разранени. Можеше да бъде доволна от себе си — беше написала две песни и един нов псалм за църквата.
Тя се протегна, разкърши ставите си, остави цитрата настрана, опря се на един нисък, гол клон и се загледа към обработените поля, които стигаха чак до заградените пасища на графа.
Не! Сега не биваше да изпада в мрачно настроение. Нямаше да мисли за графа. Той прогони почти всички селяни от околността и завзе имотите им, като увеличи безбожно лихвите. После загради освободената земя и пусна по полето овцете си, които му носеха печалба. Мисли за нещо приятно, заповяда си Клариса и погледна в противоположната посока. А нима имаше нещо по-прекрасно от музиката?
Още като дете в главата й имаше само музика. Докато свещеникът четеше латинската меса с гръмовития си глас, тя нахвърляше в ума си нова песен за момчешкия хор. Когато дойде празникът на жътвата, тя се отдели от множеството, защото отново беше заета с песните, които чуваше само тя. Баща й, овдовял преди много години, едва не полудя, защото трябваше часове наред да търси изгубеното си дете.
Един ден, малко след като навърши десет години, Клариса отиде на кладенеца да извади вода. Точно по това време в града беше пристигнал трубадур. Той седеше на пейката до кладенеца с една млада жена, а на стената беше облегната осиротялата му лютня. Клариса никога не беше държала в ръка музикален инструмент, ала достатъчно често беше гледала другите да свирят и знаеше какво трябва да направи, за да изтръгне от лютнята желаните от нея тонове. Само след минути засвири една от мелодиите, които щъкаха в главата й. Стигна чак до четвъртата песен, преди да забележи, че трубадурът е престанал да флиртува с младата жена и стои безмълвно до нея. Без да говори, той й показа как да дърпа правилно струните, как да слага пръстите си за различните акорди. Болката, която Клариса изпита при врязването на струните в нежните й момичешки пръсти, не беше нищо в сравнение с ликуващата радост, че за първи път можа да чуе музиката, която не й даваше мира.
Три часа по-късно, когато примиреният баща тръгна да търси дъщеря си и мина покрай кладенеца, остана смаян от невероятната гледка. Детето му беше заобиколено от половината жители на градчето и всички си шепнеха, че никога не са виждали такова чудо. Свещеникът, който откри в чудото неподозирани възможности, отведе Клариса в църквата и я сложи да седне пред клавикорда. След няколкоминутни опити Клариса започна да свири с нарастваща увереност една сложна църковна песен, хвалебствен химн за църквата, като тихо рецитираше текста.
Баща й беше безкрайно облекчен, че единственото му дете не беше слабоумно, както се опасяваше. Просто главата му беше толкова пълна с музика, че понякога не реагираше дори на бащините си думи. След този забележителен ден свещеникът се зае с образованието на Клариса, твърдо убеден, че талантът й е дар от Бога, а той като негов говорител е единствено достоен да я образова. Нямаше нужда да обяснява, че като адвокат баща й е твърде далече от Божието благоволение и че колкото по-малко момичето прекарва в безбожната му компания, толкова по-добре за него.
Последваха години на строго музикално възпитание. Усърдният свещеник научи Клариса да свири на всички музикални инструменти, които успя да намери. Тя свиреше на клавишни инструменти, на рог, на струнни инструменти със и без лък, на барабани и дори на орган. Специално заради нея свещеникът успя да издейства органа от общината, уверявайки гражданите, че така ще изпълнят желанието на Бога (а също и неговото собствено, и това на Клариса).
Когато се увери, че възпитаницата му умее да свири на орган, свещеникът повика в градчето един францискански монах, който я научи да композира музика. Много скоро момичето започна да пише с ноти и символи прекрасни балади, песни, меси и литании.
Тъй като през цялото време беше заета да свири на най-различни инструменти и да пише ноти, Клариса навърши петнадесет години, преди възпитателите й да открият, че тя може и да пее. Монахът, който вече се готвеше да замине обратно за абатството си, уверен, че ученичката му е овладяла всичко, каквото трябваше да знае, влезе една сутрин в църквата и бе посрещнат от толкова мощен глас, че расото му се развя като от вятър.
Когато най-сетне се убеди, че това прекрасно, невероятно силно пеене излиза от гърлото на дребничката му ученичка, старият монах падна на колене пред олтара и благодари на Господа за милостта, че му е изпратил това благословено дете.
