но той само се засмя и я зацелува, докато тя остана без дъх.
— Това беше предупреждение — обяви тържествено той. — От днес нататък ще знаеш кой е твоят господар. — Захапа нежно ушенцето й и продължи вече по-сериозно: — Време е да се връщаме в лагера. Разбира се, ако конят позволи да го възседнем. Имам чувството, че се пръска от ревност.
Клариса пламна от срам при тази шега и се опита да изрази възмущението си. Рейн я плесна приятелски по изпъкналото задниче и я вдигна на седлото. Метна се зад гърба й и избухна в смях, защото жребецът наостри уши и затанцува неспокойно.
— Мисля, че конят се гневи по-скоро на тежестта ти — промърмори под носа си Клариса.
— Ти никога не се оплакваш, че ти тежа. Защо мислиш, че той е недоволен?
Този път Клариса реши да си държи езика зад зъбите. Знаеше, че Рейн ще излезе победител.
Тя се залови за кръста му и отново се опита да не мисли за бъдещето, за времето, когато всеки щеше да заеме полагаемото му се място.
Щом слязоха пред шатрата си, чуха недоволни крясъци.
— Какво има пак? — попита гневно Рейн. — Кражба ли е станала или са се сбили?
Десетина мъже и жени се затичаха към шатрата, размахвайки гневно ръце.
— Настояваме да хванете крадеца — заяви нахално водачът им. — Някой непрекъснато отмъква вещите ни, макар че ги крием на тайни места.
Клариса забрави, че трябваше да се държи настрана.
— С какво право изискваш това от лорд Рейн? — попита гневно тя. — Откога лорд Рейн е твой защитник? Отдавна трябваше да си увиснал на бесилката!
— Александър — проговори предупредително Рейн и я стисна за рамото с такава сила, че тя едва не изпищя. — Уверени ли сте, че криете добре имуществото си?
— Разбира се — отговори сърдито мъжът и изгледа враждебно Клариса. — Някои от нас даже го заравят в земята. Джон беше скрил ножа си под възглавницата, а на сутринта вече го нямаше.
— Никой ли не е виждал крадеца? — попита все така спокойно Рейн. Бланш излезе напред с поклащащи се бедра.
— Крадецът е малък и съвсем лек, затова се измъква незабелязано — заяви тя и очите й се впиха в Клариса. Хората, които стояха зад нея, също загледаха подозрително дребното момче.
— Крадецът очевидно не изпитва страх — продължи бавно и отчетливо Бланш. — Вярва, че има кой да го закриля.
Без да съзнава какво прави, Клариса отстъпи назад и се скри зад широкия гръб на Рейн.
— Подозираш ли някого, Бланш? — попита спокойно Рейн. — Кажи името му.
— Не съм съвсем сигурна — отговори жената. Очевидно се наслаждаваше, че е в центъра на вниманието. — Но имам известни подозрения.
Клариса, която бързо възвърна куража си, понечи да се нахвърли върху нея, но Рейн я спря.
— Ние ще хванем крадеца — намеси се един от мъжете. — Обещавате ли, че ще го накажете?
Клариса беше толкова засегната от омразата, която пламтеше в очите на мъжа, че не разбра отговора на Рейн. Очевидно им бе обещал, че ще отсъди справедливо, защото множеството започна да се разотива.
— Те ме мразят — пошепна с болка Клариса, когато влязоха в шатрата. — Защо, за Бога?
— Ти ги мразиш, Клариса — отговори спокойно Рейн. — Те го усещат, макар да не им го казваш. Разбират, че се смяташ за нещо по-добро от тях.
Тя не беше подготвена за такъв отговор, макар че междувременно беше свикнала с откровеността на Рейн.
— Аз не ги мразя.
— Те са хора като теб и мен. Просто ти и аз сме имали късмета да се родим в по-добри семейства. Познаваш ли жената, която е без дясна ръка? Името й е Мод. Когато била на три години, баща й отсякъл ръката й, за да изкарва повече пари, когато проси. На десет години станала проститутка. Тези хора са станали крадци и убийци, защото не познават по-добър живот.
