ден пееше и се смееше, който отвеждаше в леглото си по три жени наведнъж и ги правеше щастливи, сега беше възприел поведение на целомъдрен свещеник и спазваше строго клетвата си. От внимателните очи на Бланш не убягна обаче и фактът, че в последно време младият музикант гледаше белязаната от дявола Розамунд с нежно любопитство.
А сега щеше да загуби и Рейн — грамадния, красивия, могъщия, богатия Рейн. И заради кого? Заради едно мършаво хлапе с плоски гърди и къса коса, което вероятно беше момиче. Ако аз облека мъжки дрехи, повтаряше си ожесточено Бланш, веднага ще познаят, че съм жена. А този Александър, или както и да му беше името, нямаше нито една закръгленост по тялото си. Лицето му беше като на елф. Защо Рейн се заплесна така по това хлапе? Малката не беше високопоставена дама, а произхождаше от същата класа като Бланш. Преди идването на Александър Бланш се грижеше за удобствата на лорд Рейн и един път дори сподели леглото му. Никога нямаше да забрави тази прекрасна нощ! Това нямаше да се повтори — ако не успееше по някакъв начин да се отърве от проклетия Александър.
На лицето й се изписа злобна решителност. Тя се врътна и се запъти обратно към лагера.
Минаха няколко седмици, изпълнени с непрестанните усилия на Клариса да удържа гнева и злобата на Рейн. Той гореше от желание да се изправи срещу Роджър Чатауърт в смъртоносен двубой. Всяка седмица между замъка на Аскот и кралската гора се разменяха по няколко писма. Клариса не преставаше да благодари на небето, че Рейн не може да чете, защото в края на писмата си Гевин винаги прибавяше по няколко реда и за нея. От своя страна, тя съобщаваше на Гевин, че гневът на брат му нараства с всеки ден, че той се упражнява до изнемога в бойното изкуство, че се подготвя ожесточено за двубоя с Роджър Чатауърт.
Гевин писа на Рейн, че Алисия е била намерена и че през август ще има дете. Писа му как най-младият им брат е побеснял при вестта за смъртта на сестра си, затова решили да го изпратят при роднини в един отдалечен замък с надеждата промяната да смекчи гнева му. Накрая Гевин заключваше недоволно, че сега пък добрият им чичо е побеснял от гняв, защото възпитаницата му се влюбила да уши в Майлс и се заклела да го следва до края на света.
— Що за човек е най-малкият ти брат? — попита любопитно Клариса.
— Жените го обичат — отговори кратко Рейн. Настроението му ставаше все по-мрачно. Дори когато се любеха, в жестовете му имаше отчаяние.
Другият брат, Стивън, писа от Шотландия. Писмото му развълнува Клариса, защото беше пълно с пренебрежителни оценки за англичаните и с оплаквания от лошата реколта.
— Шотландец ли е брат ти? — попита смаяно тя.
— Той се ожени за господарката на клана Макарън и прие името й.
— Сменил е доброто си английско име за варварско шотландско? — смая се още повече Клариса.
— Алисия може да накара и най-упорития мъж да се откаже от всичко заради нея — гласеше краткият отговор на Рейн. Клариса прехапа езика си, за да не изтърси някоя злобна забележка по адрес на богатите безделнички, които Рейн беше обичал досега. Веднъж обаче не успя да се удържи и думите й накараха Рейн да се усмихне.
— Не бива да говориш така за Джудит — укори я меко той и в гласа му имаше толкова копнеж, че Клариса настръхна от ревност. — Надали има човек, който работи колкото нея.
— Ти пак се правиш на рицар! — изфуча Клариса, която не можеше да повярва в чутото.
През април настана оживление. Докато траеше зимата, отлъчените почти не излизаха от колибите си и в лагера цареше мир, но когато дърветата напъпиха и през гората се понесе полъхът на пролетта, отношенията помежду им се влошиха. Но не се биеха открито, мъж срещу мъж, а коварно, като прилагаха най-различни хитрини и често се нападаха в гръб.
Рейн имаше стократно повече работа. Решителността му да запази реда в лагера не намаляваше, въпреки личните му грижи.
— Защо се измъчваш? — изкрещя гневно Клариса. — Те не струват и пукната пара. Защо си губиш времето с такива хора?
