— Аз се влюбих в теб в мига, в който те видях, Рейн. Дори когато бях твърдо решена да те мразя, усещах силата на привличането ти. Борех се с любовта си, но не можех да влияя върху чувствата и волята си. Сякаш ме тласкаше някаква неведома сила и вече не бях господарка на себе си. Още ли не си проумял, че аз съм винаги на твоя страна? Ако беше убил Роджър Чатауърт, кралят щеше да те обеси. Преди това се престорих, че те мамя с Джослин само за да те накарам да си останеш в гората, на сигурно място. Какво друго можех да сторя, за да ти докажа любовта и лоялността си?
Рейн освободи лицето си от ръцете й.
— Не харесвам методите ти. Защо никога не ми казваш какво смяташ да направиш? Защо през цялото време се бориш с мен?
— Защото борбата е единствената ми възможност да те накарам да ме изслушаш — отговори раздразнено тя. — Когато ме обвиниха в кражба, ти казах, че не бива да напускаш гората заради мен, но ти не пожела да се вслушаш в думите ми. Казах ти, че не можеш да убиеш Роджър Чатауърт, но ти стоеше срещу мен и ме гледаше с дяволските си очи, като че искаше да ме убиеш с погледа си. — Гласът й се усилваше с всяка дума.
— Не знам кой ме унижи повече, брат ми или ти…
Рейн говореше като малко момче, обидено от несправедливия свят, и Клариса едва успя да потисне смеха си.
— За какво се скарахте със Стивън?
Рейн потърка ранената си буза.
— Стивън ми предложи да обмисля и другите възможности и да си представя, че си действала именно от лоялност към мен, като си спасила живота на онзи гаден Чатауърт… — Той раздвижи глава и я погледна дълбоко в очите. — Несправедливо ли постъпих? Много лошо ли се отнесох към теб? Успя ли да запазиш в сърцето си поне искрица любов към мен?
Клариса докосна бузата му.
— Аз ще те обичам винаги, Рейн, каквото и да ми сториш. Понякога дори си мисля, че съм се родила с любовта си към теб.
На лицето му се появи една трапчинка и тя затаи дъх, очаквайки той да я грабне в прегръдката си. Вместо това Рейн бръкна в джоба на жакета си и извади нещо увито в кожа.
— Може би ще заслужа поне една усмивка — проговори нежно той и й подаде колана с лъва.
— Господи! — прошепна невярващо Клариса. — Та това е лъвският ми колан! Къде го намери? А аз си мислех, че съм го загубила завинаги! О, Рейн! — прещастлива, тя се хвърли на шията му покри лицето му с целувки. Рейн едва не изкрещя от болка, но не посмя да се помръдне, за да не я спре. — Ти си най- прекрасният съпруг на света — зашепна страстно Клариса. — О, Рейн, ако знаеш колко ми липсваше!
Тя не каза нищо повече, защото пръстите му се заровиха в косите й и дръпнаха главата й назад, докато устата му завладя нейната. Клариса имаше чувството, че ще се разпръсне на хиляди парченца. Тя се хвърли с цялата си тежест отгоре му и тъй като не беше много сигурен в краката си, Рейн политна назад и падна в пясъка, без да я изпуска от прегръдката си. Двамата се затъркаляха в пясъка като деца, смениха посоката и след още едно превъртане се озоваха в студената вода. Клариса беше отдолу.
— Рейн! — изпищя сърдито тя, когато огромното му тяло притисна ръката й към един камък. — Ще ме смачкаш! — Зъбите й затракаха от студ.
— Имам право на малко обезщетение за всички мъки, които изтърпях — заговори през зъби той и се разположи удобно във водата, сякаш се намираше в пухеното си легло. — Преди да те срещна, живеех мирно и тихо. А сега бях пребит от собствения си брат.
— Заслужаваш си го! — изфуча разярено Клариса. — Това е единственият начин да се вслушаш в гласа на разума. А сега ме пусни, защото ще се превърна в парче лед.
— Аз пък знам начин да те стопля — промърмори блажено той и загриза ушенцето й.
— Ти си един грамаден, глупав глиган! — изрева в ухото му тя. Силният й глас го накара да се отдръпне уплашено и да разтърси глава, защото ушите му забучаха. — Жена ти е мокра до кости, мръзне и скоро ще умре. Ако не ме пуснеш, ще крещя за помощ с все сила и скоро тук ще довтаса целият лагер.
