се получи. Върна се в двореца. И тогава й казаха, че Фреди се е застрелял. Разпореди се, разбира се, за тържествено национално погребение.
Срещна се и с хората, които бяха наели Кети Монтгомъри. Дори красноречивите извинения на главния хофмаршал не можаха да я поразсмеят. Лейди Верта само стана бяла-бяла като платно и едва прошепна, че подава оставка. За нея Арайа намери няколко добри думи, успокои я и обяви, че за проявен патриотизъм я награждава с Ордена на щита.
Арайа изказа благодарност и на Зизи за нейната самоотверженост в името на Ланкония. Едно празненство в нейна чест щеше да изтъкне Зизи в центъра на вниманието и да послужи като известно обезщетение за претърпените в американския затвор несгоди.
Но една беда никога не идва сама! Като че ли мъката й и така не бе достатъчно голяма, та се появиха представители на някакъв си новосъздаден Национален комитет с петиция за връщането на лейтенант Монтгомъри, за да бъдат решени икономическите проблеми на страната… Арайа се опита да обясни на тези хора, че това е невъзможно, тъй като, виждате ли, лейтенант Монтгомъри е крайно необходим на своята собствена страна. За неин ужас хората отказаха да се съгласят с този отказ. Писаха на американския президент. След това се появи някакъв материал в американската преса, в смисъл че ланконците са един поизостанал народ и е необходима помощ, един делови американец би могъл да подпомогне страната и да я насочи към бъдещето.
Арайа гневно захвърли вестника. Тя сама ще намери някой, който да построи язовирна стена, кладенци, училища и всичко, което е необходимо! Ако знаеше само към кого да се обърне! Беше толкова сама!
Джулиън беше отпътувал преди три дни. Гена не виждаше нищо друго освен своя американец. Арайа се чувстваше по-самотна откогато и да било през живота си. Но какво става с нея?!
Продължаваше да изпълнява задълженията си, но вече не ги взимаше присърце. Времето, когато се опияняваше от чаша мътеница по площадите, беше безвъзвратно отминало! Поданиците й чувстваха тъгата й, но я отдаваха на раздялата с граф Джулиън.
А днес Арайа трябваше да открие шестметрова статуя на Роуан Велики. Чувстваше се уморена и съсипана, не беше мигнала не само тази нощ, но и няколко нощи вече. Очите й бяха възпалени, болеше я глава.
До статуята беше издигнат подиум, инсталиран бе микрофон. За скулптора и официалните гости бяха наредени столове. Стотици хора очакваха тържествения миг.
Арайа изкачи бавно стъпалата на подиума, разгърна листа, който държеше в ръката си, и започна да чете предварително подготвената си реч. Точно беше стигнала до хвалебствените слова за великите подвизи на Роуън, когато бе прекъсната от шум и възклицания, откъм лявата й страна.
Джей Ти се беше излегнал в едно от големите кресла в хола на бащиния си дом на брега на Мейн. Навън звучеше призивно сирената на кораб, но не изпитваше желание да погледне кой е корабът, който акостира. Всъщност през последните дни той нямаше желание за нищо. Беше напуснал Ланкония с първия натоварен с ванадий самолет. Съзнаваше, че е постъпил като страхливец, тръгвайки си, без да се сбогува. Но нали веднъж вече се бе разделил с нея… Не би могъл да го понесе отново.
Нямаше представа къде трябва да се яви — не бе получил никакви точни заповеди. Така че щом кацнаха във Вирджиния, тръгна на автостоп за Ки Уест. Срещна се там с чичо си Джейсън, който явно бе свършил добра работа — по-добра от онова, което бе успял да направи Джей Ти. Вечерта прекара с Бил и Доли, но те му напомняха непрекъснато за Арайа, чувстваше се отвратително. А непресъхващите въпроси на Доли правеха нещата още по-лоши. На тази мъчителна история бе сложен край — Джей Ти скочи по средата на вечерята и си тръгна набързо. Цяла нощ броди като луд по брега.
На сутринта му беше съобщено от името на командира Дейвис, че трябва да се яви незабавно при генерал Брукс във Вашингтон на доклад.
