успял да измъкне пищова си, и до нас достигнаха само сърцераздирателните му викове. Слугата ми Петкан яздеше с мене и аз го пратих да отиде и да види какво става; щом Петкан наближи човека, чухме и неговите силни викове: „О, господарю! О, господарю“, но понеже беше храбрец, той пришпорил коня си към клетника и застрелял с пищова си вълка, който го бил нападнал, право в главата.
Имаше късмет клетникът, че отиде не друг, а слугата ми, защото в родината на Петкан се срещаха такива животни, той бе свикнал с тях и без да се бои, бе стигнал съвсем близо до вълка, за да го застреля, както вече казах; всеки друг от нас би се прицелил от много по-далеч и или нямаше да улучи вълка, или щеше да изложи на опасност живота на водача.
И по-храбър човек от мене би се уплашил, както всъщност се стресна и цялата ни група, когато след изтрещяването на изстрела от Петкановия пищов и от двете ни страни се надигна смразяващ кръвта вой, преповтарян от планинското ехо, та ни се стори, че сме заобиколени от грамадно множество зверове; а може пък и наистина да не бяха толкова малко, че да не изпитваме никакви опасения.
След като обаче Петкан уби единия вълк, другият, който се беше вкопчил в коня, веднага го пусна и побягна; за щастие вълкът се бе вкопчил в главата на коня, там, където металната част на юздата е захапана от зъбите му, така че не го беше наранил много. Всъщност най-пострадал беше човекът, защото бясната твар го бе ухапала на две места по ръката и малко над коляното, и разбрахме, че тъкмо когато Петкан се приближил и застрелял вълка, водачът вече падал от подплашения кон.
Не е далече от ума да си помислите, че щом се чу изстрелът от Петкановия пищов, всички ние пришпорихме конете и препуснахме толкова бързо, колкото позволяваше пътят (по който се яздеше много трудно); щом се измъкнахме от дърветата, пречещи дотогава на погледа ни, веднага стана ясно какво се е случило и как Петкан е отървал клетия водач, макар че отначало не виждахме какъв звяр е убил.
Никога обаче не е имало по-трудна битка, при това съвсем изневиделица, като битката между Петкан и мечката — беше ни обаче толкова забавно, че не можехме да откъснем очи, макар че отначало се стреснахме и се бояхме за дивака. Понеже са тежки и тромави и не могат да препускат в галоп като вълка, който е лек и бърз, мечките най-често проявяват две особени качества, които направляват действията им. Първото се отнася до хората, които не са обичайните им жертви — казвам, че не са, макар че кой знае какво може да направи големият глад, както беше в нашия случай, понеже цялата земя бе покрита със сняг; та значи така, мечката обикновено не се нахвърля върху хора, освен ако те първи не я нападнат; става точно обратното: ако срещнеш мечка в гората и не я закачиш, и тя няма да те закачи, само че трябва да си много внимателен и да засвидетелстваш почтителност, като й сториш път, защото мечката е истинска дама и не би се отместила дори за един принц. Е, ако много те дострашее, най-добре е да гледаш настрани, но да продължаваш напред, защото ако ти се случи да спреш, да замръзнеш на място и да погледнеш мечката право в очите, тя приема това за предизвикателство; също така приема за предизвикателство, ако хвърлиш или метнеш нещо по нея и я улучиш, пък било то и с парче от клон, дълго колкото пръста ти — тогава мечката забравя всичко друго, за да си отмъсти, понеже иска да получи удовлетворение, че честта й е била засегната — това е първото й качество. А второто е, че ако е била предизвикана, в никакъв случай няма да те остави, докато не си отмъсти, независимо дали е нощ или ден — следва те неотклонно, докато не те настигне.
Слугата ми Петкан беше спасил нашия водач и когато стигнахме до тях, тъкмо му помагаше да слезе от коня — човекът беше и наранен, и уплашен (всъщност повече второто, отколкото първото). Изведнъж съзряхме мечката, която излизаше от гората — беше чудовищно огромен звяр, най-едрата мечка, която изобщо съм виждал. Всички ние донякъде се изненадахме, когато я видяхме, но щом Петкан я видя, веднага забелязахме смелия му поглед и възторга, който се изписа по лицето му.
— О! О! О! — възкликна Петкан три пъти, като сочеше мечката. — О, господарю! Ти дай ми разрешението! Аз отиде се ръкува с нея, направи добър смях за вас!
Изненадах се, че слугата ми е толкова доволен.
