средство да излекува Хю със собственото му лекарство, но само след няколко дни пристигна вест от Гевин. Брат му имаше нужда от помощ и Стивън трябваше да замине за Лондон, без да е успял да се реваншира.
Най-после той имаше благоприятен случай да навакса пропуснатото. Ако успееше да се промъкне незабелязано в къщата на Хю и да я напусне също така незабелязано, това щеше да бъде достатъчен реванш за него. Хю не обичаше чужди хора в къщата си. Не се осмеляваше дори да язди сам, а излизаше винаги с придружители. Точно така, каза си усмихнато Стивън, ще имам възможност да му се отплатя за приятелската услуга.
Двамата пристигнаха в дома на сър Хю малко преди залез слънце. Алисия погледна с учудване високата каменна постройка с решетки на прозорците. Дворът беше пълен с хора, които се разхождаха бавно, и с други, които тичаха, за да изпълнят възложените им задачи. Слугите на Хю бяха добре обучени и не си губеха времето в приказки.
Стивън и Алисия трябваше да отговарят на въпросите на стражите още на няколко мили преди господарския дом. Стивън се възползва отново от тежкия си шотландски акцент и попита дали ще им позволят да изразят почитанията си към господаря по време на вечерята. Двамата трябваше да чакат дълго, докато стражата се осведоми дали това ще бъде приятно на сър Хю.
Стивън знаеше, че Хю е много горд с умението си да свири на лютня и не пропуска възможност да оцени критично изпълненията на други музиканти. Затова посрещна с развеселена усмивка новината, че господарят им е позволил да оставят конете си в обора и да се нахранят в кухнята.
По-късно, когато седнаха край голямата дъбова маса, отрупана с разнообразни ястия, Алисия започна да се примирява с плана на Стивън. Нямаше представа точно какво е замислил мъжът й. Не беше свикнала с номерата, които си погаждаха английските благородници.
— Що за човек е този сър Хю? — попита с пълна уста тя. Прясно опеченият английски хляб беше много вкусен.
Стивън изпухтя презрително.
— Ако имаш предвид външния му вид, трябва да знаеш, че много се харесва на дамите. Макар че е доста дребен, дебел и с много тъмна коса. Освен това е невероятно тромав и за придружителите му е цяло мъчение да препускат заедно с него по опасната граница с Шотландия. Движи се като охлюв. Когато служехме заедно, живеех в постоянен страх, че ще го убият, преди да е успял да се събуди и да облече бронята си.
— Женен ли е?
Стивън я погледна остро. Сър Хю правеше силно впечатление на жените и можеше да стане опасен.
— Искам този път да си държиш главата наведена — проговори предупредително той. — Само този път, моля те! Опитай се да се държиш като послушна и покорна съпруга.
Алисия вдигна предизвикателно едната си вежда.
— Нима някога съм била друга?
— Алисия, предупредих те! Това е нещо, което засяга само Хю и мен. Дръж се настрана, ако обичаш.
— Това прозвуча някак си страхливо — продължи дяволито тя. — Нима приятелят ти е толкова красив,
