тази част на необикновената постройка.
Тя се състоеше предимно от един дълъг коридор със затворени врати. По стените висяха множество портрети на жени и мъже, явно всичките предай на Хари, макар че никой от тях не притежаваше прелестната му руса коса. Всички бяха тъмнокоси.
В края на коридора Клер стигна до полуотворена врата. Предпазливо я бутна и видя една чудесна стая със сини копринени тапети и килим в прасковен цвят на сини шарки. Светлината, която струеше през прозореца, падаше — о, чудо на чудесата — върху книги! Сякаш притеглена от магнит, Клер пристъпи към стенния шкаф и зачете заглавията по гърба на книгите. Извади „Уевърли“, но когато се обърна, ахна от изненада, тъй като отсреща седеше една жена и безмълвно я наблюдаваше. Беше същата, която няколко пъти й се бе усмихнала в трапезарията.
— Извинете ме. Не знаех, че има някой в стаята. Ще си тръгна веднага, ако ви преча.
— Не — каза жената тихо, а Клер предположи, че е твърде стеснителна. — Моля ви, останете.
Клер седна в едно кресло.
— Прекрасна стая!
— Да, наистина.
— Идвате ли често тук?
— Много често.
Клер разбра, че тази жена не беше особено приказлива и отвори книгата, но забеляза, че другата я наблюдава. Прецени, че беше към тридесет и пет годишна, но беше облечена като ученичка — цялата в розово, с необикновено много рюшове. Роклята я правеше по-възрастна, отколкото бе в действителност, разпуснатите коси — също. Мислено Клер облече жената другояче, прибра косите й на тила, сложи й обици и обикновена рокля с чисти линии, която да подчертае грациозната й фигура.
Усетила погледа й, непознатата вдигна очи. Клер се размърда в креслото си от неудобство.
— Може би най-напред трябва да се запознаем. Казвам се Клер Уилъгби и съм сгодена за дука.
— Да, знам. Ние всички знаем коя сте вие.
Каза го доста дружелюбно, но Клер се ядоса от този отговор.
— Изглежда тук всеки знае всичко за мен, но аз не знам абсолютно нищо за хората наоколо. — И продължи с все по-голямо разочарование: — Опитах се да се представя, но мъжете не желаят да разговарят с мен, повечето жени — също. Сестра ми знае повече от мен за тази къща, макар че един ден аз ще живея тук. Нямам никаква представа кои са гостите, Хари, изглежда, също не знае. Всичко това е много отчайващо.
Жената се усмихна на думите й и Клер си помисли, че с малко пудра и червило ще изглежда дори красива.
— Аз съм Лотрис, сестрата на Хари — каза жената.
Клер не успя да скрие смайването си.
— Сестра му ли? Нямах никаква представа, че има сестра! Ах, извинете ме, че не се представих веднага. Аз…
— Вече всичко е наред. Никак не е трудно да пропуснеш някого в тази къща. Аз…
Тя прекъсна мисълта си, защото в този миг иззвъня звънче над вратата. Усмивката й тутакси изчезна и цялата топлина по лицето й се стопи.
— Извинете ме. Трябва да вървя. Мама се нуждае от мен. — Преди Клер да каже нещо, Лотрис излезе от стаята.
Клер не беше сигурна дали е удобно да стои повече тук, тъй като явно това беше апартаментът на Лотрис, но книгите в стенния шкаф я изкушаваха прекалено силно и тя не можа да устои. Потърси по-удобно кресло, кръстоса крака и се залови да чете „Уевърли“.
В пет часа следобед отекна гонг и тя слезе за чая, който се сервираше в отделни помещения за мъжете и жените. Успя да седне до Лотрис и се опита да завърже разговор с нея.
— Много ли е болна майка ви? — попита тя.
При въпроса на Клер разговорите стихнаха и всички погледи се насочиха към Лотрис, която цялата се изчерви. Опита да отпие глътка чай, но не можа, чашата й издрънча в чинийката и тя избяга от стаята.
