Подът в голямата зала беше покрит със сламеници. Винаги имаше гости и нуждаещи се, които нощуваха там. Стивън потърси усамотено местенце, но такова просто нямаше. Когато най-после се настаниха и ръката му се плъзна към коляното й, тя изсъска предупредително. Макар и неохотно, Стивън се отказа от намерението си. Алисия се сгуши в него и в следващия миг заспа.
Стивън не можеше да заспи. Отдавна не беше нощувал под покрив и високите каменни стени го потискаха. Даже Раб ръмжеше неспокойно и се мяташе насам-натам. Стивън си припомни коварството на Хю и отношенията му с търговската дъщеря и реши, че трябва да изпълни плана си докрай — така, както го беше замислил първоначално. Въпреки предупрежденията на Алисия Хю трябваше да узнае, че Стивън е бил в къщата му.
Той се измъкна тихо изпод наметалото на Алисия, заповяда на Раб да се грижи за господарката си и се запъти към източната врата на голямата зала.
Като дете беше посещавал много пъти имението на семейство Ласко с братята си и познаваше къщата. Един ден, докато си играеха, двамата с Хю откриха таен проход към горния етаж. Когато стигнаха до вратата в другия край на коридора, двете момчета трепереха от вълнение. Учудиха се, че вратата е добре смазана, а когато излязоха, установиха, че е скрита зад тежък стенен килим. Чуха шумове и любопитството победи страха. Дядото на Хю се забавляваше в леглото с една съвсем млада слугиня. За съжаление той откри двете седемгодишни момчета много скоро и Стивън потреперваше и до днес, като си припомняше как ги беше напердашил. Дядото им обеща още по-страшни мъчения, ако издадат тайната на прохода. Преди четири години, когато старецът почина, Стивън присъства на погребението му и си пожела и той да бъде в състояние да задоволява младите момичета до толкова почтена възраст. Той се засмя тихо, благодарен, че Алисия не е тук, за да прочете мислите в очите му.
Излезе в преддверието и се вмъкна зад един параван. Извади ножа си колана и разряза ленената материя. Трябваше да пъхне ръка през гъстата мрежа от паяжини, преди да отвори ръждясалата врата. Промъкна се през тесния отвор и грижливо издърпа паравана.
Краката му се плъзгаха безшумно по стъпалата. Над главата му се виеха паяжини. Докато дядото на Хю беше още жив, тайната стълба се почистваше грижливо. Тъй като беше още ерген, Хю нямаше причини да крие галантните си похождения от чужди очи и беше занемарил стълбата.
Вратата в края на коридора се отвори с тихо скърцане. В края на леглото гореше свещ и Стивън се усмихна доволно. Това беше благоприятно стечение на обстоятелствата. Хю лежеше в леглото си и спеше.
Дори когато беше съвсем малък, той не искаше да спи сам. Като петгодишно момче едва не беше отвлечен от разбойници. Не обичаше да говори за тази случка, но оттогава не правеше и крачка без личната си охрана. Ако на следващата сутрин се събудеше и намереше до възглавницата си нож, това щеше да бъде успешно отмъщение за някогашното му коварство.
Стивън нави част от наметалото си около дръжката на ножа, закрепи емблемата на Макарън за плата и остави ножа на възглавницата. После се обърна с широка усмивка към стенния килим.
— Хванете го! — проговори зад гърба му дълбокият глас на сър Хю. Четирима мъже изскочиха от ъглите на стаята и се нахвърлиха върху него. Стивън се измъкна от хватката на първия и заби юмрук в лицето на втория. Двамата мъже политнаха назад и той реши да не се занимава със следващите. Втурна се към вратата и почти я достигна, когато усети върха на меча в тила си.
— Много добре — проговори с искрено възхищение Хю. — Виждам, че и в Шотландия не си престанал да се упражняваш в бойните изкуства. — Той отпусна меча си и Стивън се обърна.
Хю беше напълно облечен. Той притисна меча си в шията на приятеля си и даде знак на стражите да го заобиколят. После вдигна ножа му от възглавницата си.