Клариса видя любимия си учител с обляно в сълзи лице и треперещи ръце, стиснали кехлибарения кръст, и веднага спря да пее. Затича се към него, уплашена, че внезапно му е станало лошо или, което беше много по-страшно, че се е обидил от „крясъците“ й. Тя съзнаваше, че пее много силно, и се боеше от присъдата му.
След тази случка монахът започна да я обучава по пеене също така грижливо, както по композиране и свирене на различните инструменти. Скоро Клариса събра няколко групи деца и възрастни и състави чудесен хор, използвайки всеки що-годе добър глас в малката, обградена с каменни стени община.
Тя така и не разбра кога навърши двадесет години и зачака най-после да порасне или поне да се закръгли малко. Отчая се, когато си остана ниска и плоска и завидя ужасно на връстничките си, които се женеха и раждаха бебета. Те живееха друг живот, докато тя стоеше настрана и се задоволяваше да композира приспивни песни за плачливите им бебета.
Всъщност, какво право имам да недоволствам, каза си с усмивка тя и се залови с две ръце за ниския клон на ябълката. Само защото младите мъже се отнасят към мен със страхопочтително уважение — изключение правеше единствено Джон Торп, но той се държеше така с всички хора в градчето, — това не е причина да унивам. Когато навърши шестнадесет години, за ръката й се явиха четирима претенденти, но свещеникът отсече, че талантът й е дар от Бога и знак, че тя е определена да служи на църквата, а не да задоволява страстите на един смъртен мъж. Той отказа категорично да се съгласи с женитбата й и Клариса изпита безкрайно облекчение, защото никак не й се искаше да се омъжи. Но годините се изнизваха и тя започна да осъзнава болезнено колко е самотна. Тя обичаше музиката си, обичаше църковните песни, но понякога… като през лятото преди две години, когато изпи четири чаши силно вино на сватбата на кметската дъщеря. Замаяна от алкохола, тя грабна цитрата си, качи се на масата и изпя една много, много неприлична песен, която импровизира куплет по куплет. Разбира се, свещеникът поиска да я прекъсне още на първия куплет, но тъй като беше изпил повече вино от всички други и се смееше и се търкаляше в тревата, естествено не беше в състояние да я спре. Това беше прекрасна вечер за Клариса. Тогава тя се почувства част от градчето, част от хората, които беше познавала през целия си живот, а не нещо специално, разделено от общността заради талантите си — също като парченцето от черепа на Свети Петър, което се пазеше в скъпоценно ковчеже в църквата. Нещо, което вдъхваше уважение и до което никой не смееше да се докосне.
И тъй като музиката винаги беше на първо място в мислите й, тя се опита да изрази с думи и мелодия онова, което я вълнуваше в момента. Пое дълбоко въздух и го разпредели така, както я бяха научили, за да запее трогателна балада за самотата на живота, за младата жена, която търси истинската любов.
— Тук съм, тук съм, мило птиченце! — обади се самодоволен мъжки глас зад гърба й.
Клариса беше толкова вдълбочена в песента си, а и гласът й беше толкова силен, че заглушаваше всички шумове, и тя не забеляза тримата млади мъже на коне, които препускаха към нея. Трима силни, здрави, жадни за удоволствия момци, каквито бяха само синовете на благородниците. Лицата им бяха зачервени от пиянската нощ, изпълнена вероятно и с плътски удоволствия. Дрехите им бяха от скъпоценно кадифе, подплатени с кожи и обшити с блестящи перли. Клариса никога не беше виждала толкова разкошно облекло и зяпна смаяно. Беше толкова изненадана, че не беше в състояние да се помръдне от мястото си. Най-представителният от тримата — едър, рус младеж — скочи от седлото и се запъти към нея.
— Ела с мен, малката — покани я той и Клариса се потърси от лошия му дъх. — Ти май не позна господаря си? Позволи ми да ти се представя. Аз съм Панел, бъдещият граф Уолдънхем.
Името събуди Клариса от транса, в който беше изпаднала. Голямото, алчно, грозно семейство Уолдънхем измъкваше и последното пени на бедните селяни. Който не можеше да плаща, биваше прогонван от земята си и тръгваше да обикаля страната и да проси.
Клариса отвори уста, за да каже на знатния младеж какво мисли за него, но в този момент той я сграбчи, притисна миришещата си уста в нейната и мушна езика си през зъбите й. Стана й гадно и тя едва не повърна.
— Кучка! — изфуча мъжът, когато горните и долните й резци се забиха в езика му. — Ще те науча да се
