нужда от нищо.
Накрая писах и на съдружника си, като изразих благодарността си за труда му да преуспее плантацията и за умението да я разшири, давах му указания как да я управлява в бъдеще и от мое име, в съответствие с правата, които бях предоставил на стария си благодетел, и поръчвах да му изпраща всичко, което ми се полага, докато не му се обадех да уточня въпроса; уверявах го, че имам намерение не само да го посетя, но и да прекарам в Бразилия остатъка от живота си. За жена му и неговите две дъщери (защото научих от сина на капитана подробности за семейството) добавих към писмото много хубав подарък: италиански коприни, както и два топа тънко английско сукно, най-доброто, което можах да намеря в Лисабон, четири топа черен плюш и доста скъпи фландърски дантели.
И като уредих тези въпроси, продадох получените от Бразилия стоки, превърнах цялото си състояние в изгодни ценни книжа и ми остана само още една пречка: да реша по кой път да замина за Англия. Достатъчно бях свикнал с морето, но в този миг изпитах странно нежелание да замина с кораб и макар че не можех да посоча основателна причина за това, пречката започна да ми се вижда все по-непреодолима, дотолкова, че след като вече натоварих имуществото си, за да отплавам, променях решението си, и то не веднъж, а два-три пъти.
Вярно е, че бях претърпявал много несполуки по море и може би причината се криеше донякъде тъкмо в това, но нека нито един човек не пренебрегва силните предчувствия, обземащи го в някои подобни случаи. Два бяха корабите, които бях избрал за пътуването си, или които, така да се каже, си бях наумил да предпочета пред другите: на единия щях да си натоваря имуществото, а с капитана на другия щях да се уговоря да ме вземе за пътник; та значи тези два кораба претърпяха злополуки — единият бе пленен от алжирски пирати, а другият бе изхвърлен на брега при река Старт близо до Торбей и всички от кораба, с изключение на трима души, се издавиха, така че с който и от двата кораба да бях тръгнал, щеше да ме сполети нещастие, и е трудно да се каже в кой случай бих страдал повече.
Толкова тревожни мисли ме измъчваха, че старият ми лоцман, на когото доверявах всичко, загрижено настоя да не тръгвам по море, а или да стигна по суша до Ла Коруня и оттам да прекося Бискайския залив до Ла Рошел, откъдето можех лесно и безопасно отново по суша да стигна до Париж, а оттам до Кале и после до Дувър, или да отида до Мадрид и после да пропътувам цяла Франция.
Накратко казано, толкова тежки предчувствия имах за плаването с кораб, като изключим пътя от Кале до Дувър, че реших през цялото време да пътувам по суша; и понеже нито бързах за някъде, нито трябваше да пестя разходите, това бе далеч по-приятен начин; а за да се почувствам още по-добре, старият капитан доведе един английски джентълмен, син на лисабонски търговец, който изяви желание да пътуваме заедно. След всичко това поканихме още двама английски търговци, както и двама млади португалски джентълмени (последните имаха път само до Париж), така че станахме общо шестима, придружени от петима слуги — търговците и португалците се задоволиха с по един слуга на двама, за да им излезе по-евтино. Що се отнася до мене, наех един английски моряк за втори слуга, освен слугата ми Петкан, на когото всичко бе дотам чуждо, че едва ли можеше да изпълнява задълженията на мой слуга по време на пътуването.
Така потеглих от Лисабон и понеже всички пътешественици бяха добри ездачи и носеха оръжие, представлявахме малък отряд, а за да ми за свидетелстват уважение, всички ме наричаха „капитан Крузо“ — не само за да спазят старшинството, но и защото имах двама слуги и всъщност бях най-забележителната личност в това пътешествие.
След като не ви досадих с морските си дневници, няма да ви досаждам и с дневника си за пътуването по суша, но все пак не бива да пропускам някои премеждия, които ни сполетяха по време на този труден и уморителен преход.
Стигнахме до Мадрид и понеже никой не беше посещавал дотогава Испания, имахме желание да поостанем известно време, та да видим испанския двор и това, на което си струва да обърне внимание човек, но тъй като беше в края на лятото, побързахме да продължим и напуснахме Мадрид някъде в средата на октомври. Преди обаче да навлезем в Навара, в няколко града по пътя ни уплашиха, че по склоновете на планините от френска страна бил навалял толкова сняг, че неколцина пътници се принудили да се върнат в Памплона след неуспешен опит с риск за живота си да преминат проходите.