— Това е знакът на Макарън, нали? — Премести ножа в дясната си, ръка и се засмя. — Много се радвам да те видя отново, Стивън.
Стивън се ухили до ушите.
— Проклятие! Как ме позна?
— Гевин ме посети преди няколко дни. Каза, че те очаква за празника. Чул слухове, че си имал трудности в Шотландия, и се разтревожил. Помоли ме да се ослушвам.
Стивън поклати глава.
— Собственият ми брат ме е предал! — Той погледна учудено стария си приятел. — Все пак не разбирам. Дори да си бил подготвен за появата ми, как ме позна в това облекло?
Очите на Хю святкаха развеселено.
— Една от песните, които изпълни в залата, ми е отдавна позната — пели сме я заедно, докато служихме в равнината. Как можа да забравиш? Толкова време упражнявахме акордите!
— По дяволите! — Стивън разбра, че е разчитал твърде много на шотландското облекло, и се е издал сам. — Алисия беше сигурна, че ще ме познаеш въпреки новата носия…
— Трябва да призная, че акцентът ти е превъзходен. Сега вече можеш да се откажеш от него.
— Какъв акцент? — попита изумено Стивън.
Хю се изсмя гърлено.
— По дяволите, Стивън, ти си станал истински шотландец! Разкажи ми как живееш там. Наистина ли се ожени за грозната шотландка? Каква беше тя, господарка на един от клановете им, нали? Кое е това възхитително същество, което те зяпаше похотливо, докато свиреше на лютнята?
Стивън смръщи чело.
— Това е Алисия — отговори рязко той.
— Аха. Името е чудесно и й подхожда. В Шотландия ли я улови? Как успя да избягаш от съпругата си?
— Алисия е господарка на клана Макарън и моя съпруга.
Хю зяпна смаяно и очите му се разшириха от изненада.
— Искаш да кажеш, че този синеок ангел заповядва на цял клан и ти си имал щастието да станеш неин съпруг?
Стивън го погледна подозрително. Защо не беше заповядал на стражите да излязат?
— Какво всъщност става тук? — попита спокойно той.
Хю се усмихна и очите му засвяткаха дяволито.
— Какво да става? Сетих се, че възнамеряваш да ми скроиш номер, и реших да ти го върна. — Той прокара пръст по острието на ножа. — Алисия значи. — Мечът в ръката му беше готов за бой. — Помниш ли какво каза, когато пристигна вестта за предстоящата ти женитба? Закле се, че никога няма да се ожениш за грозна и дебела шотландка! Искаше да вземеше онази… как й беше името?
— Маргарет — изфуча Стивън. — Хю, нямам представа какво си замислил, обаче аз…
— Същото — отговори просто Хю.
Стивън си припомни как беше заловил приятеля си в леглото с Маргарет.
— Ако само докоснеш Алисия, ще те убия — проговори ледено той. Хю примигна изненадано.
— Ти май говориш сериозно!
— Точно така.
Хю избухна в смях.
— Ние с теб сме приятели, нали? Често сме делили жените.
— Алисия е моя съпруга! — изкрещя разярено Стивън и се нахвърли върху приятеля си.
Четиримата стражи се спуснаха едновременно върху него, но не бяха в състояние да го спрат. Хю се отдръпна колкото можеше по-бързо, но Стивън въпреки това успя да го хване за гърлото. Едва когато вратата на спалнята се отвори с трясък и вътре нахлуха още четирима стражи, той се примири с поражението си.
— Отведете го в кулата! — заповяда Хю и хвърли изпълнен с възхищение поглед към приятеля си. Този мъж беше толкова силен, че осмината войници едва го удържаха.
— Не прави това! — проговори настойчиво Стивън, когато стражите го извлякоха навън.
— Няма да я изнасиля, бъди спокоен — отговори през смях Хю. — Искам я само за един ден. Ако не я завладея до смрачаване, значи имаш вярна и предана съпруга. Ако се поддаде…
— Върви по дяволите — промърмори мрачно Стивън и напусна стаята с каменно лице.