— Колко си глупав! — казах му аз. — Та мечката ще те изяде!
— Ще ме изяде, ще ме изяде! — отново повтори Петкан. — Аз ще изям мечка, направи добър смях за вас! Вие всички стои тук, аз покаже добър смях!
И той седна на земята, мигом смъкна ботушите и нахлузи мокасините (така се наричат кожените пантофи, носени от диваците), които измъкна от джоба си; даде на другия слуга да му държи коня и като приготви пушката си, побягна бързо като вятър.
Мечката си вървеше кротко по пътя и нямаше намерение да закача никого, но когато Петкан доста я наближи, викна й, като че тя можеше да го разбере:
— Постой, постой, аз иска говори с тебе!
Ние го следвахме на известно разстояние — вече бяхме стигнали до гасконските планини и навлизахме в обширна и зелена гориста местност, която бе сравнително равна и доста открита, независимо от множеството дървета, пръснати безредно.
Петкан, който вървеше по петите на мечката, бързо се изравни с нея, грабна един голям камък, запрати го по звяра и го улучи право в главата, но не го нарани — все едно, че го бе хвърлил по стена; въпреки това постигна целта си: обесникът дотолкова бе лишен от чувство за страх, че го бе направил само за да накара мечката да го подгони и „да ни покаже малко смях“, както се изрази той.
Веднага щом мечката усети удара на камъка и видя Петкан, тя се обърна и се втурна подире му, като правеше дяволски големи крачки и тътрейки се, достигна такава бързина, че за един кон това би било умерен галоп; а Петкан побягна към нас, като че търсеше помощта ни, затова решихме веднага да стреляме по мечката и да го спасим, макар че много му се ядосах, дето подмамва звяра насам, след като беше тръгнал да върши тази работа другаде; най-много му се ядосах, че го насочва към нас, а самият той бяга настрани, затова му извиках:
— Куче такова, с това ли искаш да ни разсмееш? Махай се оттам и си вземи коня, за да можем да застреляме мечката!
Петкан ме чу и извика в отговор:
— Не застреляй, не застреляй, сега получиш много смях!
И като правеше по две крачки на всяка крачка на мечката, пъргавият дивак изведнъж ни заобиколи отстрани и когато видя голям дъб, какъвто му трябваше, даде ни знак да гледаме внимателно, хукна два пъти по-бързо и чевръсто се покатери на дървото, а пушката си остави на земята, на около пет-шест ярда от ствола.
Мечката скоро стигна до дървото, а ние следяхме всичко отдалече; първото, което тя направи, беше, че спря до пушката и я помириса, но не я закачи повече, след което се покатери на дървото — движеше се като котка въпреки чудовищната си тежест. Изумих се от глупостта (така си мислех тогава) на моя слуга и дори животът ми да зависеше от това, все още не виждах нищо, на което да се засмея, докато мечката не се покачи на дървото и не подкарахме конете по-близо.
Когато стигнахме до дървото, Петкан тъкмо се беше придвижил към края на един голям клон, а мечката бе изминала половината път до него; щом тя стигна до там, където клонът изтъняваше, Петкан рече:
— Ха! Сега ще видите как учи мечка да танцува!
И начена да подскача и да клати дървото, при което мечката взе да се люшка, но не се помести, а се огледа назад да види може ли да се върне — и тогава се разсмяхме от сърце. Петкан обаче съвсем не беше свършил с нея — когато разбра, че животното не се помръдва, той отново му извика, сякаш предполагаше, че то знае английски:
— Какво, не иде ли тук? Умолява те да дойде!
При което спря да подскача и да клати дървото, а мечката като че проумя думите му, защото наистина се придвижи малко по-нататък, но тогава Петкан отново започна да подскача и мечката спря.
Помислихме си, че вече е дошло времето да се прицелим в главата на звяра, затова извиках на Петкан да не мърда, за да успеем да го улучим, но дивакът отвърна жално:
— Умолява, умолява, не стреля, стреля аз много след малко!
Искаше да каже „много скоро“. Както и да е, накратко казано, сетне Петкан толкова танцува, а мечката така се кандилкаше, че ние наистина здравата се смяхме, но въпреки това не можехме да си представим какво се готви да прави Петкан — най-напред си мислехме, че се надява да събори мечката, но видяхме, че животното е прекалено коварно, за да се излъже, защото не отиваше по-далече по клона, та да падне, а се държеше здраво с огромните си широки лапи, така че нямахме представа как може да завърши всичко това
