После, когато отново не получи отговор, Милдред продължи:
— Е, как се спогаждате двамата с Джейсън? Направи ли ти вече предложение?
Ейми впери упорито поглед в сандвича, който току-що й бяха сервирали.
— Знам, че за теб това е игра, но не желая да допусна същата грешка като последния път.
— Искаш ли да поговорим? — каза внимателно Милдред. — Аз съм добър слушател.
— Искам да опозная Джейсън, да прекарам известно време с него. Направих голяма грешка с първия си брак и не желая да я повтарям.
Тя вдигна умолителен поглед към Милдред. Необходимо й бе да поговори е някого, но много добре съзнаваше, че тя е майка на Били.
— Не искам и да си помисля какъв щеше да бъде животът ми, ако Били още беше жив. А едно от малкото неща, които знам за Джейсън, е, че умее да лъже. Излъга ме, че е гей; излъга ме за причината, поради която искаше да поживее известно време в дома ми. Всъщност всичко, което знаех за него, беше лъжа.
Тя си пое дъх.
— Сега пък ми казват, че ме е търсил цели две години, но всъщност какво знае той за мен, за сина ми? И що за човек е? Има ли чувство за хумор, умее ли да се шегува?
Милдред й се усмихна и каза:
— Когато има толкова пари, кого го е грижа дали притежава чувство за хумор?
— Мен. Мен и внука ти.
— Трудно е да ти се угоди.
— Не, просто искам да постъпя правилно. Този път трябва да намеря мъж, който да е добър баща на сина ми. И не искам Макс да се привърже към някого, а после той да си тръгне, когато работите тръгнат зле.
Милдред се усмихна.
— Май вече си пораснала.
— Може би. Струва ми се, че през последните две години открих коя съм и на какво съм способна. Мога да се грижа за себе си и за сина си, ако се наложи. Всъщност мога да осигуря доста приятен живот за нас двамата. И се гордея, че успях да го постигна.
Милдред я докосна по ръката.
— Аз пък се радвам, че не преследваш един мъж заради парите му. Е, разкажи ми за Джейсън и Дорийн. Разкажи ми всичко.
Беше почти шест, когато Ейми се върна в библиотеката и намери там побеснелия Джейсън.
— Всеки ден ли смяташ да си вземаш двучасови обедни почивки? — каза й той.
— Ако поискам — отвърна Ейми, без да й мигне окото.
— Говори по телефона с възлюбения си годеник — намеси се Милдред. — Любов като тяхната изисква време. Май ще дойде да я види другата седмица.
Джейсън се намръщи още повече.
— Моля те за в бъдеще да се занимаваш с личния си живот в извънработно време. А сега може ли отново да се захващаме за работа?
Ейми погледна свекърва си и не успя да реши дали трябва да е доволна, или да се ядоса от намесата й. Но за Милдред положението бе съвсем ясно.
— Не се притеснявай — каза тя. — Можеш да ми благодариш по-късно. — След това се завъртя на сто и осемдесет градуса и излезе от библиотеката.
Ейми се залови за работа и не спря дори когато Чарлз се появи с вкусна вечеря.
— Всичко дължа на твоя син, който има вкус на истински гастроном — каза той през рамото на Ейми.
Тя се озърна и видя, че всички се хранят. Макс седеше по средата пред една пълна чиния и дори не вдигна поглед към майка си.
В девет Ейми реши, че независимо дали иска или не, Макс трябва вече да си ляга, и точно тогава откри, че вратата на зала „Абърнати“ е затворена за нея и други натрапници. Тя почука ядосано по вратата и Дорийн й отвори.
— Време е да си ляга — рече Ейми. — Вече е много късно.
— Добре, ще го попитам — рече Дорийн, а след това, за още по-голямо раздразнение на Ейми, затвори вратата под носа й.
Секунди по-късно Макс излезе, като си триеше сънливо очите, и Ейми се почувства виновна, задето го е оставила до толкова късно. Когато излязоха от библиотеката, закопча коланите в детската седалка на колата, която Милдред й бе заела, и го откара у тях.
Именно тогава започнаха неприятностите. Макс не желаеше да заспи. Обикновено беше добро дете, но тази нощ се бе превърнал в истински демон. Пищеше с цяло гърло и когато Ейми се опита да го вдигне, той изпъна ръце и крака, за да й попречи да го отнесе в леглото.
В единадесет още продължаваше да се съпротивлява. Ейми не можеше да разбере какво му става. Макс само крещеше:
— Не!
— Ще се обадя на Джейсън — извика Милдред, за да може Ейми да я чуе през писъците на момчето, и вдигна слушалката.
— И каква полза от това? — изкрещя в отговор Ейми. — Моля те, моля те, Макс, кажи на мама какво има! — каза тя за хиляден път, но детето пищеше и плачеше със зачервено лице и запушен нос. — Всичко, всичко ще направя, само кажи! — рече Ейми, докато Милдред набираше номера.
Джейсън дойде само след няколко минути и по всичко личеше, че още не е приключил работа. Не си беше взел душ, а по дрехите му имаше петна от боя.
Но присъствието му не оказа никакво въздействие върху Макс.
— Горкичкият — каза той и се опита да го вземе от изнемощялата Ейми, но момчето не желаеше да има нищо общо е него. — Имам една идея — каза накрая Джейсън. — Защо не го заведеш у дома?
— У дома ли? — рече Ейми. — Искаш да кажеш, да хванем самолет по това време на нощта?
— Не, имам предвид истинския му дом.
После взе Макс от ръцете й, без да й позволи да каже и дума повече. Момчето се съпротивляваше, но той го отнесе навън, сложи го в детската седалка в колата и закопча коланите. Детето вече бе твърде изтощено, за да се противи, но продължаваше да плаче.
Ейми седна на мястото до шофьора и гледаше удивено как Джейсън минава през града и кара право към… Отначало не можа да повярва на очите си. Той спря на алеята пред някога порутената й къща. Когато заминаваше оттук, Ейми знаеше, че собствеността върху имота ще бъде прехвърлена на Милдред, защото тя бе подписала заедно с тях ипотеката, но тогава изобщо не й се мислеше за това. Предполагаше, че Милдред я е продала — вероятно за строителни материали, защото не ставаше за нищо друго.
Но сега къщата стоеше пред нея, изцяло ремонтирана. Беше точно каквато трябваше да бъде; по- хубава, отколкото можеше да си представи. Очевидно Джейсън я бе превърнал в свой дом.
Вътре не можа да оглежда дълго, защото Джейсън отнесе уморения, но все още мрънкащ Макс през фоайето, дневната и надолу по коридора, където някога бе детската стая на момчето. Беше запазена непокътната, точно както преди две години, и всичко вътре бе чисто и подредено, сякаш бебето, което я обитаваше, можеше да се върне всеки момент.
„Тръпки да те побият“, помисли си Ейми.
Джейсън положи Макс на леглото. Детето се озърна наоколо, после се отпусна и заспа.
— Невъзможно е да си спомня този дом! — рече Ейми. — Беше съвсем малък, когато заминахме оттук.
— Никой никога не забравя любовта, а той обичаше тази къща — каза Джейсън.
„Обичаше и теб“, понечи да каже Ейми, но не го направи.
Джейсън почака малко, сякаш очакваше тя да отговори нещо, а после каза:
— Знаеш къде е спалнята ти.
След това се обърна и отиде в стаята, където бе спал навремето.
Когато остана сама, Ейми отиде в някогашната си спалня. Изглеждаше съвсем различна и бе очевидно,