— Как мислиш, дали ще се опитат да ти помогнат, или ще застанат на моя страна?
Тя го блъсна и се изсмя подигравателно.
— Сигурно няма да те познаят с това пурпурночервено лице.
Рейн се изсмя гърлено на забележката й и най-после я пусна.
— Много добре изглеждаш, Клариса — отбеляза доволно той. Очите му поглъщаха стройната й фигура, която се очертаваше под мократа, залепнала за тялото рокля.
Клариса се изправи с мъка, защото дрехата й беше напоена с вода и тежеше като олово. Рейн избухна в смях, скочи на крака, взе я на ръце и се запъти към най-тъмната част на гората.
— Ей, лагерът не е в тази посока! — напомни му сърдито Клариса.
— Някой трябва да те научи, че не е възпитано непрекъснато да раздаваш заповеди. Може би понякога имаш право, но е добре да се вслушваш в думите на мъжете и да оставиш командите на тях.
— Аз правя само онова, което е правилно, и ще продължа да го правя, за да те спася от самия теб — отговори самоуверено тя.
— Ако продължаваш да ме дразниш, ще ти запретна полите и ще те напердаша така, както никой досега не си е позволявал да го направи — отговори строго Рейн. — Всъщност, като си помисля, започвам да се съмнявам, че изобщо са те пляскали по дупето. Свещеникът, който те е обучавал, е трябвало да посяга по- често към лютнята, за да те налага по гърба. Така щеше да те научи поне на малко скромност.
— Аз съм скромна поне колкото теб — възрази тя и го погледна с усмивка. — Нима искаш от мен да стая настрана и да си държа езика зад зъбите, когато вършиш глупости?
— Клариса, отиваш твърде далеч — проговори предупредително Рейн.
— И как ще ме накажеш, че ти казвам истината в очите?
— По начин, който няма да ти хареса.
— Как смееш да ме заплашваш? След всичко, което направих за теб! Спасих те от Роджър Чатауърт. Едва не ме изгориха на кладата, защото съдиите бяха хвърлили око на земите ти и искаха да ги разпределят помежду си. Напуснах лагера с Джослин, за да не те подгони кралят.
Рейн я сграбчи за раменете и я отдалечи от себе си. Едната половина на лицето му беше подута и зачервена, другата пламтеше от гняв.
— Сега вече отиде твърде далеч — проговори през здраво стиснатите си зъби той. Преди Клариса да е поела дъх, за да отговори, той се настани на един пън, сложи я на коленете си и запретна полите й над главата. После я плесна здравата по стегнатото задниче.
— Ти не отиде на кладата заради мен — изрече тежко той. — Срещата ти с Панел е станала преди да дойдеш при мен в гората.
Клариса не можеше да отговори, защото полите й пречеха. Рейн я плесна втори път и продължи:
— Признавам, че онзи ден на панаира побеснях от гняв и може би не биваше да давам заповед за убийството на Чатауърт, но мястото беше усамотено и никой нямаше да ни види, за да съобщи на краля. Не съм чак толкова глупав, колкото си мислиш, и щях да заровя тялото му някъде в гората.
Ръката му се спусна тежко върху задника й.
— Не ми харесва, когато възразяват срещу заповедите ми, особено пред подчинени и рицари. Ясно ли ти е? — Той завърши изречението си с нов, много болезнен удар.
Клариса кимна мълчаливо и очите й се напълниха със сълзи.
— Много добре! Освен това не ми харесва, когато с Джослин ми се смеете зад гърба. Нямаш представа как ме заболя, когато те видях с друг мъж, а по-късно, когато разбрах, че само сте се престрували, сякаш сте имали насреща си недодялан селяк, с когото можете да си играете като с пумпал, бях готов да ви убия. С глупавите си игрички ти застраши живота на дъщеря ми, а това не се прощава лесно. — Този пасаж завърши с още по-силен удар. — Ти едва не загуби детето ми в огъня и го подложи на ужасни мъчения, докато обикаляше Англия с Джослин. Това не бива да се повтаря, ясно ли е, Клариса?
Ръката му отново я плесна по дупето.
— Разбрахме ли се? Ти си моя жена и е крайно време да започнеш да се държиш като такава!
Той я плесна още веднъж и най-после я сложи на земята.
Клариса се отпусна на едно паднало дърво и извика от болка. От очите й капеха сълзи и всичко се