За първи път от много време насам Рейн се усмихна истински и показа трапчинките си.
— Искаш да кажеш, че хората от нисшите съсловия нямат чувство за чест и аз не съм в състояние да им го втълпя, нали? Само ние сме способни на това.
— Ние? — повтори изумено Клариса. — И мене ли причисляваш към прекрасните дами, облечени в кадифе и коприна? Обзалагам се, че мога да си служа с меча по-добре, отколкото твоята Джудит с иглата за шев.
Рейн избухна в луд смях и Клариса го погледна недоверчиво. Кое беше толкова весело?
— Разбира се, че ще спечелиш облога — отговори засмяно той. — А сега ела тук и ме целуни. Знам, че умееш да целуваш.
Тя се втурна към него и се сгуши на скута му.
— Наистина ли умея, Рейн? — попита сериозно тя. Опитваше се да живее ден за ден, но не можеше да не мисли за бъдещето. Какво ли щеше да стане, когато Рейн се оженеше за някоя високопоставена дама и я вземеше в замъка си?
— Защо се натъжи? — попита меко той и я погледна дълбоко в очите. — Толкова ли е трудно да се живее с човек като мен?
— Страх ме е, това е всичко. Няма да останем вечно в тази гора.
— Трябва да бъдем благодарни за онова, което имаме — отговори сърдито той. — Като си помисля как е западнал домът ми, и косата ми настръхва.
— Ако отидеш при краля… — започна предпазливо тя.
— Нека не се караме — прошепна до устата й той. — Възможно ли е да обичам една жена и да мразя ума й?
Преди Клариса да е успяла да отговори, той започна да я целува и тя забрави какво искаше да му каже. Прекрасно беше да усеща близостта на могъщото му тяло и да се самозабрави в прегръдките му. Двамата не се пазеха, защото знаеха, че в лагера няма тайни. Клариса продължаваше да ходи всеки ден на площадката за упражнения, но не си даваше много труд. Щом Рейн я погледнеше, тя се втурваше към него, готова да го последва и накрай света. Много обичаше да го предизвиква.
През тези дни Клариса оцени напълно свободата, която й даваха момчешките дрехи. Веднъж двамата отидоха на лов и навлязоха навътре в гората. По едно време й хрумна да се обърне на седлото и да разтвори панталона си. Отначало Рейн я погледна смаяно, но после се въодушеви от идеята й. Смъкна панталона си и я привлече в скута си.
Никой не беше очаквал, че в любовния акт ще се намеси и жребецът на Рейн. Той усети какво ставаше на гърба му и ноздрите му се издуха възбудено. Мирисът на любовното съединение го подлуди и той затанцува неспокойно, после се изправи на задните си крака. Рейн едва успя да го удържи. Клариса за малко не падна от седлото. Дойде мигът, когато Рейн изгуби контрол и над двамата. В мига на освобождаването му се изпразни и жребецът. Клариса извика изненадано. Никога не беше виждала такова грамадно нещо.
Рейн избухна в луд смях и тя го погледна обидено.
— Никога повече не прави такива лудории — заговори през смях той. — Само като си помисля, че си прекарала по-голямата част от живота си в църквата, а сега се възбуждаш дори когато седиш на гърба на коня… — Той вдигна високо вежди и я изгледа обвинително.
Клариса се нацупи и му обърна гръб. Настани се удобно на седлото и едва сега забеляза, че е загубила кърпата, с която увиваше слабините си. Рейн отново избухна в смях и се смя през цялото време, докато тя я търсеше в тревата.
Ала който се смее последен, се смее най-добре и това беше Клариса. С отворения си панталон тя представляваше много изкусителна гледка. Рейн забрави подигравките и се опита да я примами със сладки думи. С цялата гордост, която беше научила от него, тя му заповяда да падне на колене и да моли за благоволението й. Разбира се, не беше предвидила на каква височина ще се озове устата му, когато тя беше изправена, а той коленичил. Само след секунди тя беше тази, която молеше за милост.
След дълго, сладостно помирение Рейн извади препаската й от джоба на панталона си — тя беше там през цялото време, докато Клариса я търсеше в храсталаците. Вбесена, тя заблъска с юмруци по гърдите му,
