Панел остана за момент неподвижен, обмисляйки следващата си стъпка. Когато влезе в града с приятелите си, за да намери Клариса, и тримата бяха пияни и не можаха да се справят със задачата си. Тази грешка не биваше да се повтаря.
— Дали някой ще й се притече на помощ, ако се развика? — попита замислено той.
— Повечето гости са пияни и хъркат толкова силно, че дори ако избухне буре с барут, няма да се чуе.
Панел погледна старата, обрулена от дъждовете и бурите кула.
— Има ли затвор в замъка? Или поне място, където държат престъпниците, преди да ги предадат на палача?
— Защо да чакаме толкова дълго? Ще я вържем за един кол и на разсъмване ще я изгорим.
— Не, някои тук няма да харесат церемонията, а и кой знае как ще реагира кралят с меланхоличното си настроение. Ще го направим по-умно. Имам един братовчед, който ръководи съдилището недалеч оттук. Ще затворим онази малка мръсница в подземието, после ще поговоря с братовчед си и когато се върна, ще организираме съдебен процес Така ще я изгорим законно. А сега ми покажи къде е.
Клариса спеше неспокойно. Опитваше се да се намести по-удобно, но коремът й пречеше. Изведнъж до ухото й достигна ужасяващ шепот. Гласът, който не бе забравила и никога нямаше да забрави, изпрати ледени тръпки по гърба й и косите й настръхнаха.
— Ако искаш жалкият ти съучастник да остане жив, не говори и не мърдай — проговори гласът.
В същия момент в гърлото й се опря студеното острие на нож. Нямаше нужда да отваря очи, за да види подигравателната физиономия на Панел над лицето си. Зловещият образ месеци наред я преследваше в сънищата й.
— Мислеше ли за мен, сладурче? — попита той и лицето му беше съвсем близо до нейното. Ръцете му се плъзнаха по тялото й. — Защо даде на друг онова, което отказа на мен? Затова ще умреш.
— Не — прошепна Клариса и ножът поряза шията й.
— Ще дойдеш ли с мен или предпочиташ да забия ножа в гърлото ти?
Клариса разбра какво възнамеряваше той. Джослин спеше недалеч от нея. Дишането му беше дълбоко и равномерно. Очевидно не усещаше заплашващата го опасност.
— Ще дойда с теб — отговори тихо тя.
Трепереща и твърде уплашена, за да пролива сълзи, Клариса се надигна от сламеника си и острието на ножа отново одраска гърлото й. Не й беше лесно да намери пътя между прострените по пода тела. Всеки път, когато се спъваше, Панел извиваше ръката й на гърба и тя стискаше здраво зъби, за да не изпищи от болка.
Когато стигнаха до тъмната каменна стълба, която водеше в подземието, мъжът я блъсна толкова силно, че тя се удари в стената и полетя надолу. Едва след няколко стъпала успя да се задържи на краката си и спря за момент, сложила ръка на корема си, за да защити нероденото. Едва успя да си поеме дъх, когато Панел я блъсна наново.
— Върви напред — изръмжа грубо той.
Клариса успя да слезе по стълбата без повече падания. Помещението, в което я отведе Панел, беше студено и мрачно, с нисък таван, пълно с бъчви и чували с храна. Тя чу скърцане на панти и се обърна стреснато. Панел стоеше пред тежка врата, зад която зееше черна дупка.
— Влез тук — заповяда той.
— Не! — изплака тя и се дръпна назад, защото малката странична килия беше още по-страшна. Опита се да избяга, но не успя да намери пътя между многото препятствия. Мъжът я сграбчи за косата и я захвърли в мрака.
Клариса се сви в един ъгъл, заобиколена от черен студ. Чу затварянето на вратата и спускането на тежкото желязно резе. Когато и последният лъч светлина изчезна и килията потъна в дълбок мрак, тя захълца отчаяно.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Следващите часове бяха истински кошмар за нея. Отникъде не проникваше светлина и дори след час тя не можеше да види ръката пред очите си. Остана в ъгъла, където я бе запратил Панел, неспособна да се раздвижи. Страхът я сковаваше.
