подчиняваш на господаря си! — Той дръпна наметката и с един замах я свали от раменете й. После посегна към деколтето на роклята и излинелият вълнен плат се раздра до гърдите.
— По дяволите, тази рибка е много малка! — изпухтя недоволно той. — Май е най-добре да я хвърля обратно в реката.
Двамата му приятели, които тъкмо бяха слезли от седлата, избухнаха в подигравателен смях.
Тази дръзка забележка за липсващите физически прелести на Клариса превърна страха й в гняв. Може би тя стоеше на по-ниско обществено стъпало в сравнение с този мъж, но какво беше виновна за произхода си? Освен това тя имаше талант, даден й от Бога, и благодарение на него никой не смееше да се отнася към нея като към нискостоящо същество. С движение, което никой от тримата не очакваше, Клариса прибра полата си, вдигна крак и с все сила изрита младия мъж между бедрата. В следващия момент избухна същински ад. Панел се извиваше и крещеше от болка, а двамата му приятели се мотаеха безпомощно наоколо и се опитваха да разберат какво става, тъй като бяха твърде пияни, за да проумеят случилото се.
Без да мисли накъде да тича, Клариса хукна като подгонена сърна. Дългогодишните дихателни упражнения бяха заздравили дробовете й. Тя тичаше равномерно през студените, ожънати поля, спъна се на два пъти, защото се опитваше да държи скъсаната си рокля на гърдите и едновременно с това трябваше да повдига полата си, за да не се мотае из краката й.
Стигна чак до оградата, зад която започваха проклетите пасища за господарските овце, и там трябваше да спре. Очите й се напълниха със сълзи. Облегна се тежко на един кол и се обърна към преследвачите си. Тримата благородници бяха възседнали конете си и претърсваха полята за жертвата си.
— Ела тук! — пошепна й някакъв глас. — Мини отляво!
Клариса вдигна глава и видя възрастен мъж на кон, облечен със същите скъпи дрехи като Панел. В погледа й се появи страх на подгонено животно и тя отново се втурна да бяга, за да се отърве от чуждия мъж, който я преследваше с коня си.
Мъжът я настигна без усилие, препусна редом с нея и заговори успокоително:
— Момчетата не искаха да ти сторят зло. Пияни са и главите им са замаяни. Ела с мен и ще те отведа на едно място, където ще можеш да се скриеш.
Клариса го погледна недоверчиво. Как можеше да му се довери? Ами ако я предадеше в ръцете на онези похотливи благородници?
— Тръгвай, момиче! — настоя мъжът. — Не искам да те видя в ръцете на Панел!
Без да мисли повече, Клариса улови протегнатата й ръка. Мъжът я настани пред себе си на коня и го пусна в галоп. Животното препусна право към дърветата, които се появиха като плътна стена в далечината.
— Кралската гора! — пошепна страхопочтително Клариса и се вкопчи в седлото. Никой от по-нисшите съсловия нямаше право да влиза в кралската гора и тя беше виждала как бесеха мъжете, осмелили се да ловят кралските зайци.
— Сигурен съм, че Хенри няма да има нищо против нарушаването на забраната му, като се има предвид, че случаят е меко казано необичаен — отбеляза с усмивка ездачът.
Щом се скриха зад дърветата, той я пусна на земята.
— А сега се скрий колкото можеш по-добре и чакай слънцето да се издигне. Щом крепостните излязат на полето, можеш да се върнеш в града.
Клариса го погледна обидено. Как смееше да я причислява към крепостните? После кимна сковано и се скри навътре в гората.
Стори й се, че мина цяла вечност, преди слънцето да достигне най-високата си точка. Докато чакаше в тъмната, студена гора, тя си представяше страшните неща, които щяха да й сторят благородниците, ако я бяха заловили. Двамата й учители, които принадлежаха към класата на духовенството, я бяха научили, че насилието, което благородниците упражняваха над гражданите и селяните и въобще начинът, по който се отнасяха към тях, е несправедливост и Бог я наказва. Тя също имаше право да живее спокойно и щастливо, имаше право да седи под ябълковото дърво и да пише музиката си. Бог не беше удостоил благородната класа с изключителното право да владее земята, телата и душите на останалите.
