Клер не можеше да понася повече коравосърдечието му. Обърна се и го заудря с юмруци по гърдите.
— Мразя те! Чуваш ли? Мразя те! Ти я погуби. Със същия успех можеше да я застреляш. Ти я уби!
Тревилиън не направи усилие да хване ръцете й. Само пазеше лицето си. Стоеше неподвижно и й позволи да излее гнева си върху него. И когато Клер се измори и заплака, той не я докосна.
Двамата тъмнокожи мъже носеха безжизненото тяло на Ниса. Единият от тях държеше чашата на смъртта.
Клер прихвана пешите си и ги догони.
— Не бива да слагате рубин за Ниса! — извика тя на човека с чашата.
Той дори не я погледна.
— Рубините означават кръв! Ниса беше не само една от многото, които сте убили. Ниса беше нещо особено! — Клер дръпна смарагдовата огърлица от шията си и се опита да изтръгне големия скъпоценен камък. Напразно. Беше отчаяна. Мъжете щяха да отнесат Ниса.
Тревилиън отново пристъпи към нея.
— Какво искаш да направиш? — попита той тихо.
— Махай се! — извика Клер гневно и продължи да дърпа големия смарагд. — Ниса харесваше смарагди. Сигурно би искала този. Той се нарича „Часът на истината“. Не бива да слагат рубин за нея. Мразя рубините. Никога не съм ги харесвала. — Тя се разплака отново.
Тревилиън рязко дръпна капковидния камък от огърлицата и успя да го откачи. После догони с едри крачки двамата тъмнокожи мъже. Клер го следваше по петите и чу как разговаряше с двамата. Те само клатеха глава.
— Те трябва да вземат смарагда — настояваше Клер.
Тревилиън спореше с хората и Клер забеляза, че търпението му се изчерпва. Двамата мъже го слушаха мълчаливо. Но после отново заклатиха отрицателно глави.
Ненадейно Тревилиън сниши глас и каза нещо, което можеше да бъде само заплаха. Мъжът, който държеше чашата, най-после протегна ръка и взе смарагда. После двамата отново тръгнаха.
Тревилиън се обърна към Клер.
— Те ще вградят смарагда. Съгласиха се, че тази Лунна перла беше по-различна.
Той млъкна за миг, после й подаде ръката си.
Но Клер не пожела да я поеме. Не можеше да забрави случилото се и не му прощаваше, че току-що беше допуснал смъртта на една жена. Обърна му гръб и се спусна надолу по хълмчето.
— Най-после заспа — каза Клер на Хари и оправи завивките на сестра си. Сара Ан реагира толкова бурно, когато научи за смъртта на Ниса, че се наложи да викат лекар. Той й даде успокоително.
— Ти също имаш нужда от сън — каза Хари. Беше останал през цялото време с Маймунката и Клер, докато пристигне лекарят. Наложи се да прегръща Сара Ан, да я люлее на скута си и да я успокоява, докато се тресеше от ридания.
Клер се помъчи да се усмихне, но не успя. Последните дни, и особено последните часове, я бяха съсипали. Хари я взе под ръка, заведе я в едно кресло и й подаде чаша уиски, производство на Мактарвит.
— Той си замина — каза Хари тихо.
— Кой? — попита тя, макар и да знаеше кого има предвид.
— Тревилиън отпътува преди няколко часа. Заедно със слугата си.
Клер кимна. Несъмнено беше останал толкова дълго в Брамли заради Ниса. Беше изчакал да умре, за да се чувства свободен за следващото си завоевание — за следващата си жертва, която щеше да опише в книгите си.
— Добре — каза Клер. — Радвам се, че е заминал.
— Струва ми се, че си твърде жестока към него.
Клер погледна Хари разярено.
— Той я погуби. Стоеше със скръстени ръце и гледаше отстрани как умира. Трябваше да го видиш. Не си помръдна пръста, за да попречи на смъртта й. Краят й го остави равнодушен. Сигурна съм, че си е наумил да пише за нея в някоя от проклетите си книги.
— Не съм толкова сигурен, че Уили…
— Не го наричай така! Той е капитан Бейкър — човек, който е минал през хиляди неща, без да трепне. Такъв си го представях, преди да се запозная с него, и вече съм сигурна, че това е истинската му същност. Не искам да чувам повече нищо за него.
Хари се намръщи и погледна към чашата си с уиски.
— Както искаш — каза той тихо.
Глава двадесет и четвърта
Когато се почука на вратата й, Клер помисли, че е лакеят, който трябваше да свали куфарите й долу. От смъртта на Ниса бяха изминали четири дни и тя реши, че, е крайно време да напусне къщата на своя годеник. Хари се беше опитал да говори с нея за датата на сватбата, но Клер беше прекалено съкрушена, за да мисли за нея. За огорчение на родителите им и Клер, и Сара Ан бяха в траур. Но през последните дни родителите им без друго много се оплакваха от тях. Нито майка им, нито баща им искаха да напуснат Брамли.
— Не разбирам защо да не се омъжиш тук — каза Арва. — Харесвам тази къща и искам да остана.
Клер й беше казала, че трябва да отпътуват. Арва се оплакваше, че двете й дъщери са заприличали на монахини в черните си дрехи. И че било цяло чудо, дето дукът още искал да се ожени за Клер.
— Има стотици рухнали покриви във Великобритания — отвърна дъщеря й. — Всеки иска да се ожени за мен. — И отказа да й обяснява повече.
Когато Клер отвори вратата, в коридора стоеше не лакеят, а Лотрис. Американката се усмихна, Лотрис изглеждаше чудесно. Лицето й беше свежо и румено и тя носеше много красива синя рокля.
— Вие просто цъфтите — каза Клер. — Бракът ви се отразява добре.
— Наистина. Всичко надмина най-смелите ми мечти. Джеймс и аз наистина сме щастливи.
Клер се усмихна.
— Много се радвам за вас. — Не й хрумваше какво още да каже и се обърна отново към куфара си. — Радвам се, че ви виждам, преди да замина.
Лотрис пристъпи към Клер и я улови за ръката.
— Дойдох тук, за да поговорим. Хари ми писа.
— Колко мило от негова страна.
Лотрис хвана Клер за раменете и я обърна към себе си.
— Хари много се тревожи за вас. Каза, че можело да се случи нещо непоправимо.
— Не си представям какво би могло да бъде.
Лотрис изгледа строго Клер и очите й напомниха на американката за Тревилиън.
— Наистина вече трябва да тръгвам. Моето семейство доста дълго се ползва от вашето гостоприемство. Прекалено дълго.
— Искам да ви разкажа нещо за Тревилиън и за майка ми — каза Лотрис.
Клер за миг скръсти ръце, после отново се залови с куфара си.
— Наистина нямам време. Лакеят ще пристигне всеки миг и трябва да си приготвя куфарите.
— Лакеят ще почака. Говорих с него.
— Но аз трябва да тръгвам — отвърна Клер. — Не мога повече да остана тук. Трябва да се махна. Разбирате ли… — Гласът й заглъхна, защото знаеше, че е безсмислено да спори с Лотрис. Искаше да чуе какво щеше да й каже, и същевременно се боеше. Искаше само да се махне оттук.
Отиде бавно до един стол, седна и погледна Лотрис с очакване. Младата жена си пое дълбоко дъх.
— Никога не съм искала да живея с майка си и да се превърна в онази плаха стара мома, с която се запознахте. Но омразата може да бъде също толкова силна, колкото и любовта, а може би дори и по-силна. Омразата също свързва хората. А ние с майка ми се мразехме.