През целия път с влака Джей Ти седеше, вперил очи през прозореца, прехвърлящ през ума си какви реформи трябва да се направят в Ланкония. Продажбата на урания ще осигури достатъчно средства за изграждане на училища, защо не и на университет? С малко повече реклама красивата природа на Ланкония би могла да се превърне в истински магнит за туристите…
Колкото повече мислеше за това, толкова по-потиснат се чувстваше. И непрекъснато изникваше отново и отново мисълта за Арайа и граф Джулиън. Сигурно сега добре си прекарват, след като той вече не е там да им пречи.
Във Вашингтон гневът на генерал Брукс се изля като порой над главата му. Джей Ти бил направо страхливец, той бил едно голямо фиаско за Америка, истинско разочарование, да остави Ланкония, където е хиляди пъти по-необходим, отколкото тука…
Джей Ти направи опит да се оправдава, да обясни че Арайа не може да възцари до себе си американски гражданин, това би означавало тя да абдикира…
— Само ако народът ме помоли да поема трона, само тогава би било възможно — предаде се най-сетне смирено той.
— И защо, по дяволите, не останахте там, защо не се борихте?
Тонът на генерала изразяваше явно презрение. Джей Ти мълча през цялото останало време. Накрая генерал Брукс му заповяда да излезе в отпуска и да се прибере в Мейн, докато му намери „подходяща“ задача. Джей Ти не се и съмняваше каква ще е тази „задача“ — или на фронта, или в някоя скапана канцелария из флотските служби. Но му бе все едно. Всичко му беше безразлично.
Отправи се за дома, но странно, не изпитваше никаква радост. Нищо не можа да го изтръгне от тягостното му настроение — нито срещата със семейството, нито гледката на морето, нито излета с яхтата до неговия „самотен“ остров! Нищо.
— Не можеш ли да не ми се пречкаш! Остави ме!
Джей Ти вдигна очи и видя брат си Адам, с неговата инвалидна количка. Гипсираният му крак стърчеше смешно напред. Адам просто не можеше да разбере болезненото състояние на Джей Ти, още повече, че брат му изобщо не споделяше нищо за причините за това отвратително настроение.
— Бърза поща за теб, от генерал Брукс — каза Адам и му подхвърли писмото.
— Командировъчна заповед! — изръмжа Джей Ти и изобщо не погледна писмото.
Адам се пресегна, взе плика обратно и го опипа:
— Ако ти не си любопитен, аз съм. Поне да разберем къде те пращат. Може да те изпращат в пъкъла, с гадното си настроение ще си истински бич за горките грешници… — Той разкъса плика. Хм! Изрезка от вестник! О, пишат за тебе, човече! Гледай! Ланконците са отправили петиция до президента Рузвелт да се върнеш в Ланкония!
Трябваше му малко време, за да проумее тази невероятна вест. Джей Ти дръпна писмото от ръката на Адам.
— Петиция… Те са помолили… Народът на Ланкония е помолил…
Адам все пак бе ориентиран в общи линии относно събитията в Ланкония.
— Ами да, пише го. Заради стафидите. И за механизацията. За коронация не видях да пише…
За първи път от много дни лицето на Джей Ти се оживи.
— Може да има някакво прозорче в конституцията. А може и изобщо да нямат конституция! Може народът да не се смущава от това, че кралят му ще е американец…
Джей Ти стана от стола.
— Мислех, че не искаш да ставаш крал. Поне Бил Фрейзър казал така на татко. И на мен тази работа не ми харесва. Никога да нямаш и най-малката свобода, навсякъде и във всичко да спазваш протокола, да се ръкуваш и да се усмихваш!!! А отгоре на всичко и да си женен за някаква префърцунена кралица! Не, благодаря!
— Ти изобщо нямаш понятие! — извика Джей Ти възмутен. — Ти не знаеш какво означава да си потребен! Тази страна наистина се нуждае от моята помощ, иска ме. — Той преглътна, — а и аз искам Ланкония! Господи! И Арайа…
Той хукна навън.
— Къде тръгна?
— Където трябва! У дома. При моята съпруга! Може и да не допуснат да стана крал, но това няма значение! Има да се защитават толкова много проекти!
