му, и когато той се опитал да се съпротивлява, тя осквернила църквата. Синът му въпреки това не искал да се покори, затова тя го ударила по главата със силата, вдъхната й от злите духове, и го ограбила.
Гражданите го гледаха слисано. Дарбата на Клариса била дяволска?! Може би талантът й беше прекалено голям и не преставаше да ги изумява, но той й беше даден от Бога и от никого другиго. Тя издигаше глас само за да хвали Господа. Е, понякога композираше и песни, които бяха предназначени за светски празници, но…
В този момент в края на уличката се появи Клариса и всички като по команда обърнаха глави към нея. Без да ги забелязва, тя закуцука към своя опожарен дом. Спъна се в един камък, преобърнат от тежките конски копита, но се задържа на крака и продължи пътя си. Гражданите мълчаливо се разстъпиха и й сториха път. Повечето я гледаха с безпомощно съчувствие, но по някои лица вече се четеше съмнение. Клариса застана пред останките на дома си и се загледа с невиждащи очи в димящите руини.
— Ела с мен, детето ми — проговори най-после свещеникът, сложи ръка на рамото й и я бутна към къщата си. Щом затвори вратата зад себе си, той я настани на един стол и се зае да събира хляб и сирене в една ленена торба.
— Клариса, трябва веднага да напуснеш града!
— Баща ми — прошепна беззвучно тя.
— Знам. Видяхме трупа му в пламъците. Успокой се, не са го изгорили жив. Ще прочета двадесет и пет меси за душата му. Сега ме е страх само за теб.
Като забеляза, че момичето не го слуша, той я разтърси здраво и главата й се замята безпомощно.
— Слушай ме внимателно, Клариса! — Когато в очите й се появи светлина, той й предаде страшното обвинение на граф Уолдънхем. — Обявили са награда за теб. Все им е едно дали ще те доставят мъртва или жива.
— Награда? — прошепна смаяно тя. — Но какво струвам аз?
— Клариса, ти струваш много, но кой знае по каква причина си събудила гнева на графа! Не им казах нищо за наградата, но съм сигурен, че ще узнаят много скоро и не всички ще проявят готовност да мълчат, за да запазят живота ти. Винаги се намира някой алчен негодник, който е готов да продаде и собствената си майка за малко пари…
— Нека ме предаде! Аз съм невинна и кралят…
Смехът на свещеника я стресна и тя млъкна. Той застана пред нея и я уви в дебела, дълга наметка.
— Ще те признаят за виновна и в най-добрия случай можеш да разчиташ на бърза смърт на бесилката. Искам да се махнеш от града, да се скриеш в кралската гора и да ме чакаш. Щом се стъмни, ще дойда при теб и се надявам, че дотогава ще имам план за бъдещето ти. Върви най-после, Клариса! Скрий се добре и внимавай никой да не те види. Обещавам, че ще ти донеса някакъв инструмент и още храна. Мисля, че ще намеря възможност да те изпратя по-далеч оттук, където никой няма да те познава и ще печелиш хляба си.
Преди Клариса да е осъзнала какво става с нея, свещеникът я избута навън, като не забрави да й връчи торбичката с храна. Препъвайки се в дългата наметка, тя забърза към градската порта. Не се стараеше да се крие от съгражданите си, но тъй като всички бяха събрани около догарящите руини на дома й, никой не я забеляза.
Щом стигна гората, тя се скри зад едно дърво и се отпусна изтощено на студената земя. Сърцето й беше пълно с безкрайна тъга, която я правеше неспособна да проумее случилото се през последните часове. Отначало виждаше пред себе си само мъртвото бащино тяло и зейналата в гърлото рана. После започна да си припомня живота, който бяха водили заедно, грижите и любовта му. Накрая, след горещите молитви към Бога да приюти душата на милия й баща, тя избухна в плач. Плака и плака, докато не й останаха сълзи. Уви се в наметката си и се сви на кълбо. След като сълзите й пресъхнаха, уморените, сковани мускули постепенно се отпуснаха и тя задряма, макар че трепереше с цялото си тяло.
