— Може би милейди е гладна? — осведоми се любезно единият.
— Или жадна?
— Чувам, че там някой свири на лютня.
— Да отидем при певеца — реши Клариса и Рейн избухна в смях.
— Искаш да видиш дали може да те конкурира, нали? — подразни я той.
Клариса се усмихна, твърде щастлива, за да се засегне от шегите му. След кратко посещение при певеца, който според нея не струваше нищо, тя спря пред сергията със сладкиши и Рейн й купи голямо, ароматно, прясно опечено сърце. Докато си хапваше сладко и оглеждаше любопитно пазара, тя не забеляза, че Рейн е спрял пред шатрата на един италианец.
— Какво ще кажеш за това? — попита той и й показа парче виолетова коприна.
— Чудесна е — отговори разсеяно тя. — О, Рейн, я виж! Там има мечка, която показва разни номера.
— Твоята мечка ще те сграбчи ей сега в грамадните си лапи, ако не слушаш внимателно. — Тя го погледна стреснато и той продължи: — Омръзна ми да слушам укорите на Джудит. Избери платовете, които ти харесват, за да ги изпратим в замъка.
— Какво да избера? — попита замаяно тя. Никога не беше виждала такова разнообразие.
— Дай ни всички видове пурпур — отсече сърдито Рейн. — Харесвам и онова зеленото. Мисля, че зелено ще ти стои много добре, Клариса. — Той се обърна отново към търговеца: — Отрежи от всеки плат за по една рокля и го изпрати в замъка. Икономът ще ти плати. — После взе ръката на Клариса и я повлече след себе си.
Тя се обърна назад, продължавайки да дъвче топлия сладкиш. Рейн й беше купил поне три вида пурпурна коприна и четири зелени материи — коприна, кадифе, брокат, тънка вълна. Той спря пред танцуващата мечка, но като забеляза, че Клариса не проявява интерес, я потегли към следващата сергия, където се продаваха кожи.
Без да чака избора й, той поръча дебела наметка, подплатена с норки и още една, която беше украсена с леопардова кожа от Азия. Обясни на търговеца, че трябва да обсъди ушиването на наметките с продавача на платове и да му достави парчета кожа, с които да обточат роклите.
Междувременно Клариса си бе възвърнала бойкия дух. Мъжът й я обличаше, без нито веднъж да я попита за мнението й. Откъде знаеше дали тя иска да носи роклите или не?
Рейн вдигна рамене.
— Обикновено нося черно, защото това ми спестява много време. Майлс е единственият от нас, който обича да се конти.
— А как стои въпросът със Стивън? Разбира ли нещо от хубави дрехи?
— Той е много различен от Гевин и мен, защото носи само шотландски дрехи и голяма част от тялото му остава гола.
— Звучи интересно — промърмори като на себе си Клариса и Рейн я изгледа сърдито.
— Дръж се прилично! Я погледни какво има тук! Виждала ли си някога такова нещо?
Клариса се спря смаяна пред жената, която работеше със стотици тънки игли на малък дървен стан.
— Какво е това?
Готовото произведение приличаше на бяла копринена паяжина.
— Това е дантела, милейди — обясни жената и вдигна една якичка, за да може Клариса да я разгледа.
Клариса опипа предпазливо нежната дантела, сякаш се страхуваше, че може да се разпадне.
— Вземи — рече Рейн и подаде на жената кесия със злато. — Ще купя три от тези неща. Избери си едно, Клариса, а другите ще подарим на Джудит и Алисия.
— О, да — прошепна зарадвано тя. Прекрасно беше да направи подарък на Джудит.
Дантелените якички бяха прибрани грижливо в дървена кутия и един от рицарите изяви готовност да я носи.
