Хората често й казваха, че в гласа й има магия, и сега тя се запита дали тази магия може да се сравни със силата на този мъж, с ореола, който обграждаше това огромно, великолепно тяло.
— Затвори си устата, момче — изсъска в ухото й мъжът, — или ще се издадеш! Негова светлост няма да се сприятели с момък, който му пада на колене.
— Той е лорд? — попита изумено Клариса и пое шумно въздух. — Лорд значи! — изфуча разярено тя и главата й се проясни. Онова, което се излъчваше от мъжа, не беше сила, а убеждението, че целият свят му принадлежи. Поколения мъже като Панел се бяха трудили да създадат личността, която стоеше сега пред нея — нагла, горда, с твърдата вяра, че всички хора по света са създадени само за да задоволяват желанията и капризите й, че има право да взема онова, което иска, дори живота на един болен стар адвокат, който се е осмелил да й се изпречи на пътя. Заради един от тези хора Клариса беше принудена да дойде в студената, мрачна гора, вместо да си седи вкъщи, където й беше мястото, и да пише музика. Само защото на света имаше много мъже като този, който седеше господарски на стола си и чакаше другите да дойдат при него.
Мъжът се обърна и я погледна със сините си очи — сериозни очи, от които не убягваше нищо. Той се държи като крал, каза си сърдито Клариса. Грубото столче изведнъж й заприлича на кралски трон, към който поданиците се приближаваха с почит. Значи затова трябваше да се преоблече като момче! Този властен, нахален мъж изискваше всички в гората да му служат, да се кланят до земята, а той да поставя обшитите си с бисери ботуши върху задниците им. Той беше станал водач на група престъпници и убийци и това беше единственото, което Клариса не разбираше. Как беше стигнал до тази съмнителна чест? Без съмнение, всички събрани около него мъже вярваха в естественото превъзходство на благородниците и че благодарение на произхода си този мъж има пълното право да им заповядва. Какви глупаци, каза си презрително Клариса. Макар и престъпници, макар и отлъчени от обществото, те не се усъмняваха нито за миг в авторитета му, а само се кланяха и лижеха прахта под обувките му.
— Това е Рейн Аскот — проговори зад гърба й мъжът, който не можеше да забележи как очите на Клариса станаха корави и студени, как предишното й меко изражение се промени. — Кралят го е обявил за предател.
— Сигурна съм, че заслужава тази титла — изсъска гневно Клариса, без да изпуска от очи странния благородник, който беше станал и се приближаваше. Неведомата сила, която се излъчваше от него, я тласкаше към могъщото му тяло.
Мъжът я погледна слисано.
— Някога е бил любимец на крал Хенри и е оглавявал войската му. Един ден, когато повел войниците към Уелс, узнал, че лорд Роджър Чатауърт е отвлякъл сестра му и я държи в плен…
— Какво ме интересуват враждите между благородниците? — изсъска ядно тя. — Сигурно много невинни хора са пролели кръвта си, за да задоволят кръвожадността на високопоставените.
— Никой не е загинал — възрази мъжът, изненадан от избухването й. — Лорд Роджър заплашил да убие сестра му и лорд Рейн се оттеглил. Тогава кралят го обявил за предател, защото се възползвал от кралските войници, за да удовлетвори личната си жажда за мъст.
— Стига с тези лордове! — ядоса се още повече Клариса. — Ние имаме само един господар и това е кралят. Прав е бил да обяви онзи там за предател, хиляди пъти прав! Никой няма право да използва войниците на добрия крал Хенри за личните си вражди! Значи затова се е скрил в гората и командва гази дружина убийци. Я ми кажи — убива ли ги, когато усети жажда за кръв, или се задоволява да му сервират яденето на сребърни чинии?
Този път мъжът избухна в смях. Най-после беше проумял защо малката му спътница е толкова лошо настроена към лорд Рейн. Без съмнение, тя познаваше само двама лордове — Панел и баща му. Затова мереше всички останали със същия аршин и имаше всички основания да изпитва отвращение към лорд Рейн.
— Заповядайте, слезте от коня — покани ги Рейн, хвана юздите и кимна приветливо на уморения мъж на седлото.
Първата мисъл на Клариса беше: този мъж може да пее! Всеки мъж с толкова дълбок, плътен глас имаше дарбата да пее. Ала в следващия миг дружелюбието й отлетя някъде много далеч.
