Госпожа Уентуърт заби поглед в чинията си.
Когато корабът на Ник се върна, Елеонор се срещна в един часът през нощта на кея с Джесика и Николай.
— Е? — попита тихо и притеснено, когато Ник слезе по трапа. — Донесе ли?
— А целувка? — закачи я той.
Елеонор хвърли многозначителен поглед към Джесика — тя стоеше зад него, явно капнала от умора.
— Проблеми със собствениците на кораба?
— Държаха се с Ник, сякаш корабът е негов — отговори Джес.
— Руснаците винаги се отнасят с голямо уважение един към друг.
— Само на нас гледат като на боклук, нали? — изсумтя Елеонор.
— На, вземи — заповяда Джес на сестра си и й подаде голям моряшки чувал.
— Намерил си!
— Купихме всяко гърне черна боя, което открихме в Бостън. Всички готови ли са, и разпределени? Не ни остава много време.
— Готови сме! — Елеонор сложи ръка на рамото на Джесика. — Адмиралът е насрочил процеса за утре. Ветровете бяха благоприятни и офицерите му пристигнаха ден по-рано, отколкото очаквахме.
— Значи гражданите на Уорбрук ще трябва да работят цялата нощ — каза решително Джес.
— Да, но дрехите няма да изсъхнат до утре заран — поде Елеонор, но веднага млъкна. — Е, ще ги навлекат мокри. Джес, можа ли да поспиш поне малко?
— Не, не е! Цяла нощ се е разхождала над главата ми по палубата, та и аз не можах да мигна — изпъшка Ник.
— Изглеждаш ми доста свеж — възрази му Елеонор. Ник я прегърна през кръста и я привлече към себе си. — Тръгвай, работа ни чака.
Малките Тагъртчета сноваха цялата нощ от къща на къща, промъкваха се в сенките на фасадите през уличките, даваха шепнешком указания и обяснения.
Уентуъртови изпълниха дълга си, като дадоха шумен прием в чест на адмирала и неговите приятели офицери и се постараха да отвлекат мъжете от всичко извън стените на техния дом.
Джесика заръча на Мариана да отвлече някак съпруга си.
— Ако се наложи, ще преспиш с него — отсече категорично.
Мариана пребледня.
— Мисля, че дължа на Алекс тази услуга. Толкова съжалявам, че не повярвах в него.
— И аз съжалявам, че не повярвах в него — прошепна Джес.
В отсъствието на Джес Елеонор се опита да посети Александър. Но стражата не я пусна в килията му. Двойна редица въоръжени войници обкръжаваше сградата, в която беше затворен, и тя не успя да се промъкне край тях.
На зазоряване Елеонор сложи децата да си легнат — по личицата им личеше, че са капнали от умора. Следвайки някакъв импулс, накара вече облечената Джесика да се пъхне в леглото при тях.
— Не шавай, че ще ги събудиш.
Джес бе толкова уморена, че не протестира, а веднага заспа.
Процесът на Александър с английски съдии беше същински фарс. Те бяха уверени, че е виновен още преди процесът да е почнал. Когато го отведоха със завързани на гърба ръце до скамейката на подсъдимите, той още носеше черното си трико.
Съвсем малко уорбрукчани присъстваха на процеса — няколко момичета, които въздишаха шумно, вперили очи в Александър, застанал с изпъчени гърди, изправени рамене и леко разкрачен пред съдниците си.
— Успокойте присъстващите! — заповяда един съдия.
Слуга донесе черната маска на Александър — Черния отмъстител и му я върза пред лицето. Подсъдимият изобщо не помръдна.
Момичетата в залата отново въздъхнаха и сякаш всеки миг щяха да припаднат.
— За мен няма съмнение, че той е Черния отмъстител — заяви един от съдиите, а останалите кимнаха.
Адмиралът оглеждаше самодоволно офицерите, които го заобикаляха. Много държеше да им направи силно впечатление.
— Да бъде обесен!
Слугата хвана Алекс за ръката и тъкмо се канеше да го отведе, когато някакъв мъж влетя през прозореца и парчета стъкло се разхвърчаха из залата. Беше облечен в черно от глава до пети и носеше на лицето си маска като тази на Черния отмъстител.
— Така значи! Повярвахте, че сте ме хванали, нали? — извика победоносно мъжът.
— Какво значи това! — изрева със страшен бас един от съдиите. — Нали уж сте заловили бандита — обърна се той към адмирала.
— Залових го — изрева в отговор адмиралът. — Този тук е измамник.
Хаос и шум изпълниха съдебната зала, защото войниците се втурнаха подир новия Черен отмъстител, който успя да се качи на балкона. Хубавите девойчета с рокли на волани се запречкаха на преследвачите и няколко голобради войничета се препънаха в красивите им нежни крачета. Наложи се да успокояват няколко момичета с разкъсани рокли.
— Хванете го!
През прозорец на срещуположната страна в залата влетя още един Черен отмъстител.
Всички замряха за миг, дори двете войничета, които се търкаляха с две хубави девойчета по пода на залата.
— Хванете го!
— Кого от двамата, сър?
— Всички, и двамата! — изрева адмиралът.
Единият Черен отмъстител успя да избяга през строшения прозорец, а първият, а може да беше и вторият, бе заловен.
— Свалете му маската! — заповяда адмиралът. Съдиите вече се бяха върнали по местата си, както и офицерите, поканени в Уорбрук на разноски на адмирала, за да станат свидетели на неговия триумф. Те вече си разменяха присмехулни погледи.
Войниците смъкнаха маската на Черния отмъстител.
— Абигейл Уентуърт! — извика слисан адмиралът. Съдиите се хилеха, офицерите се смееха, а войниците, заловили Абигейл, я опипваха.
Двете крила на вратата откъм северната стена се разтвориха шумно.
— Заловихме го, сър. — Четирима войници въведоха още един Черен отмъстител. Вцепениха се, зърнали Александър, който продължаваше да стои с черната си маска на подсъдимата скамейка, до него Абигейл в черен панталон от трико. Смъкнаха маската на поредния Черен отмъстител.
— Езра Кофин — извика някой в залата.
Отвори се и южната врата.
— Заловихме го, сър.
Офицерите вече се превиваха от смях, предоволни, че присъстват на унижението на този нафукан адмирал. Съдиите се опитваха, доколкото им беше възможно, да запазят достойнството си.
— Какво да правим сега? Да освободим всички или да ги обесим до един? — попита тържествено един от съдиите.
— Погледнете през прозореца! — извика някой. След секунди в залата останаха само съдиите, адмиралът и Алекс, защото всички останали изхвърчаха навън, за да не изпуснат зрелището.
В Уорбрук гъмжеше от Черни отмъстители. Те бяха насядали по покривите, на камбанарията на църквата, някои бяха яхнали потни врани коне. Двама добре подплатени с възглавници Черни отмъстители стояха на една веранда и раздаваха от едно кюпче масло, друг, висок към сто и петдесет сантиметра Черен
