— Избирай — повтори настойчиво Джос. — Мъртъв и твой или жив и в безопасност в гората.
Клариса си представи мъртвото, безжизнено тяло на Рейн и светкавично обви ръце около шията на Джос. Устните й потърсиха неговите.
Джослин знаеше как да съблича светкавично жените и още не бе загубил това умение. Макар че Клариса носеше мъжки дрехи, той се справи с учудваща бързина. Преди да е успяла да си поеме въздух, и двамата бяха голи до кръста и се притискаха един в друг.
Джослин зарови ръце в гъстата й коса, отметна главата й назад и я зацелува като умиращ от жажда. Клариса не знаеше как да реагира. Пък и нямаше време да му се скара за тази разгорещеност, защото само след миг ръцете на Рейн ги сграбчиха, откъснаха ги един от друг и ги хвърлиха в тревата.
— Ще те убия — проговори дрезгаво Рейн и погледна втренчено падналия Джослин.
Клариса, все още упоена от силата, с която Рейн я запрати на земята, навлече бързо ризата си и като видя, че Рейн посяга към меча си, изрева с цялата сила на гласа си:
— Не! — Листата на дърветата затрепериха и по гърба й покапа нощна роса. Господи, дай ми сили да издържа, помоли се безмълвно тя, стана и се изправи пред Джослин, за да го защити с тялото си. — Готова съм да пожертвам живота си за този мъж — заяви спокойно тя. Видя как се промени лицето на Рейн и сърцето й спря да бие. Той я погледна невярващо, после в очите му блесна болка, примесена с гняв и ледена решителност. Клариса усети всички фази на промяната със сърцето си.
— Значи си ме правила на глупак… през цялото време? — попита тихо той.
— Мъжете са като музиката — отговори небрежно тя. — Не мога да живея само с един, както не мога да композирам само любовни песни или траурни меси. Трябва ми разнообразие. Не мога да се огранича в един вид и това важи както за музиката ми, така и за мъжете. Ти беше един могъщ, величествен хорал с цимбали и барабани, докато Джос е… — тя затрепка с ресници — …той е мелодия за арфи и флейти.
Клариса беше готова да повярва, че Рейн ще се хвърли върху нея и ще й откъсне главата. Може би така беше по-добре. Животът й и без това губеше смисъла си. И в същото време тя се молеше с цялата си душа Рейн да не й повярва. Нима наистина беше готов да приеме, че музиката е по-важна за нея?
— Махни се от очите ми — прошепна дрезгаво той, сякаш нямаше сили да извика. — Нека… нека новият ти приятел се грижи за теб. Не искам да те видя никога вече.
Той й обърна гръб и се отдалечи с големи крачки. Без да мисли, Клариса хукна след него, но Джос я улови за рамото и я задържа.
— Какво друго би могла да му кажеш в този момент, освен истината? — попита спокойно той. — Остави го на мира. Скъсай пъпната връв. Чакай ме тук. Ще отида да взема дрехи и нещо за ядене и ще се върна. Какво да взема за теб?
— Нямам нищо — отговори беззвучно Клариса и седна на един камък. Беше толкова замаяна, че изобщо не забеляза отдалечаването на Джослин. Не беше способна да разсъждава разумно. Само седеше и чакаше завръщането му. Рейн й повярва, защото знаеше, че тя държи много на музиката си, че цял живот се е занимавала само с музика. Хората в лагера бяха готови да повярват, че тя е крадец, и настояваха да я накажат. Но нима досега беше направила нещо наистина добро, с което да ги накара да повярват, че тя е добър човек и не е в състояние да ги измами?
— Готова ли си? — попита Джослин и тя го изгледа стреснато. Розамунд беше само безмълвна сянка зад гърба му.
— Много съжалявам, че трябва да напуснеш заедно с мен — прошепна отчаяно тя.
— Няма да говорим повече за това — отсече решително Джос. — Ще мислим само за бъдещето.
— Розамунд, ти ще се грижиш за Рейн, нали? Моля те, внимавай да се храни редовно и да не се преуморява.
— Рейн няма да ме слуша, както слушаше теб — отговори меко жената, докато очите й търсеха Джослин.
— Целуни я — помоли тихо Клариса. — Ти поне можеш да покажеш открито любовта си. Не е нужно да я криеш.