— Ела тук, момче, и дай да те разгледам — продължи властно Рейн. — Изглеждаш ми слабичък. Можеш ли да работиш?
Клариса никога не беше седяла с разкрачени крака на гърба на кон и вътрешната страна на бедрата й беше разранена от продължителната езда. Тя се опита да скочи от гърба на коня, за да покаже сръчността си, но вцепенените крака отказаха да й служат и левият, и без това неоздравял от скока от прозореца, се подви. Едва не се просна на земята.
Рейн светкавично протегна ръка и я подкрепи. Клариса се смая, защото тялото й реагира веднага на мъжката близост. Опита се да си припомни, че този мъж олицетворява всичко, което тя мрази и презира, но не постигна много.
— Махнете ръката си от мен! — изфуча сърдито тя и видя учудването, изписало се на красивото му лице. Рейн я пусна и тя се залови за седлото, за да не се свлече на земята. Глупавият кон се подплаши и едва не я повлече след себе си.
— Е, щом все пак успя да се задържиш на краката си — заговори Рейн с весело святкащи сини очи и дълбок глас, който пропълзя по тялото й като разтопена мед, — ще благоволиш ли да ни разкажеш нещо за себе си?
— Това е всичко, което трябва да знаете за мен, благороднико! — изсъска гневно тя, извади ножа си от ножницата и го насочи към сърцето му, отвратена от безгрижната му увереност, че тя не означава нищо, докато той е дар от Бога за бедните земни жители.
Смаян от враждебността на момчето, Рейн не обърна внимание на тънката кама, която се стрелна към него, и не успя да я избегне достатъчно бързо. Острието се заби в тялото му — не в сърцето, където се целеше Клариса, а в ръката точно под рамото.
Изумена от стореното, Клариса замръзна на мястото си и се загледа като хипнотизирана в кръвта, която бавно се процеждаше от раната на голата ръка. Никога в живота си не беше нападала човек с нож!
Ала не й остана много време да размишлява над глупавата си постъпка. Преди да измисли някакво извинение или да се обърне, за да избяга, Рейн Аскот вече я беше сграбчил за панталона и я хвърли с главата надолу на коравата горска земя. Устата й беше широко отворена и при падането зъбите й събраха като лопата гнилите листа, праха и всички нечистотии по земята. Устата й се напълни и тя едва не се задави.
— Е, какво ще стане сега, малък дяволе? — попита зад гърба й Рейн.
Клариса седна на земята и започна с две ръце за вади нечистотиите от устата си. Тази гадост й пречеше да диша! След като се изчисти, тя разтърка левия си глезен и едва не извика от силната болка. Когато обърна поглед към лорд Рейн, видя, че той е застанал в края на дългата пързалка, която самата тя беше създала при падането си. Браздата беше доста дълбока и гневът й избухна с нова сила. Рейн Аскот, този достоен за презрение благородник, беше заобиколен от купчина мръсни, парцаливи мъже и жени, които се смееха и й показваха изгнилите си зъби. Очевидно бяха дошли да се позабавляват с бедата й. Самият Рейн се смееше по-гръмко от всички и от двете страни на устата му се бяха показали прекрасни трапчинки. Дори тази гледка не беше в състояние да умири гнева на Клариса.
— Овладей се — заговори успокоително мъжът, който я бе довел в гората, и й помогна да стане. — Дръж си езика зад зъбите или ще те изхвърлят оттук!
Клариса понечи да му отговори, но първо трябваше да отстрани клончето, заклещило се между небцето и бузата й. Така пропусна шанса си.
Мъжът се възползва от състоянието й, за да заговори с Рейн. Пръстите му останаха впити в рамото на Клариса, за да й напомнят да мълчи. Той трябваше да извиси глас до крайност, за да може да надвика всеобщия смях.
— Моля ви, милорд, простете на момчето. Вчера един благородник уби баща му и запали къщата им. То има всички основания да мрази благородниците и се боя, че тази омраза се простира върху всички хора от вашето съсловие.
Рейн веднага престана да се смее и загледа съчувствено Клариса. Това я накара да изкриви лице и да му обърне гръб. Нямаше нужда от благородното му съчувствие!
