допира на хладното платно и се мушна в храстите, за да се преоблече. Минаха само няколко секунди, докато свали роклята си, но не беше свикнала с мъжкия гардероб и нямаше представа как да се облече. Плътният памучен панталон покри краката й и тя затегна с все сила вървите на талията, за да не пада. Следващото беше дълга памучна кърпа и тя въздъхна потиснато, защото само трябваше да я увие малко по-стегнато около гърдите си и те станаха съвсем плоски. Облече тънката, мека риза с широки ръкави и допълни тоалета си с жакет от здрава, гъстотъкана вълна. Жакетът покриваше дупето й и беше красиво обшит със златни конци. Никога не беше носила толкова меки, приятни дрехи. Имаше чувството, че раните по измъченото й тяло, влошени още повече от триенето на грубата вълнена рокля, са зараснали веднага. Господи, колко свободно се движа в мъжките дрехи! — каза си изненадано тя и подскочи пън въздуха.
Накрая обу леките ботушки, които й стигнаха до коленете, стегна връзките, извади от купчинката дрехи пред краката си златния колан и го закопча върху панталона. Завърза богато бродирания ешарф около хълбоците си и отиде при непознатия мъж.
— Много добре! — похвали я той, завъртя я в кръг и я огледа от всички страни. Смръщи чело при вида на краката й, защото му се сториха прекалено красиви и добре оформени за момчешки, но нямаше как. — А сега косата. — Той извади от джоба си ножица и посегна към главата й.
Клариса отстъпи назад и помилва уплашено дългата си гладка коса. Не помнеше да са я подстригвали, откак се беше родила.
— Хайде, хайде — опита се да я успокои мъжът. — Става късно. Това е само коса, момиче. Пак ще ти порасне. По-добре я отрежи сега, иначе може да изгори заедно с теб на кладата за магьосници.
Клариса събра цялата си смелост и се обърна с гръб към мъжа. Когато тежкият сноп коса падна на земята, тя почувства главата си странно лека. Изненадата беше повече от приятна.
— Я виж, косата ти ще се накъдри! — засмя се мъжът, който се опитваше да й помогне в тежката ситуация. Когато свърши с подстригването, той я обърна и кимна одобрително. По дръзкото чело бяха нападали непокорни кичурчета, главата й изглеждаше чудесно оформена. Мъжът си помисли, че късата коса и момчешките дрехи й отиват много повече от грозната вълнена рокля, но не каза нищо, за да не я обиди.
— Защо? — попита глухо Клариса и го погледна замислено. — Вие работите за графа, а ми помагате. Защо?
— Защото познавам младия — отговори мъжът и лицето му помрачня. Очевидно говореше за Панел. — Познавам го от самото му раждане. Той получава всичко, каквото иска, а баща му го научи да взема насила онова, което не му дават. Много пъти съм се опитвал да го предпазвам от глупостите му, но не успях, затова реших, че е по-добре да спасявам хората, които нападаше. Готова ли си? — Очевидно не искаше да продължава повече с тази тема.
Клариса се настани удобно на гърба на добродушния кон и двамата потеглиха на север. По пътя мъжът й прочете цяла лекция как да се държи като момче и да пази тайната си. Трябваше да върви като момче, с дълги стъпки, изпънала рамене. Не й беше позволено да хихика глупаво, да избухва неочаквано в плач. Напротив — трябваше да ругае, да се къпе рядко, да плюе и да се чеше, както и да работи усилено. Паяците и мръсотията не биваше да я плашат и така нататък, и така нататък, докато главата на Клариса се замая и тя клюмна над седлото. Това й донесе още една лекция, според която мъжете бяха длъжни да проявяват издръжливост и грубост.
Когато стигнаха в онази част на гората, където се криеха отлъчените, мъжът втъкна в колана й кама и й заръча да я носи винаги със себе си, за да се пази. Обясни й, че в лагера със сигурност ще се намери мъж, който да я обучи да си служи с камата.
Щом навлязоха в гората, която ставаше все по-тъмна и заплашителна, мъжът престана да говори и Клариса усети как тялото му затрепери от напрежение. Тя стисна с такава сила седлото, на което едва се крепеше, че кокалчетата на пръстите й побеляха.
