лицето й нямаше и следа от грим, а по брадичката на светлата й кожа имаше няколко мръснобели петна. Огромните тъмни очи сякаш заемаха по-голямата част от лицето й и поне със сигурност засенчваха малките й устни. Колкото до фигурата, беше дребна и крехка на вид и явно имаше нужда от силна храна. Единственото съществено в тялото й бяха огромните гърди… на които имаше две големи мокри петна.
— Пусто да остане! — възкликна тя, когато погледна надолу и видя това, и влезе бързо обратно. — Влез, Дейвид, чувствай се като у дома си. Макс, слава богу, в момента спи. Бих те почерпила с джин, но нямам, така че можеш да си налееш от тридесетгодишния коняк, от който също нямам.
— Благодаря — отвърна оживено Дейвид, — но мисля, че в такъв случай ще пия шампанско.
— Налей и на мен една кофа — долетя отговорът от тъмнината зад отворената врата.
Дейвид погледна брат си, сякаш за да му каже; „Не е ли най-остроумният човек, когото някога си срещал?“
Но в този момент Джейсън оглеждаше стаята. Беше изминало доста време, откакто бе напуснал онова, което Дейвид наричаше неговата „къща в облаците“. „Толкова много живееш по частни самолети и частни хотели и частни не знам си какво още, че си забравил как изглежда останалият свят“, повтаряше му често той. Затова сега Джейсън оглеждаше стаята с отвращение. „Мизерна“ бе първата дума, която му хрумна. Обзавеждането изглеждаше като подарено от някоя благотворителна организация: нищо не пасваше, нищо не си подхождаше с останалите вещи. Имаше грозно старо канапе, тапицирано с протрит кафяв плат, и окаяно вехто кресло, покрито с някаква щампована на слънчогледи и бананови листа материя. Голямата, изхвърлена отнякъде макара, която някой беше боядисал в странен тъмночервен оттенък, служеше за масичка за кафе.
Най-хубавото, което можеше да си помисли в момента, бе, че това е точно жилището, в което би живял Били Томпкинс.
Дейвид сръга брат си в ребрата и кимна към отворената врата.
— Престани да се подсмиваш — промърмори той под нос, а след това и двамата вдигнаха глави при влизането на Ейми.
Беше изникнала от спалнята, облечена в суха измачкана риза. Повечето от петната по брадичката й бяха изчезнали. Когато видя, че Джейсън я гледа, тя избърса още веднъж лицето си, махна останалите петна, усмихна се с половин уста и каза:
— Кашичка. Ако изяждаше толкова, колкото остава по мен, вече щеше да прилича на шопарче.
— Това е братовчед ми Джейсън — казваше в този момент Дейвид. — Нали се сещаш, онзи, за когото ти разправях. Ще ти бъде безкрайно благодарен, ако му позволиш да остане при теб, докато заздравее разбитото му сърце.
Джейсън толкова се сащиса, че само втренчи вбесен поглед в брат си.
— Да, естествено. Разбирам — рече Ейми. — Влезте и се разположете. — После погледна Джейсън. — Съжалявам, че точно сега Макс не е буден, но след не повече от три часа ще го видите. Мога да ви уверя в това — прибави тя и се засмя.
Джейсън започваше да надушва нещо гнило. И това гнило бе малкото му братле. Братът, когото беше отгледал. Братът, когото винаги бе обичал. Същият, за когото би дал и живота си. И точно този брат, изглежда, му беше погодил мръсен номер.
Много отдавна беше разбрал, че ако достатъчно дълго си държи устата затворена, ще научи всичко, от което има нужда. Неведнъж мълчанието му беше постигало онова, което думите не можеха, затова сега само седеше и слушаше.
— Ще пиете ли чай? — попита Ейми. — Ако и да не мога да си позволя шампанско, поне чай ще ви предложа. Имам лайка и малинови листа. Но те се дават за повече мляко, а едва ли някой от вас има нужда от такова нещо — каза тя и се усмихна на Джейсън, сякаш той знаеше какво става.
