— Да — отвърна Клер студено. — Научих голямата тайна на семейството.
— И си прочела писмата ми до Лотрис.
— Да, прочетох ги.
— И какво мислиш за тях?
Какво можеше да му каже? Беше чела дълги часове. Писмата й разкриха една човешка душа, способна на велика любов. Разбра най-после и отношението му към смъртта. Ако действително искаше да напише книга за капитан Бейкър, тези писма й даваха невероятен материал. Но тя знаеше, че никога няма да напише тази биография.
— Мисля, че писмата са изключително интересни.
— Но нито писмата, нито историята с майка ми са те накарали да промениш мнението си и да ми простиш?
— Точно така. Не мога да забравя Ниса. — И с по-тих глас допълни: — Не мога да забравя също, че ми разказа толкова малко за себе си.
Той я изгледа за миг и отново се обърна към прозореца.
— Когато бях малко момче, дядо ми ме възпитаваше, като ми отказваше всичко, което исках. Ако му кажех, че обичам бял хляб, той се погрижваше никога да не ми дават. Кажех ли му, че мразя моркови, три пъти на ден ми сервираха моркови. Оттогава ми е трудно да моля за това, което искам най-много.
— Да — отвърна Клер раздразнено, — за твоето детство научих повече, отколкото исках да зная. Сигурна съм, че е било ужасно. Майка ти те е мразела, а баща ти въобще не се е сещал, че съществуваш на този свят. Дядо ти бил жесток към теб. Имал си предостатъчно причини за тежкия си характер и навъсеното си държане. Имаш всички основания да изпитваш съжаление към себе си.
Тревилиън я изгледа смаяно.
— Какво очакваш от мен? — продължи тя със същата студенина. — Съчувствие? Имаш съчувствието на брат си и сестра си и на почти всички твои роднини, които живеят в къщата. Бедният Уили! Горкият малък граф, когото никой никога не е обичал! Разбира се, на никого не му е хрумвало, че ако ти се беше държал иначе и ако мислеше и за другите, а не само за себе си, нямаше да бъдеш толкова често наказван. Представям си с какво удоволствие си казвал на дядо си, че мразиш моркови. Научи ли се накрая да го лъжеш?
Тревилиън я гледаше смаяно и объркано примигваше. Постепенно слисването му се замени с усмивка.
— Точно така. Веднъж готвачката направи божествен бадемов сладкиш. След първата хапка го изплюх и казах, че това е най-отвратителното нещо на света. След което дядо ми нареди всеки обяд месеци наред да ми поднасят бадемов сладкиш, докато с нежелание признах, че е започнал да ми харесва. И до ден-днешен празнувам всяка моя победа с бадемов сладкиш.
Клер не се усмихна.
— Колко забавно! Значи в края на краищата малкият Уили се е нагодил отлично към дядо си. И победителят излезе ти, нали? Правил си каквото си искаш и един ден си решил да напуснеш стареца. Ти винаги си правил само онова, което си искал, нали? Никой не е бил в състояние да ти попречи или да ти повлияе по някакъв начин.
— Майка ми…
— Ха! — възкликна Клер. — Не можеш да ме заблудиш. Прекалено много знам вече за теб. Мисля си, че ако бях прекарала повече време с тази жена, щях да се досетя чий син си. Вие толкова си приличате по характер. И двамата сте въплътеното самолюбие. Тя използва за претекст загубената си любов, а ти…
— Да? — каза той тихо. — Какво използвам аз?
— Каквото ти падне. Мога ли сега да си вървя? Ти се опита да спечелиш моето съчувствие и не успя. Стига сме съжалявали горкия прогонен дук.
Тревилиън се отпусна в едно кресло.
— Май не успях да те накарам да ме обичаш?
— Точно така. Известно време те обичах, но това беше, преди да те познавам.
Тревилиън въздъхна.
— Значи ще се омъжиш за Хари и ще му родиш няколко руси дечица.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Не, няма да се омъжа за Хари. Прекалено съм романтична, за да го направя. Искам да се свържа само с човек, когото обичам. Знам, че ще бъде трудно, след като аз…
— След като ти — какво?
Тя го погледна дръзко.
— След като обичах човек като теб. Ще ми бъде трудно да те забравя.
Той се усмихна иронично.
— Благодаря ти поне за това признание.
Двамата замълчаха.
— Каза ли всичко, което искаше да ми кажеш? — осведоми се Клер. — Имам да опаковам още някои неща.
— Клер — каза Тревилиън тихо. — Обичам те. Още от първия миг. Аз… аз имам нужда от теб.
Клер присви очи.
— Да, ти имаш нужда от мен. Аз съм единственият човек, на когото не можа да вземеш страха. Не се боя от теб. Не се свивам уплашено, когато ме погледнеш разгневено или ми крещиш. Затова идваш сега. Великият капитан Бейкър — човекът, който кара хората да треперят само като ги погледне, не може да постави на мястото й една деветнадесетгодишна американка.
Тревилиън се усмихна.
— Колко си права. От мига, когато се запознах с теб, започна да ме командваш. Първото нещо, което чух от теб, беше заповед. Използваше всеки повод, да ми казваш в какво греша. Критикуваше книгите ми, дрехите ми, онова, което казвах, и начина, по който ти го казвах. Знаеш ли, че всъщност ние двамата много си подхождаме.
Клер му обърна гръб, за да не види сълзите, които се появиха в очите й. Тревилиън беше единственият човек, любопитен колкото нея самата, изгарящ от желанието да научи колкото се може повече за света.
Той се изправи и застана зад нея — достатъчно близо, за да я прегърне, но не го направи.
— Напълно ли умря любовта ти към мен?
— Не — призна му тя искрено. — Струва ми се, че ще ме погребат с нея. Но не искам да живея с теб. Ще търся някой, който не се изолира от живота и активно участва в него.
— Но аз винаги съм действал…
Тя се обърна разгневено към него.
— Не, не е вярно. Ти си намираш предлози. Твърдиш, че ме обичаш, но не пожела да ми попречиш да се омъжа за друг мъж. Не искаш да станеш дук, защото това би ти създало проблеми. Ще трябва да се сблъскаш с други хора, например със селяните арендатори и с майка си. За теб е много по-просто да не се обвързваш с нещата, а само да ги наблюдаваш отстрани. — Тя си пое дълбоко дъх. — Знаеш ли какво си мисля? Когато ми предложи да се омъжа за теб, ти всъщност не ме искаше. Предричаше, че само след няколко години ще те намразя — само и само, за да не се съглася.
Известно време той не каза нито дума, само стоеше неловко и я гледаше.
— Какво ще те убеди, че те обичам? Какво ще те накара да повярваш, че искам да си с мен завинаги?
Клер се изсмя подигравателно.
— Покажи ми, че не стоиш със скръстени ръце и не гледаш пасивно как някой умира. Покажи ми, че си човешко същество и че си мъжът, който е написал тези писма. Четох за него, но още не съм го видяла.
Тревилиън отиде до един гоблен и го дръпна. Отзад се отвори врата.
После Клер чу гласа й.
— Омръзна ми да чакам — оплакваше се Ниса — Цялата се вкочаних от студ. Ти… — Ниса спря, като видя лицето на Клер. — Нима не си й казал? — попита Ниса. — Как можа досега да мълчиш?
— Просто не успях — усмихна се Тревилиън. — Тя не ми даде възможност. Ти си моят подарък за