Арва хвърли укоризнен поглед към дъщеря си, която пак бе сгрешила.
След чая Клер се оттегли в стаята си, седна до прозореца и се вторачи навън. Маймунката бе казала, че Брамли е странна къща, но според нея това беше доста слаба дума. С копнеж си помисли за своя дом в Ню Йорк, където се разхождаше на воля из парка и свободно посещаваше други хора и къщи. Спомни си за своите приятели, които често й идваха на гости, смееха се и си приказваха с часове. Прислужниците в къщи идваха, щом ги повикаха и правеха, каквото се искаше от тях. Преди да пристигне в Брамли, храната не представляваше проблем. Когато четеше и искаше да хапне, беше достатъчно да позвъни и веднага й носеха нещо на поднос в стаята.
Сега живееше в тази огромна къща, беше заобиколена от много хора и за пръв път през живота си и се чувстваше самотна.
Госпожица Роджърс избра коя рокля Клер да облече за вечеря и тя не възрази. Прислужницата беше все още намусена след снощния й бунт да сложи деколтираната рокля.
Вечерята, както винаги, беше дълга и тягостна. Клер дори не се опита да се включи в разговора на трапезата. Липсваше й Хари, липсваше й… Не, само Хари. Не и Тревилиън, който постоянно й се подиграваше, беше винаги надменен и труден за общуване. Хари щеше да доведе новата кобила, а дотогава ръката й щеше да оздравее и двамата щяха да яздят заедно. Само Хари да се върнеше, всичко щеше да е наред. И щом веднъж се оженеха и тя променеше сегашния порядък в Брамли, животът щеше да стане много по-весел.
След вечеря Клер не се върна веднага в стаята си, където я очакваше мърморенето на госпожица Роджърс, а слезе в градината. Беше студено, но тя носеше вълнена рокля и се надяваше, че няма да зъзне, ако върви бързо.
В градината, където живият плет и храстите бяха оформени като фигури на животни, неочаквано се появи Тревилиън. Клер в първия момент се стресна, но после го поздрави хладно, заобиколи го и се запъти отново към къщата.
— Вече не разговаряте с мен, така ли?
— Вече нямам какво да ви кажа. — Тя продължи да върви, а той подтичваше да я настигне.
— Днес май не пропуснахте обяда и вечерята?
— Точно така.
— И прекарахте чудесно, нали? С увлекателни разговори в приятна компания? За политика ли разговаряхте или научихте нещо ново за вашия принц Чарли?
— Студено ми е и се прибирам вкъщи.
— Разбирам ви и без думи. Значи пак са ви пренебрегнали.
Тя се извърна към него.
— Никой не ме е пренебрегвал. Запознах се с много интересни хора. С един драматург, който ми обеща роля в следващата си пиеса. Участвах в интересна дискусия за Уелския принц и се запознах със сестрата на Хари. Прекарахме заедно няколко незабравими часа.
Тревилиън се изсмя високо.
Нямаше как да не одобри присмеха му. Колко хубаво беше все пак, че имаше някой, с когото споделяше и който я разбираше!
— В тази къща действително живеят странни хора. Лотрис има звънец в гостната си и когато майка й позвъни, скача като по тревога. Питам се дали й е разрешено да напуска стаите си, освен когато се храни.
— Не й е разрешено.
— Какъв ужас! И се облича като дете. Чудя се на колко ли е години?
— На тридесет и една.
— Толкова млада? Изглежда по-възрастна. Тя — Клер спря насред изречението, когато забеляза, че Тревилиън едва се държи на краката си. Хвана го под ръка и го поведе надолу по пътеката до една пейка. Вече се ориентираше доста добре в градината.
Тревилиън се отпусна на пейката, а тя седна до него и му позволи да се облегне малко на нея.
