— Тц — намеси се Джейсън. — Той иска черно и черно ще получи. А сега да вървим. Трябва да излезем оттук, преди…
— Да е пристигнал президентът — казаха в един глас Ейми и Дорийн и се разсмяха на намръщената му физиономия.
Петнадесет минути по-късно багажникът на Джейсъновия рейнджроувър беше натоварен и пътуваха към библиотеката.
Там Ейми за пръв път видя Рафаел. Беше на около седемнадесет години и в очите му се четеше гняв към целия свят. На лицето му имаше незараснала рана от нож.
Тя погледна младежа, грабна сина си за ръката и тръгна към вратата, но Джейсън й препречи пътя.
— Не ме гледай така! — каза той. — Само него успях да намеря за толкова кратко време. Другият художник щеше да си доведе свои помощници, а това момче трябва да полага общественополезен труд.
— Трябва? — попита Ейми с изтънял глас. — Искаш да кажеш, че е бил осъден?
Джейсън сви виновно рамене и тя придърпа Макс по-близо до себе си.
— Не можеш да напуснеш — рече Джейсън — само защото момчето изглежда малко грубовато…
— Грубовато ли? Прилича на някой от плакатите „търси се“! Как изобщо ти хрумна, че бих позволила Макс да се навърта около него?
— Няма да те оставя сама с момчето. Ще бъда тук всяка минута. Ще нося и пушка.
— О, да, това вече звучи успокояващо — рече саркастично Ейми.
Не успя да каже и дума повече, защото Рафаел я избута настрана и тръгна надолу по стълбите. Джейсън сграбчи ръката на момчето и то каза нещо на език, който Ейми не можа да разбере, а след това, за нейна най-голяма изненада, Джейсън отвърна на същия език.
— Виж, Ейми, ти го обиди и сега иска да си отиде. Само че ако го направи, ще му се наложи да прекара няколко месеца в затвора. Искаш ли това да тежи на съвестта ти?
Ейми едва не се разплака от яд, разбирайки, че е победена.
— Не, разбира се, че не.
За нейно изумление, Рафаел се ухили до ушите и влезе обратно в библиотеката.
— Той изобщо не е имал намерение да си отива — промърмори под нос Ейми. — Просто ме е манипулирал.
Джейсън се засмя, вдигна Макс и го отнесе обратно в библиотеката.
„И това бе само началото“, помисли си Ейми, докато дояждаше кифличката, загледана в огъня. След това нещата се бяха развили твърде бързо, за да може да се съсредоточи върху някое от тях. След като започна да нахвърля скиците върху стената, скоро бе твърде заета, за да се страхува от Рафаел. През целия ден в библиотеката не спря потокът от момичета в удивително пестеливи облекла, които влизаха и излизаха на групи от залата и позираха така, че да ги забележи Рафаел. Но Ейми не можеше да не признае, че младежът нито веднъж не отклони вниманието си от работата.
За нея обаче не можеше да се каже същото, тъй като синът й се бе превърнал в непознат. Той влезе е маршова стъпка в определената му от Джейсън зала, следван от натоварената с материали Дорийн, и затвори вратата.
И Ейми не го видя до края на деня. Сутринта се бе притеснявала, че Макс ще се травматизира, ако се раздели с нея за повече от три часа, а сега й се струваше, че му се иска тя изобщо да изчезне от мъничкия му свят.
— Недей да ревнуваш — каза Джейсън зад нея. — Макс вероятно признава Дорийн за човек е равен на неговия интелект.
— Не ревнувам! — тросна му се тя. — И престани да говориш лошо за жената, която обичаш!
За да я подразни, този път Джейсън не опроверга връзката си с Дорийн, а подметна, и то така, че само Ейми да го чуе:
— Но тя има други положителни качества.
В този момент Дорийн влезе във фоайето и всички мъже в библиотеката я зяпнаха.
— Да пукнеш дано! — рече Ейми, вирна нос и се отдалечи, а Джейсън се разкиска зад нея.
Но Макс сякаш изобщо не усещаше липсата на майка си. Всъщност не се видяха през целия ден, тъй като той предаваше поръчките си на Дорийн.
— Пита какво ядат маймуните — каза Дорийн при първото си излизане от Страната на тайните, както я бе нарекла Ейми, когато Макс нареди на новата си приятелка да не позволява на никого, включително и на майка му, да влиза в залата.
— Какво знам аз? — рече през рамо Ейми. — Аз съм само негова майка.
— Растения — отвърна Джейсън. — Листа на дървета.
Дорийн се върна в стаята, но излезе оттам почти веднага.
— Иска картинки с това, което ядат маймуните.
Ейми отвори уста да каже нещо, но Джейсън я изпревари:
— Нека аз.
След това порови из книгите и извади няколко за маймуните и естествената им среда. Една от книгите беше японска.
Дорийн отнесе книгите в стаята, но скоро излезе с една от тях в ръка.
— Казва, че иска още книги като тази. Не знам какво има предвид, щото на мен ми изглежда съвсем като останалите.
— Японска живопис — рече Джейсън, изчезна отново между рафтовете и след малко се върна с пълни ръце.
Когато пое книгите, Дорийн каза:
— Той е особено дете.
В четири следобед Милдред се появи с три кошници ядене и каза на Ейми, че смята да я изведе на „обяд“.
— Времето за обяд мина преди четири часа — рече Ейми, — като гледаше съсредоточено цвета на една от конските глави, които се опитваше да нарисува.
— А ти обядва ли? — попита Милдред.
Ейми не отговори. Милдред я хвана за ръката и я задърпа към вратата.
— Но аз…
— Това са мъже. Няма да работят, ако наблизо има нещо за ядене, така че имаме около четиридесет минути изцяло на наше разположение.
— Но Макс…
— Доколкото виждам, май се е влюбил в Дорийн.
Ейми се намръщи.
— От колко време ни наблюдаваш?
Милдред й отговори едва когато се настаниха в едно от сепаретата на отсрещното кафене, поръчаха и пред тях се появиха питиета:
— Само от няколко минути, но преди това Лиза Холдинг е ходила до библиотеката, за да вземе книга за патологичната психология — всъщност тя е сгодена за момчето на банкера, но е хлътнала по Рафаел, така че е отишла да го види, — и казала на братовчедка си, която казала на моята фризьорка, а тя пък ми каза, че…
— Казала ти е какво става — довърши вместо нея Ейми.
— Разбира се. Всички умираме да разберем какво ще се получи между теб и Джейсън.
— Нищо, наистина нищо. Всички мъже в библиотеката са толкова хлътнали по Дорийн, че спират работа всеки път, когато тя излиза от онази зала. Дори и синът ми… — Ейми спря, за да си поеме дъх.
— Ревнуваш — кимна Милдред. — Това чувство ми е познато.
— Не ревнувам. Ще престанете ли всички да ми го повтаряте?
— Джейсън ти е казал, че ревнуваш?
Ейми отпи глътка кола, без да отговори на свекърва си.
— С Били не се бяхме разделяли, докато не навърши годинка. Един следобед сестра ми го взе да го гледа и след това той не ми позволи да го сложа да си легне.