А Джейсън наистина започваше да разбира. Сега забеляза някои неща, които преди това му бяха убягнали от вниманието. На пода беше захвърлено плюшено тигърче, а на ръба на креслото със слънчогледите беше оставена книжка с платнена подвързия.
— На колко години е синът ви? — процеди през зъби той.
— Днес навършва двадесет и шест седмици — отвърна гордо Ейми. — Шест месеца.
Джейсън се обърна към брат си със святкащи от яд очи.
— Мога ли да поговоря с теб навън? — След това погледна към Ейми. — Моля да ни извините.
Тъй като Дейвид не се помръдна от старото кафяво канапе, Джейсън го хвана за раменете и го издърпа нагоре. Сега оцени предимството, че винаги държеше наблизо да има фитнесзала, за да може да се поддържа във форма. Дейвид пък смяташе, че стоенето на крак по четиринадесет часа дневно е достатъчно упражнение, така че Джейсън бе по-силен и с лекота накара брат си да се изправи.
— След минутка се връщаме — усмихна се Дейвид на Ейми, докато Джейсън буквално го влачеше към вратата.
Когато излязоха навън, Джейсън го погледна гневно и каза с глас, който звучеше спокойно, но не предвещаваше нищо добро:
— Какви игрички играеш? И само не смей да ме лъжеш!
— Не можех да ти кажа, защото щеше веднага да хукнеш обратно към проклетия си самолет. Но всъщност не те излъгах. Просто пропуснах някои подробности. Нали и ти самият ми казваше, че човек никога нищо не бива да приема за дадено?
— Не се опитвай да ме удряш с моите камъни по моята глава! Казвах го за чуждите хора. Не съм си и помислял, че собственият ми брат ще… О, по дяволите! Влез вътре и кажи на горката жена, че е станала грешка и…
— Престъпваш си клетвата. Бях сигурен, че ще го направиш.
Джейсън затвори за момент очи и направи усилие да се овладее.
— Вече не сме в началното училище. Големи хора сме и…
— Точно така — отвърна студено Дейвид и се обърна към колата, която чакаше на улицата.
„О, боже!“, възкликна наум Джейсън. Брат му бе способен да се сърди и до гроб. Той направи крачка, хвана Дейвид за лакътя и го спря.
— Трябва да разбереш, че не съм в състояние да удържа на обещанието си. Мога да се грижа за едно по-големичко момче, но това с… Дейвид, това е бебе! И носи памперси!
— А ти стоиш твърде високо, за да ги сменяш, това ли искаше да кажеш? Разбира се, великият и богатият… — Той наблегна присмехулно на последната дума. — …Джейсън Уайлдинг е твърде високопоставен, за да сменя бебешки памперси. Имаш ли представа колко пъти съм сменял подлоги? Или съм поставял катетри? Че съм…
— Добре, добре, печелиш! Ти си свети Дейвид, а аз — самият дявол. Както и да с не мога да го направя.
— Знаех си, че няма да си удържиш на думата — промърмори Дейвид и отново се обърна към колата.
Джейсън отправи към небесата кратка молитва да му дадат смелост и отново сграбчи лакътя на Дейвид.
— Какво си й казал? — попита той, като вече си представяше как секретарката му пристига със самолета в Абърнати и поема грижите за хлапето. Не, за бебето.
Очите на Дейвид светнаха.
— Казах й, че си мой братовчед, наскоро си скъсал с любимия човек и сега се възстановяваш и че това е първата Коледа, която ще изкараш без половинката си, и се чувстваш много самотен. Също и че новият ти апартамент в момента се боядисва и една седмица няма къде да живееш. Казах й, че обичаш бебета и би ти направила услуга, ако ти позволи да останеш няколко дни у тях и да се грижиш за Макс, докато тя си търси работа. — И най-сетне си пое дъх.
Не беше толкова лошо, колкото му се бе сторило отначало, при забележката за разбитото сърце. Дейвид усещаше, че брат му отстъпва.
— Искам само малко време насаме с Ейми — каза той. — Луд съм по нея. Сам виждаш, че е чудесна — забавна, смела и…
— И има златно сърце: знам — отвърна уморено Джейсън, докато вървеше към колата.
Леон вече беше излязъл и отворил задната врата.
