случило напоследък. Рейн продължаваше да живее в гората. Крал Хенри бе загубил най-големия си син и тъгата го беше накарала да забрави благородниците, които бе проклел. Той се тревожеше много повече за снаха си Катарина, принцесата на Арагон, отколкото за враждите между лордовете. Затова и не обръщаше внимание на молбите на Гевин и Джудит да накаже Роджър Чатауърт за убийството на Мери. Отговаряше им, че лорд Чатауърт не е убил сестра им, а само я е насилил. Самоубийството беше смъртен грях в очите на църквата и крал Хенри се придържаше твърдо към това схващане.
Другата новост беше, че през юли Джудит Аскот бе родила син, а само месец след това вторият брат Стивън също се бе сдобил с първороден син. Братовчедите все още не можеха да простят на Стивън, че е приел шотландско име и живее като шотландец.
Джослин разказа новостите на Клариса и тя го изслуша жадно.
— Радвам се, че не съм при него — промълви тихо тя, докато настройваше лютнята си. — В семейството му гъмжи от високопоставени дами, а аз съм само дъщеря на адвокат. Ако бях останала с него, никога нямаше да ме направи своя съпруга. Никой нямаше да ме приеме в дома си, макар че някои от дамите, които съм имала възможност да опозная, са чиста проба уличници. Рейн има нужда от топлина, от нежност…
Джослин се опита да я убеди, че ако носи красиви копринени рокли, никой няма да я различава от благородните дами, но Клариса упорито отказваше да му повярва. Той знаеше, че тя страда не само от раздялата с Рейн, но и от омразата, с която се отнасяха към нея отлъчените в гората.
Месеците минаваха и Клариса ставаше все по-спокойна и замислена. Джос имаше чувството, че тя възприема все по-съзнателно света, който ги заобикаляше. Понякога, макар и не често, тя преставаше да се упражнява, за да помогне на другите във всекидневната им работа. Когато обикаляха страната, двамата предпочитаха да пътуват с други хора, защото опасността от разбойници беше много голяма. Често се случваше Клариса да води децата на разходка или да ги забавлява с песни, за да осигури малко отдих на майките им. Веднъж тя сподели вечерята си с един беззъб стар просяк. Друг път приготви ядене за един мъж, докато жена му лежеше под съседното дърво и раждаше осмото им дете.
Хората приемаха жестовете й с искрена благодарност. Така двамата печелеха приятели във всяко място, през което минаваха. Веднъж едно дете подари на Клариса букетче полски цветя и очите й овлажняха от радост.
— Това означава много за мен — прошепна трогнато тя и притисна букетчето до гърдите си.
— Малката те възнагради, защото вчера й помогна. Хората тук те харесват. — Джос посочи спътниците им.
— Значи не само заради музиката… — промълви замислено Клариса.
— Какво?
— Хората тук не ме харесват само заради музиката ми. Аз им дадох нещо, което няма нищо общо с музиката.
— Ти им даде нещо от себе си.
— О, да, Джос — усмихна се тя. — Опитвам се да правя неща, които са трудни. Пеенето е толкова лесно.
Беше вече август и детето, което Клариса носеше под сърцето си, я изморяваше все повече. Тя ходеше все по-бавно и Джос непрекъснато й напомняше, че трябва да се установят някъде, докато се роди бебето.
— Готов ли си? — попита с мека усмивка тя и се изправи. — Ако побързаме, ще пристигнем в замъка малко преди да се стъмни.
— Нека да останем тук — помоли Джос. — Имаме си храна.
— Наистина ли искаш да пропуснем годежа на онази красива млада дама? Не забравяй, че там ни чака богато наредена маса и за да спечелим пари, ще ни е достатъчно само да изпеем един възторжен химн за красотата и богатството на наследницата. Дано този път бъде наистина красива! Последната беше ужасна и трябваше да изповядам на свещеника, че съм лъгала най-безобразно в песента си.
— Клариса! — проговори укорно Джос. — Може би дамата е била вътрешно красива.