Клариса се отпусна тежко на най-близкото столче.
— През последните месеци не си говорил с мен за това. Защо мълча?
— Ти имаш право на свое мнение. Всеки от нас трябва да прави само онова, което според него е правилно.
— О, Рейн! — извика тя, скочи и се хвърли на шията му. — Ти си толкова добър, толкова благороден! Само ти ме разбираш. Ти обичаш всички, а аз не мога дори да ги погледна.
— Точно така, аз съм светец — съгласи се тържествено той. — И първото ми дело на светец е да заповядам на мършавото си ангелче да излъска бронята ми.
— Пак ли? О, Рейн, не бих ли могла в следващото писмо до брат ти да го помоля да ти изпрати истински паж?
— Я се хващай за работа, момче — нареди строго Рейн и я натовари с частите на бронята. Клариса се запъти към изхода, опитвайки се да запази равновесие под огромната тежест и той я изпрати с гореща целувка. — За да не ме забравиш — обясни той и я бутна навън.
На реката Клариса срещна Джослин, който се връщаше от лов с пет зайчета на рамо. Младият музикант прекарваше все повече време с Розамунд.
Клариса положи много усилия, за да забрави случилото се пред шатрата. Не можеше да повярва, че хората в лагера са взели на сериозно обвиненията на Бланш.
Минаха още два дни, през които не се случи нищо. На третия ден стана нова кражба и хората отново започнаха да я гледат подозрително. Бланш е, каза си Клариса. Тя краде, а обвинява мен!
Вечерта, когато седна край огъня, за да се нахрани, някой я блъсна в гърба и тя разсипа горещата заешка яхния върху ръката си. Случилото се може би беше случайност, но Клариса не можеше да бъде сигурна. Друг път чу двама мъже да разговарят на висок глас за хората, които си въобразяват, че стоят по- високо от другите.
На четвъртия ден, докато отиваше към площадката за упражнения, един меч я улучи уж случайно по рамото. Никой от присъстващите мъже не държеше меч в ръка и Рейн не можа да открие виновния. Затова наказа всички да се упражняват един час повече и Клариса улови гневните погледи на мъжете.
Щом се прибраха в шатрата, Рейн превърза мълчаливо раната й.
— Кажи нещо! — помоли тихо тя.
— Поведението им не ми харесва. Не искам да те наранят по-сериозно. Стой близо до мен. Никога не се отделяй за дълго.
Клариса кимна и извърна глава. Сигурно виновната беше тя. Отношението й към отлъчените беше не само враждебно, но и пренебрежително. Може би те заслужаваха повече внимание. Всъщност аз не знам нищо за хората, каза си с болка тя, защото досега се интересувах само от музиката си. В Моретон всички я обичаха, защото ги даряваше с музиката си, но никой не искаше повече. Клариса усещаше, че Бланш настройва хората в лагера срещу нея, но в същото време разбираше, че ако през последните месеци се беше държала към тях малко по-любезно, злобните забележки на Бланш нямаше да намерят толкова добър прием.
През следващите дни тя не се отдели от Рейн нито за миг. Отлъчените бяха намерили човек, когото да мразят, и сега й показваха злобата си при всеки удобен случай.
Към края на втория ден Клариса се намираше само на няколко метра от Рейн, когато един мъж се хвърли върху нея и започна да я претърсва. Преди Клариса да е успяла да изпищи, той нададе ликуващ вик и измъкна от джоба й нож, който й беше напълно непознат.
— Момчето е крадец! — изкрещя зарадвано мъжът. — Ето го доказателството!
Рейн се втурна към Клариса и я издърпа от ръцете на нападателя. Скри я зад гърба си и погледна изпитателно едрия мъж.
— Какво означава това? — попита спокойно той.
Мъжете се ухилиха злобно и ги заобиколиха от всички страни.
— Вашето надменно хлапе не може да оспори, че намерих ножа в джоба му — заговори тържествено мъжът, който я бе претърсил, и вдигна високо оръжието. — Погледнете! Отдавна го подозирах, но сега сме