Тя обърна гръб на двамата влюбени, но не преди да види как Розамунд се вкопчи отчаяно в Джослин. Когато най-после се сбогуваха и двамата тръгнаха на път, в погледа на мъжа се четеше безкрайно учудване.
— Тя те обича, глупчо — обясни сърдито Клариса и закрачи бързо към края на гората.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Клариса опря ръка на кръста си и се отпусна на обраслото с трева хълмче, което се намираше в непосредствена близост до пътя. Джос й подаде чаша студена вода и тя му се отблагодари с топла усмивка.
— Най-добре е да нощуваме тук — каза той и огледа разтревожено хлътналото, посивяло от умора лице на спътницата си.
— Не, Джос. Тази вечер трябва да свирим. Парите са ни нужни.
— Почивката ти е още по-нужна! — възрази раздразнено той и приседна до нея. — Добре де, ти печелиш. Ти винаги печелиш. Гладна ли си?
Клариса го погледна и поглади корема си, който издуваше вълнената дреха. Лятната горещина и безкрайното ходене бяха ужасно уморителни.
Бяха минали повече от четири месеца, след като двамата напуснаха гората, и през това време бяха постоянно на път. Отначало ходенето не ги изморяваше. И двамата бяха силни и здрави. Навсякъде посрещаха с радост добрите музиканти. Ала след един месец Клариса се разболя. Непрекъснато повръщаше и хората отказваха да пътуват с тях, защото мислеха, че момчето е нападнато от незнайна болест. Клариса се изтощи толкова много, че едва можеше да ходи.
Останаха една седмица в малко селце. Джослин отиваше всеки ден пред градската порта и пееше за пари. На обед Клариса му носеше хляб и сирене и той не можеше да се начуди на промяната, която беше станала с нея за толкова кратко време. Изглеждаше му по-нежна, по-женствена, дори по-красива. Беше силно привързан към нея, но я обичаше не като мъж, а като брат. Не убягна от вниманието му и промяната в походката й. Докато преди подскачаше и подтичваше като момче, сега тя ходеше бавно, поклащаше хълбоци, подчертаваше женствеността си. Освен това беше започнала да пълнее.
Най-после Джос разбра какво не е наред с Клариса: тя носеше под сърцето си детето на Рейн. Когато остави кошницата до нея, той избухна в луд смях. Ако бяха сами, щеше да я вдигне във въздуха и да я завърти около себе си.
— Ще ти бъда в тежест — прошепна Клариса, но очите й блестяха. Преди Джос да е успял да отговори, тя продължи възбудено: — Как мислиш, дали детето ще прилича на Рейн? Ще бъде ли много дръзко от моя страна, ако помоля Бога да ми прати бебе с трапчинки?
— Остави молитвите. Сега трябва да съберем пари, за да ти купим женски дрехи. Ако продължа да пътувам с бременно момче, сигурно няма да се радвам още дълго на живота.
— Ще ми е приятно да облека отново рокля — промърмори замечтано Клариса. Мека, красива рокля, с която щеше отново да заприлича на жена.
Щом се отърва от страха, че Клариса боледува от някаква странна болест, Джослин реши, че могат да обикалят и господарските къщи, за да пеят и свирят. А откакто откри, че не е загубила изцяло Рейн, Клариса беше в много по-добро настроение. Тя говореше постоянно за бебето, как ще изглежда, дали ще е момиче, ще наследи ли чертите на Рейн. Джос й отвръщаше със смях, че могат само да се надяват малката да не наследи и великанския ръст на баща си.
Младият музикант никога не се сърдеше на безкрайните й тиради. Напротив, радваше се, че Клариса вече не прекарва дните си в мрачно мълчание, както в първите седмици след напускането на гората. Нощем, когато спяха на сламениците в голямата зала на къщата, където им даваха подслони, той я чуваше да плаче, но денем тя никога не споменаваше тъгата си.
Веднъж двамата свириха и пяха в голям господарски дом, който принадлежеше на един от братовчедите на Рейн. Клариса не продума нито думичка през цялата вечер, но Джос буквално усещаше как беше наострила уши да чуе нещо ново.
Джослин успя да омае с красотата си съпругата на братовчеда и тя му разказа всичко, което се беше