— Само ти би помислил подобно нещо. Но с твоето лице можеш спокойно да си позволиш малко великодушие. Нали видях как майката на грозното момиче те поглъщаше с поглед. Направи ли ти предложение след изпълнението ни?
— Задаваш прекалено много въпроси.
— Джос, не бива да се държиш настрана от живота. Няма нищо лошо, че жените те харесват. Констанс е мъртва.
Трябваше да мине много време, докато Клариса успее да убеди спътника си, че трябва да й разкаже за жената, която беше обичал.
Джослин издаде брадичката си по начин, който даде на Клариса да разбере, че няма желание да говори за себе си. Нейните проблеми бяха общи проблеми, но неговите си бяха само негови.
— Е, ще ти призная, че нито една от жените, които сме срещали досега, не е красива и мила като Розамунд. Само да не беше знакът на дявола. Този отвратителен белег не позволява на хората да видят колко е красива. Питам се дали белегът й наистина е дар от сатаната.
Джослин я погледна остро.
— Той е по-скоро знак за Божията милост, защото тя е добра, мила, страстна жена.
— Страстна ли? — попита невинно Клариса, преди Джос да се обърне.
— Ставаш жестока, Клариса — прошепна той.
— Не съм жестока. Само исках да ти покажа, че не бива да се криеш от света. Не се затваряй в себе си, Джос. Ти си щедра душа. Толкова много можеш да дадеш на хората.
Джос я погледна със студени очи.
— Рейн не е тук, защо тогава не намериш друг, когото да обичаш? Виждал съм много мъже, от благородници до оборски ратаи, да те заглеждат. Сигурно биха те взели дори с бебето в корема ти. Защо не се омъжиш за някой търговец, който ще даде дом на детето ти и ще те прегръща всяка нощ?
След тази внезапна атака Клариса остана дълго време мълчалива.
— Прости ми, Джос — проговори най-после тя. — Надявах се, че Розамунд ще успее да замести Констанс. За съжаление сега разбирам, че това е невъзможно.
Джослин й обърна гръб, защото не искаше да й покаже лицето си. Много нощи наред беше сънувал Розамунд, не Констанс. Розамунд, толкова тиха, винаги молеща за извинение, че съществува. Тази жена живееше в спомените му, но не като тихата, мекосърдечна лечителка, която бе опознал в лагера, а като жената, която го целуна за сбогом. За първи път след смъртта на Констанс в сърцето му припламна искра. Той беше имал много жени, но след смъртта на Констанс ги любеше без сърце и душа. Нито една жена не бе успяла да се приближи до него. Само в момента, когато държеше Розамунд в прегръдката си, бе усетил истинска страст, силно желание, искрен интерес към човека до себе си.
Джос улови Клариса за ръка и двамата тръгнаха към замъка, който се издигаше на близкия хълм. Стара постройка с висока кула, чиято мазилка се лющеше. Клариса разбра, че пак ще нощуват в помещение, където духа, и се намръщи. През последните месеци от пътуването им бе събрала достатъчно опит с благородническите семейства. Най-учудващото беше, че благородните дами разполагаха с по-малко свобода, отколкото например гражданките. Беше видяла не една или две дами със синьо под очите, очевидно бити от съпрузите си. Беше видяла слаби, подли благородници, презирани и мамени от жените си. Беше видяла влюбени двойки и други, които се мразеха, разкошни домакинства, развратни съпрузи и твърде малко домове, в които цареше любов и уважение. Постепенно беше стигнала до заключението, че благородниците имат проблеми, много подобни на онези на нисшите съсловия в родното й градче.
— За какво мечтаеш?
— Мисля за родния си град. Израснах в мирна и спокойна обстановка. Сега ми се иска да не бях чак толкова музикална, защото музиката ме отдели от проблемите на обикновените хора. Тя ми дава чувството, че нямам постоянно място в света.
— Мястото ти е там, където се чувстваш добре.
— О, Джос — проговори трогнато Клариса, — аз не заслужавам нито теб, нито Рейн. Много се надявам, че един ден ще направя нещо полезно, за да ви докажа, че струвам поне малко.
— Ти съзнаваш ли, че всеки ден заприличваш все повече на Рейн, особено в приказките?