Макар че не виждаше нищо, тя чуваше шумовете на насекомите по стените и пода и тези шумове звучаха силно и опасно. Когато най-после се освободи от обхваналото я вцепенение, нещо прошумоля по меката й кожена обувка и тя изпищя задавено. Скочи от пода и започна да опипва камъните на стената.
— Успокой се, Клариса — проговори високо тя и гласът й отекна в ниския таван. Скоро щеше да се развидели и Джос щеше да я потърси — ако онези не го бяха убили! Не, тя не биваше да се надява, че някой ще дойде да я освободи от затвора й. Трябваше сама да потърси възможност за бягство. Внимателно, протегнала ръце напред като слепец, тя направи крачка встрани и едва не се прекатури върху една дървена пейка. Коленичи и опипа предпазливо пейката, зарадвана, че усеща очертанията й. Когато свърши с изследването на пейката, отиде до стената и се приближи опипом към вратата. Блъсна я с цялата си сила, но все едно, че се удари в каменна стена. Дебелият дъб не помръдваше.
Килията й беше около шест квадратни метра, с каменни стени, мръсен под, без легло, само с дървената пейка. На вратата нямаше прозорче, през процепите не проникваше нито лъч светлина. Ниският таван й позволи да опипа всеки сантиметър. Когато свърши обиколката си, цялата беше покрита с паяжини и от очите й течаха горчиви сълзи. Разгневена на слабостта си, тя се опита да почисти паяжините от лицето и дрехата си, като не спираше да проклина Панел и съучастниците му.
Минаха няколко часа, преди да седне на пейката. Чувстваше се изтощена до смърт. Вдигна колене към тялото си и облегна глава на стената. Помилва успокоително корема си, защото бебето я риташе болезнено в ребрата, а когато то се размърда още по-силно, започна да му пее. Постепенно то се успокои, а с него и Клариса.
Над главата й се чуваха стъпки и тя разбра, че затворът й е точно под голямата зала. Някъде там горе беше Джослин и се опитваше да я намери. Тя се замисли по какъв начин би могла да избяга. Потърси нещо, с което да запали огън и по този начин да си проправи път към свободата. После си каза, че преди огънят да прогори тежката дъбова врата, тя отдавна ще се е задушила от дима.
Когато вратата се отвори с трясък, тя се уплаши до смърт и едва не падна от пейката. Някой внесе запалена свещ и едва не я ослепи след часовете, прекарани в пълен мрак.
— Ето къде си била — проговори гласът на Фиона Чатауърт.
Клариса забрави произхода си и се втурна да прегърне спасителката си.
— Господи, Фиона, толкова се радвам, че дойдохте! Как ме намерихте?
Фиона отговори на прегръдката й.
— Джослин дойде при мен. Направил го е онзи идиот Панел, нали? Този подлец не заслужава да стъпва по Божията земя. А сега да се махаме оттук, преди да се е върнал.
— Закъсняхте — обади се възбуден мъжки глас от вратата и двете жени отскочиха уплашено. — Ти не си се променила ни най-малко, Фиона — продължи мъжът със смесица от гняв и подигравка в гласа. — Продължаваш да раздаваш заповеди.
— А ти, Панел, не си се отказал да късаш крилцата на нещастните пеперуди. Какво ти е сторила тази жена? Сигурно е отказала да ти се отдаде, както би сторила всяка жена с малко разум в главата си.
— Езикът ти е прекалено остър, Фиона. Ако имах време, щях да те науча на по-добри обноски.
— Както се опитаха и много други мъже преди теб, нали? — изфуча сърдито Фиона. — Ти се боиш от мен, Панел, защото знаеш, че казвам истината. Махни се от пътя ми. Дошла съм да освободя тази жена и няма да се стресна от подлите ти игрички. Потърси си друга, за да се забавляваш. Тази жена е под моя защита.
Мъжът застана пред вратата, за да не им даде възможност да избягат.
— Прекаляваш! — изсъска Фиона. — Да не ме мислиш за някоя безпомощна слугиня? Ако ми сториш нещо, брат ми ще ти откъсне главата.
— Роджър е твърде зает с интригите си срещу Аскотови и не е способен да мисли за нищо друго. Както