Събуди се малко преди залез слънце. Чувстваше се разбита, всяко мускулче я болеше, сърцето й биеше ускорено. Левият й крак, наранен при падането, се беше подул и болеше непоносимо. Тя дръпна наметката от лицето си и откри един мъж, седнал на преобърнато дърво близо до нея. Изпищя задавено и скочи, готова да побегне.
— Не се страхувай — заговори предпазливо мъжът и гласът му й помогна да го разпознае. Това беше човекът, който вчера я спаси от Панел и съучастниците му!
— И ти ли искаш да спечелиш наградата, обявена за главата ми? — попита тя и в гласа й се примесваха гняв и подигравка. — Ако ме отведеш в дома на графа, аз ще му кажа, че вчера ми помогна да избягам. Господарят ти сигурно няма да хареса тази постъпка.
Мъжът избухна в смях и тя го погледна изненадано.
— Не се страхувай от мен, дете — повтори меко той. — Разговарях надълго и нашироко със свещеника, докато ти спеше, и мисля, че планът ни е добър. Ако си готова да ме изслушаш, обещавам, че ще те скрием толкова добре, та никой да не те намери.
Клариса кимна кратко, седна срещу него и го зачака да продължи с обясненията си. Когато узна какво бъдеще й готвеха, очите й се разшириха от ужас и страх, но скоро в тях се примеси и младежка жажда за приключения.
Непознатият имаше брат, който бил войник на кралска служба, но имал нещастието да остане жив след безбройните битки и когато остарял, се озовал на улицата без пукната пара. Две години бродил самотен из страната и гладувал, докато случайно попаднал на банда отлъчени от обществото, безработни и провалени хора, които си направили убежище в огромната гора на север от градчето Моретон.
Клариса не можеше да проумее чутото.
— И ти ми предлагаш да се присъединя към разбойническата банда? — попита невярващо тя. — Но те… те са безправни!
Мъжът разбра възмущението й. Свещеникът му беше похвалил със силни думи отличните качества на възпитаницата си.
— Младо момиче като теб няма какво да търси в бандата. Макар че отскоро те имат водач и между разбойниците цари нещо като християнска любов към ближния, дори дисциплина, дребосъче като теб не би могло да им се противопостави и скоро ще загине.
Кой знае защо, Клариса сметна думите му за окуражителни и дори се усмихна.
— Освен това — продължи с усмивка мъжът, — те няма да се поколебаят да те предадат на графа срещу обещаната награда.
— Мога да пея. Защо да не се наема в някой богат дом и да…
Мъжът вдигна ръка, за да я спре.
— Само благородните семейства имат свои музиканти. Или най-много някой богат търговец. Не забравяй, че си момиче без роднини, без защита…
Клариса помръкна. Раменете й увиснаха. Къде ли имаше място за нея?
Като забеляза, че тя е започнала да проумява трудността на положението си, мъжът продължи да й обяснява плана си:
— Ако се преоблечеш като момче, ще намериш подслон при отлъчените. Ще отрежеш косата си, ще сложиш панталон, ще пристегнеш гърдите си и никой няма да открие в теб жената. Свещеникът каза, че можеш да променяш гласа си и да вземаш дори най-дълбоките тонове. Като те гледам, никой няма да познае, че си момиче.
Клариса не беше сигурна дали да се засмее или да се обиди на последната му забележка. Вярно, тя не отговаряше на класическия идеал за красота, който изискваше жената да има пълни устни и големи сини очи. Въпреки това й се искаше мъжът да каже, че…
— Не бива така — проговори непознатият с тих смях. — Нямаш причини да ме гледаш сърдито. Сигурен съм, че когато пораснеш, ще се закръглиш и ще заприличаш на истинска дама.
— Аз съм на двадесет години — отговори ледено Клариса.
Мъжът се покашля смутено.
— Тогава би трябвало да благодариш на Бога, че ти е дал този дребен ръст. Хайде, тръгвай с мен, защото вече е много тъмно. Донесох ти мъжки дрехи. Иди в храстите да се преоблечеш и потегляме. Трябва да се върна колкото се може по-бързо. Графът не обича хората му да изчезват за дълго.
Мисълта, че излага добрия човек на опасност, я накара да побърза. Тя взе мъжките дрехи, потръпна от