Гневът, който бушуваше в гърдите й, я топлеше. Тя си спомни отново случилото се миналото лято и се ядоса още повече. Свещеникът беше помолил графа да изслуша хора на момчетата и Клариса в частния си параклис. Графът беше бащата на Панел. Хорът репетираше усилено за голямото събитие, а Клариса работеше до пълно изтощение, за да направи композициите си съвършени. Когато най-после й позволиха да изпълни произведенията си, тя се озова пред тлъст, измъчван от подагра мъж, който насред изпълнението й внезапно се разкрещя, че не обичал толкова мършави жени. После се обърна към свещеника и му заповяда да доведе малката, когато понатрупа повечко месце по кокалите си, за да може да го забавлява и по друг начин, не само с хорови песни и инструментални изпълнения. Накрая графът напусна параклиса още преди концертът да е свършил.
Когато слънцето се издигна в зенита си, Клариса се промъкна предпазливо към края на гората и се вгледа напрегнато в откритото поле. Като не видя нито един благородник, тя въздъхна облекчено и излезе под слънцето. Изтича към овощната градина, където беше любимото и ябълково дърво, за да си вземе цитрата. Сърцето й беше пълно с грозни спомени и тя съзнаваше, че никога вече няма да се върне при това дърво.
Там Клариса преживя най-големия си шок за този ден. Под дървото лежаха парченцата от цитрата й, очевидно стъпкани от безмилостните конски копита! Горещите сълзи на гняв и мъка едва не я задушиха. В сърцето й се смесваха омраза, безсилен гняв, съзнание за безпомощност.
— Как посмяха да счупят цитрата ми! — изплака тя, коленичи и събра остатъците. Напълни полата си, но съзна колко безполезни са били усилията й и ядно захвърли парчетата към дървото.
Със сухи очи и изправени рамене тя се запъти бързо към градската стена, преглъщайки гнева си. В сърцето й бушуваше истинска буря, но тя знаеше, че трябва да се сдържа — поне заради баща си.
ВТОРА ГЛАВА
Залата на господарския дом беше украсена с пъстри килими, а нишите бяха препълнени с всевъзможни оръжия. Тежките, масивни мебели носеха грозни белези от удари с брадва или меч. На дългата маса седяха трима млади мъже и под очите им имаше черни сенки. И тримата бяха изпили много вино, но не се сещаха, че би било по-добре да си отспят.
— Тя те направи на глупак — говореше през смях единият, докато пълнеше чашата си с вино, без да забелязва, че бърше масата с мръсния си маншет. — Ритна те и изчезна безследно. Сигурно е вещица. Нали я чу как пееше. Това не беше човешки глас. Убеден съм, че е била магьосница, излязла от гората, за да те омае… Нали видя какво стана! Ти я чу и загуби ума си! — Той удари с юмрук по масата и отново избухна в смях.
Панел сложи крак върху стола на приятеля си и го изрита с такава сила, че го преобърна и мъжът се изтърколи на пода.
— Тя е човек — възрази сърдито той. — И не си струва да се занимаваме повече с нея.
— Очите й бяха красиви — отбеляза третият. — А гласът й беше невероятен! Как мислиш, дали ще се разпее и когато я сложиш между краката си? Обзалагам се, че всички косъмчета по тялото ти ще настръхнат!
Мъжът, който беше паднал от стола, не можеше да спре да се смее.
— Каква романтична картинка! Искаш ли аз да я накарам да запее? Нали знаеш, че имам някои средства, които…
— Я да млъквате! — заповяда разярено Панел и изпразни чашата си. — Нали ви казах, че е човек! Нищо повече!
Двамата мъже не му възразиха. Седяха мълчаливо, докато в залата влезе една от слугините, за да им донесе вино. Панел се пресегна през масата и я улови за ръката.
— В онзи жалък градец живее едно момиче, което умее да пее. Как му е името?
Слугинята се опита да се изтръгне от яката му хватка.
— Казва се Клариса — прошепна уплашено тя.