Когато пристигнахме в Памплона, разбрахме, че нещата стоят точно така, а за мене, понеже бях свикнал единствено на горещ климат и места, където човек не може да търпи и малкото дрехи по себе си, студът изглеждаше непоносим; струваше ми се колкото мъчително, толкова и невероятно, че само преди десет дни, когато потеглихме от древната Кастилия, времето бе не само топло, но и горещо, а веднага след това ни връхлетя вятърът от Пиренейските планини — толкова пронизващ, толкова безжалостно студен, че трудно го понасяхме, и пръстите на ръцете и краката ни бяха застрашени от измръзване.
Клетият Петкан се уплаши не на шега, когато видя покритите със сняг планини, защото за пръв път в живота си виждаше такъв студ и за пръв път го изпитваше.
Като капак на всичко с пристигането ни в Памплона продължи да вали и валя така силно и толкова дълго, та хората започнаха да говорят, че зимата тази година е подранила, а пътищата, които и дотогава били трудни, сега станали съвсем непроходими — накратко, на места имаше толкова много навят сняг, че не можеше да се мине, и понеже не се беше втвърдил и замръзнал, както става в северните страни, нямаше начин човек да се придвижи, защото на всяка крачка го заплашваше опасността да бъде жив погребан. В Памплона останахме не по-малко от двайсет дни, след което (като видях, че зимата идва и няма изгледи нещата да се оправят, защото в цяла Европа от незапомнени времена това беше най-лютата зима) предложих всички да заминем за Фуентерабия, а оттам да вземем кораб до Бордо — едно съвсем кратко пътуване по море.
Докато обаче обсъждахме това, влязоха четирима господа — французи, които закъсали откъм френската страна на проходите, както ние — откъм испанската, докато не намерили водач, с когото прекосили местността близо до началото на Лангедокската низина и минали през планините по такива пътища, че не изпитали особени затруднения от снега — там, където го имало, бил достатъчно замръзнал и твърд, за да издържи и тях, и конете им.
Изпратихме да повикат този водач и той ни каза, че се наема да ни преведе по същия път, където няма защо да се опасяваме от снега, но трябва да бъдем добре въоръжени, за да се защитаваме от дивите зверове, тъй като, добави той, често при такива големи снегове в подножието на планините се появявали освирепели от глад вълци, понеже земята навсякъде била покрита със сняг. Обяснихме му, че сме съвсем добре подготвени за среща с подобни твари, стига той да ни опази от оня вид двукраки вълци, които, както научихме, били още по-опасни, при това най-вече откъм френската страна на планините.
Човекът ни успокои, че по пътя, по който сме щели да минем, нямало заплахи от този род, затова на драго сърце се съгласихме да го последваме, като към нас се присъединиха със слугите си още дванайсет господа (и французи, и англичани), които, както казах, се бяха опитали да минат през планината, но се видели принудени да се върнат обратно.
В съответствие с този план на петнайсети ноември всички заедно с водача напуснахме Памплона и аз доста се учудих, когато вместо да потеглим напред, той ни накара да изминем над двайсет мили обратно по същия път, по който бяхме дошли от Мадрид. След като прекосихме две реки и стигнахме до равнинна област, открихме, че отново сме попаднали в място с топъл климат, което бе приятно и никъде не се виждаше сняг. Неочаквано обаче водачът зави наляво, приближихме се към планините отстрани и макар склоновете и урвите наистина да изглеждаха страшни, той ни водеше по такива лъкатушни пътища, че снегът почти не ни попречи; без да усетим, превалихме билото и изведнъж водачът ни показа, че се виждат приятните, плодородни провинции Лангедок и Гаскония, цъфтящи и потънали в зеленина, въпреки че бяха на голямо разстояние от нас и все още ни предстоеше изнурителен път.
Малко се притеснихме обаче, когато цял ден и цяла нощ валя толкова силен сняг, че не можехме да пътуваме, но водачът ни успокои, като ни увери, че скоро ще оставим всичко това зад гърба си. И наистина, стана ясно, че всеки ден слизаме все по-ниско и отиваме по на север отпреди; така че, осланяйки се на водача, продължихме нататък.
Два часа преди да се здрачи, когато водачът ни беше някъде напред и в момента не го виждахме, от една падина, граничеща с гъста гора, насреща му изскочили три страшни вълка, последвани от мечка. Два от вълците се нахвърлили върху водача и ако той беше на половин миля пред нас, а не по-близо, наистина щяха да го разкъсат, преди да му се притечем на помощ. Единият вълк се вкопчил в коня му, а другият така устремно нападнал самия него, че водачът или не бе имал време, или не бе запазил самообладание, та не