Стресна ги крясък на нощна птица и мъжът отговори по същия начин. Навлязоха още по-дълбоко в гората, където ги посрещна вик на сова. Сигналът се предаде още по-навътре и тогава мъжът слезе от седлото, завърза коня си и помогна на Клариса да стъпи на земята.
— Ще чакаме тук до сутринта — проговори шепнешком той. — Те искат да разберат кои сме и едва тогава ще ни пуснат в лагера. Седни тук, момче — прибави по-високо той. — Ще спим под дървото.
Клариса не можа да заспи. Увита в наметката си, тя лежеше тихо и се взираше в огромната корона на дървото над главата си. Беше преживяла страшни неща и не можеше да се отърси от горчивия спомен за убийството на баща си. Само заради каприза на един благородник тя беше прогонена далече от дома си, в тази студена, страшна гора, а баща й беше загубил живота си! При тази мисъл в гърдите й лумна луд гняв и тя забрави страха и мъката си. Щеше да преодолее тази криза и един ден да си отмъсти жестоко на Панел и на всички като него.
При първата утринна светлина двамата се качиха отново на коня и продължиха бавно пътя си през кралската гора.
ТРЕТА ГЛАВА
След като се промъкваха дълго през гъстите храсталаци и нападалите дървета, следвайки незабележима пътека, Клариса започна да чува гласове.
— Мъжете разговарят помежду си — прошепна тя в ухото на придружителя си.
Мъжът я погледна невярващо през рамо, защото не чуваше нищо освен воя на вятъра. Мина доста време, преди и той да чуе човешките гласове.
Изведнъж гъстият храсталак свърши и пред очите им се разкри истинско малко село от палатки и грубо сковани и замазани къщурки. Сивокос мъж с дълбок стар белег, който започваше от слепоочието и свършваше чак на шията, се втурна зарадвано към тях.
— Срещнахте ли някого по пътя, братко? — попита сърдечно той и когато брат му поклати глава, се обърна да разгледа Клариса. — Това ли е момчето?
Тя спря да диша. Погледът на мъжа беше пронизващ и тя се боеше, че той ще открие веднага истинската й самоличност. Почувства безкрайно облекчение, когато старецът кимна и отново се обърна към брат си, очевидно доволен от огледа.
— Рейн те чака — каза тихо той. — Остави момчето при него и ела пак тук. Ще тръгна с теб, за да ти разкажа новините по пътя.
Мъжът кимна и обърна коня си в посоката, която бе посочил брат му.
— Той изобщо не помисли, че не съм момче — прошепна Клариса, отчасти зарадвана, отчасти обидена. — А кой е Рейн?
— Той е водачът на пъстрата група. При тях е едва от няколко седмици, но много бързо успя да ги научи на дисциплина. Ако имаш намерение да останеш тук, трябва да му се подчиняваш, защото ще ти дърпа ушите.
— Кралят на обезправените — пошепна замечтано Клариса. — Сигурно е ужасен. Нали не е… убиец? — попита уплашено тя.
Мъжът я погледна и избухна в тих смях. Бързата промяна в настроението й беше толкова типична за момиче! Ала като видя лицето й, усмивката замръзна на устата му. Проследи погледа й и също зяпна смаяно.
На ниско столче, без риза, седеше мъжът, който без съмнение беше водачът на групата мъже, събрани около него. Внушителен мъж, не особено едър, но с огромни мускули, широки гърди и мощни бедра, които заплашваха да разкъсат плата на черния клин. Мъжът точеше меча си и дори само фактът, че през януари не носеше риза в студената, лишена от слънце гора, беше учудващ; но дори от това разстояние Клариса можеше да види, че кожата му е покрита със ситни капчици пот.
Профилът му беше изненадващо красив: фино очертан нос, гъста черна коса, нападала на влажни къдрици по тила, дълбоки сериозни очи под разкошни черни вежди, уста, която образуваше корава линия, докато говореше, съсредоточено изражение. Лявата му ръка стискаше здраво камъка, върху който точеше меча си.
Първото усещане на Клариса беше, че сърцето й е спряло да бие. Никога не беше виждала такъв мъж. Силата, която се излъчваше от него, беше ясно доловима — като потта, която блещукаше по тялото му.