Следващите часове бяха най-щастливите, които Клариса беше преживявала досега. Да наблюдава Рейн в естественото му обкръжение, да вижда как той получава уважението, което заслужава, беше истинска радост за нея. Тя се зарадва още повече, когато видя, че този мъж, обект на дълбока и искрена почит, беше способен да седне при най-нещастния просяк и търпеливо да изслуша жалбите му.
— Защо ме гледаш така странно? — попита я учудено Рейн.
— Броя даровете, с които съм благословена. — Тя извърна глава. — Какви са онези хора там?
— Ела да видим.
Множеството се разстъпи, за да стори път на седмината рицари и крехката жена сред тях. В средата на кръга бяха застанали четири полуоблечени жени. Краката им бяха закрити с прозирна коприна, гърдите с богато извезани елечета. Те танцуваха с въртеливи движения под ритъма на чуждоземска музика и примамливо кършеха голите си кореми. След първоначалния си шок Клариса хвърли бърз поглед към Рейн и видя, че е зяпнал с отворена уста танцьорките и не е в състояние да откъсне поглед от телата им. А беше готова да повярва, че съпругът й стои съвсем близо до Божиите ангели!
Тя нададе възмутен вик, но Рейн изобщо не я чу. Затова му обърна гръб и се измъкна бързо през тълпата зрители. По-добре да остави мъжете на мръсните им занимания, а тя щеше да се оправи и без тях.
— Милейди — проговори някой зад нея. — Позволете да ви изведа оттук. Изглеждате толкова крехка, че се боя за сигурността ви.
Клариса вдигна глава и погледна право в тъмните очи на едър, красив мъж. Косите му бяха светли, избелели още повече от силното лятно слънце, имаше орлов нос и корава, добре очертана уста. Над окото му имаше крив белег, под очите му се бяха вдълбали дълбоки сенки.
— Не съм сигурна… — промълви смутено тя. — Мъжът ми…
— Нека ви се представя. Името ми е граф Бейхъм и познавам добре семейството на съпруга ви. Пътувах дълго, за да се срещна с Гевин, но когато видях панаира, сметнах, че ще срещна някого от вас тук.
Един нисък, набит мъж политна към тях и измърмори нещо неразбрано. Графът незабавно протегна ръка, за да защити Клариса.
— Чувствам се задължен да ви пазя от тази паплач. Позволете да ви отведа някъде, където е по- спокойно.
Клариса пое предложената й ръка. В този човек имаше нещо, което я настройваше едновременно тъжно и дружелюбно, и тя му повярва повече с инстинкта, отколкото с разума си.
— Чухте ли вече за женитбата ми? — попита с мила усмивка тя. — Венчавката беше само преди няколко дни. Аз не принадлежа към съсловието на съпруга си.
— Зная, милейди. Интересувам се от всичко, което засяга семейство Аскот.
Той я отведе далече от шума на панаира и я настани на една каменна пейка, поставена под сянката на огромно дърво.
— Сигурно сте много уморена. Разхождате се от цели часове. Виждам, че детето ви тежи много.
Клариса седна на пейката и му се усмихна с искрена благодарност. После сложи ръце на корема си и заговори дружелюбно:
— Виждам, че сте ни наблюдавали внимателно. За какво искате да говорите с мен и защо съпругът ми не бива да ни чуе?
При тази забележка графът се усмихна загадъчно.
— Мъжете от семейство Аскот имат късмет с жените си не само по отношение на красотата им, но и на ума. Мисля, че е време да се представя с истинското си име. Аз съм Роджър Чатауърт.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Клариса, която само до преди секунда се чувстваше поласкана, защото беше повярвала, че този мъж иска да я помоли да се застъпи за него пред съпруга си, изведнъж бе обзета от луд страх. Тя се извърна настрана и се надигна тромаво от пейката.
— Моля ви — проговори тихо Роджър Чатауърт. — Нямам намерение да ви сторя зло. Исках само да поговоря с вас. — Той седна на края на пейката и изпъна крака. После сведе глава и скръсти ръце в скута
