те оставя на твоя съпруг. — И той й обърна гръб.
Гневът се разля като разтопено желязо по жилите й. Метна се със силен скок върху гърба му, вкопчи се с една ръка здраво в него и силно го удари с другата.
— Ще те убия, Александър Монтгомъри. Ако докоснеш друга жена, ще забия жива мида в оная ти работа и…
Той я завъртя от гърба на гърдите си и я целуна. Тя смъкна маската от лицето му.
— Значи си ти — прошепна.
— Мъжът със зловещите устни. Безгръбначното животно, за което се омъжи.
Той я вдигна с две ръце във въздуха, а тя го заудря с крак.
— Ти ме направи нещастна. Нашата брачна нощ! Плаках до сутринта. Изкачи се като крадец през прозореца ми.
— А каква беше онази история с Итън Ледбетър? Не ми ли каза, че никоя жена нямало да ме вземе? Не твърдеше ли, че някоя можела да се омъжи за мен само заради парите и че добрите Монтгомъри не са се озовали на призива да се приберат? Не ме ли направи за посмешище на всичко живо, а? Бях с простреляно рамо и кървях, а ти ме обвини, че съм пиян.
Тя го целуна по лицето и прокара ръце през косата му.
— А какво ще кажеш за случая, когато те спасих от избухващите сандъци с барут? Кръвта ти лепнеше по ръцете ми, а ти седеше до мен, жив и здрав, но не продумваше дума, въпреки че бях полумъртва от тревога за него… тоест… за теб?
— А помниш ли, че като се срещнахме после, ти плака на гърба ми?
Тя го прегърна силно.
— О, господи, как можеш да си толкова различен? Алекс е толкова чувствителен и внимателен, а Черния отмъстител толкова… — Млъкна и го погледна. — За щастие маската прикриваше големия ти нос, иначе всеки в графството веднага щеше да разбере, че си ти.
— Моят голям нос? — повтори той заканително. — Я да видим сега къде мога да завра големия си нос.
Джесика писукаше от удоволствие, докато той й сваляше роклята, после лицето му последва пръстите и я загали по гърдите. Сложи я да седне като малко дете в скута му и продължи едновременно да я съблича и целува.
— Не съжаляваш ли, че не ти се падна Адам? — попита, докато устните му се плъзгаха към гърдите й.
— Алекс, ти си единственият мъж, когото обичам. Няма значение колко души въплътяваш едновременно — все едно си единственият, когото обичам.
Той я сложи на земята, а устните му прокарваха бавно горещи кръгове около пъпките на гърдите й, по пъпа и бедрата. Ръцете й го търсеха и тя въздъхна нетърпеливо, когато усети плат под пръстите си.
Алекс смъкна бързо трикото и легна до нея.
Джес го побутна от тялото си.
— Искам да те виждам целия. Искам наистина да се уверя, че си Алекс.
Алекс се засмя тихичко и лежа неподвижно, докато тя го оглеждаше внимателно на гаснещата светлина на деня.
Джесика виждаше за пръв път и лицето, и тялото му. Познаваше доста подробно и едното, и другото, но лицето на Александър бе увенчавало всякога едно гротескно тяло. Сега докосваше с ръце плоския му, стегнат корем и го гледаше в лицето — наистина чертите на Александър.
— Доволна ли си? — попита той.
— Все още не — отговори тя и заопипва все по-надолу, докато усети члена му под пръстите си.
Александър престана да се смее, когато тя го привлече към себе си.
— Ужасно много време мина, Джес.
— Да — беше всичко, което тя успя да промълви, когато той се наведе над нея.
Галеше бедрата й отвътре, после отвън, докато тя нетърпеливо го пожела.
— Алекс — прошепна, а той проникна в нея леко като във вода, която се плиска пред носа на кораба.
Той се движеше съвсем бавно и внимателно, докато и двамата усетиха, че страстта им е стигнала върха. Джес го обърна бързо настрани, накара го да легне по гръб и се качи върху него. Отвори за миг очи и се засмя на слисването му. Единственият мъж, на когото се бе отдавала, носеше маска, Александър познаваше досега само като безформен инвалид.
Не мислеше вече за нищо, когато Александър я привлече към себе си и загали задничето й, докато тя се движеше ритмично над него.
Най-сетне, когато вече едва понасяше мъчението на страстта, Алекс я сложи отново под себе си, а тя обгърна кръста му с крака. Така двамата стигнаха едновременно до оргазъм.
Джес лежа още дълго вкопчена в него, не искаше да го пусне, сякаш се боеше, че може пак да изчезне.
Явно разбираше чувствата й, затова се освободи със смях от прегръдката.
— Е, кой съм сега за теб, Черния отмъстител или Алекс?
Тя стана изведнъж сериозна.
— За града трябва да си останеш Александър. Ако се промениш, хората веднага ще се сетят, че ти си Черния отмъстител.
— Имаш ли нещо против да се превръщам нощем в Черния отмъстител? — попита, докато я целуваше по врата.
— Твое право е да нападаш всекиго, когото свариш в леглото си.
— Така значи! — разсмя се Александър. — Мислиш ли, че ще можеш да спиш с мен?
— Винаги съм мечтала да спя с теб — протестира тя и също се засмя. — О, Алекс, сега разбирам защо не искаше да лягам до теб. Знаел си — веднага ще забележа, че ти…
Той я целуна.
— Мислех, че ще се сетиш. Но когато те целунах в стаята на баща си, ти разбра, нали?
— Хм, може би.
Той почна да я гъделичка.
— Откровено казано, Александър, мразя те — взе да я имитира с висок фалцет. — Как ме нарече? Лъжлив, коварен нехранимайко? А косата ми, още ли е доста редичка?
— Самата истина, Алекс.
Той потри коса и лице в гърдите й.
— Предстои ти да се реваншираш за куп неща.
— Ще ми трябва може би целият ми живот.
— Поне толкова — каза той със сияещ поглед. — Е, хайде да се прибираме. Трябва да се появя на вечеря като Александър, а през нощта ще те нападна като Черния отмъстител.
Джесика се изкикоти.
Двамата още се смееха, когато адът ги застигна. Бяха така погълнати един от друг, че не забелязаха шестимата мъже, които се бяха промъкнали в пещерата с фенери, покрити с черни кърпи.
По изревана от някого команда всички смъкнаха кърпите, вдигнаха високо фенерите и Алекс се озова легнал в кръг от ярка светлина, заобиколен от шестима мъже, които си облизваха устните.
Алекс се опита, доколкото му беше възможно, да закрие с тялото си Джесика от погледите на мъжете, докато тя си събираше бързо дрехите и ги навличаше презглава. Пред тях се изправи адмиралът, а през рамото му надничаше Питмън.
— Александър Монтгомъри, арестувам ви в името на краля за държавна измяна — изкънтя гласът на адмирала.
Питмън пристъпи напред, грабна маската на Черния отмъстител, която Алекс беше захвърлил небрежно на една скала, и му хвърли унищожителен поглед.
— Ще те науча как да си играеш с мен. Наистина ли си въобразяваше, че няма да забележа какво става с перлите?
— Но, Алекс… — подхвана Джес, но той я накара с движение на ръката да млъкне.
