и дали накрая ще ни е до смях.
Петкан обаче скоро разсея съмненията ни — като видя, че мечката се държи здраво за клона и не може да я накара да дойде по-наблизо, той й рече:
— Хубав, хубав, ти не щеш идва, аз идва тогава, ти не идва при мене, аз идва при тебе!
И с тези думи дивакът се придвижи още повече към края на клона, който се приведе под тежестта му, леко се плъзна по тънките вейки, докато стигна толкова ниско, че можа да скочи, после хукна към пушката си, взе я и замръзна на място.
— Е, Петкане — попитах го аз, — какво ще правиш сега? Защо не застреляш мечката?
— Не стреля — отвърна Петкан, — не още стреля, сега стреля, не улучи, седи още и даде на вас повече смях.
И така и стори, както ще разберете след малко, защото щом мечката видя, че врагът й е изчезнал, тя започна да се връща по клона, на който стоеше; направи го много мудно, като се озърташе назад на всяка крачка и вървя заднишком, докато стигна до ствола на дървото; после по същия начин — със задницата напред — взе да слиза от дървото, обгърнала ствола с лапи, които местеше една след друга, също много мудно; и точно в мига, когато щеше да стъпи със задните си лапи на земята, Петкан се приближи до нея, опря дулото на пушката си в ухото й, натисна спусъка и я застреля на място.
После обесникът се обърна, за да види дали се смеем, и когато разбра по лицата ни, че не сме сърдити, самият той избухна в гръмогласен смях и каза:
— Така убива ние мечка в наша страна!
— Така ги убивате, само дето нямате пушки — обадих се аз.
— Да — каза той, — няма пушка, но стреля дълга голяма много стрела.
Наистина развлечението си го биваше, но ние продължавахме да се намираме в пустош, водачът ни беше доста пострадал и просто не знаехме какво да правим; в главата ми още кънтеше вълчият вой и да си кажа право, като изключим страшната врява, която чух веднъж на африканския бряг и за която вече казах нещичко, никога нищо не бе изпълвало сърцето ми с толкова ужас, колкото този вой.
Тъкмо това, както и наближаващата нощ, ни възпряха, иначе щяхме положително да послушаме Петкан и да одерем кожата на чудовищната твар, защото си струваше да я вземем, но понеже ни предстоеше още три левги път, а и водачът ни караше да побързаме, оставихме мечката и продължихме напред.
Земята все така бе покрита със сняг, макар че тук той не беше толкова дълбок и опасен, колкото в планината. Както научихме по-късно, подгонени от глада, дивите зверове били слезли в гористата равнина, за да си търсят храна, и направили куп поразии из селата, където връхлетявали изневиделица, погубили страшно много овце и коне, а имало и загинали хора.
Предстоеше ни да прекосим едно опасно място, както ни бе обяснил водачът, и ако из този край имаше още вълци, там щяхме да попаднем на тях — това беше малка долина, заобиколена отвсякъде с гори, а за да преминем през гората и да стигнем до селото, в което щяхме да се подслоним, трябваше да яздим през тясно дефиле, сиреч клисура.
Половин час преди залез слънце навлязохме в първата гора, а малко след залез стигнахме долината. В първата гора не срещнахме нищо, само дето в една просека, не по-голяма от петстотин ярда, видяхме пет вълка да прекосяват пътя — тичаха с все сила един подир друг, сякаш преследваха по петите дивеч, който само те виждаха; не ни обърнаха внимание и само миг по-късно вече се изгубиха от погледа.
Тогава нашият водач (между другото той се оказа жалък и малодушен човек) ни предупреди да бъдем нащрек, защото смяташе, че ще се появят още вълци.
Държахме пушките си готови за стрелба и очите ни бяха на четири, но не видяхме повече вълци, докато не стигнахме до втората гора, дълга почти половин левга, и не навлязохме в долината — още щом тръгнахме през долината, се яви причина да се оглеждаме, а именно, попаднахме на един злочест кон, убит от вълци, и сега десетина от тях усърдно се трудеха върху му — не може да се каже, че го ядяха, по-скоро оглозгваха костите, защото вече ги бяха очистили от всичкото месо.
Не ни се видя уместно да ги безпокоим по време на техния пир, пък и те не ни обърнаха особено внимание; Петкан без малко да стреля по тях, но аз категорично се възпротивих, защото ми беше ясно, че ще си отворим повече работа, отколкото може да се предположи. Не бяхме още преполовили пътя през клисурата, когато чухме вълчи вой в гората от лявата ни страна, вой, който смразяваше кръвта в жилите, а след малко видяхме стотина вълка, понесли се право към нас — цяла глутница и повечето от тях тичаха в нишка като войска, водена от опитни военачалници. Нямах представа по какъв начин да ги посрещнем, но реших, че най-доброто е да се съберем плътно един до друг, и само след миг бяхме заели местата си. А за да не им дадем време да се опомнят, наредих на всеки втори от групата да стреля, докато другите, които не са стреляли, да стоят с готовност за следващия залп и незабавно да го дадат, ако вълците продължат да напредват към нас: след това онези, които са стреляли първи, да не се мъчат да зареждат пушките си, а да чакат с пищови в ръка (всеки от нас бе въоръжен с пушка и с по два пищова), и по този начин щяхме да дадем шест залпа, като се редуваме; впоследствие обаче не се яви такава необходимост, защото още при първия залп враговете ни спряха като заковани, уплашени както от пукота, така и от блъвналия огън; четири вълка бяха застреляни в главата и се строполиха, а ранените побягнаха, оставяйки кървава диря в снега. Спряха и разбрах, че не бързат да се оттеглят; тогава си спомних, че са ми разказвали как дори най- свирепите зверове се боят от човешкия глас, затова накарах другарите си да викат с цяло гърло и открих, че в разказа е имало зрънце истина, защото, като чуха виковете ни, вълците започнаха да се дърпат назад и да отстъпват; подир това наредих да се изпрати втори залп в оттеглящата се глутница, който накара зверовете да преминат в галоп и да се скрият в гората.
Така получихме възможност да заредим пушките, а за да не губим време, продължихме пътя си; ала едва бяхме успели да заредим оръжията и да се приготвим, когато чухме ужасна врява откъм същата гора, само дето идеше отнякъде пред нас, където тепърва щяхме да минем.
Свечеряваше се и светлината стана сумрачна, което не подобряваше положението ни; но понеже врявата се засили, отведнъж разбрахме, че дяволските твари отново са започнали да вият; внезапно забелязахме две, или по-скоро три глутници — една отляво, една зад нас и една отпред, и, изглежда, че бяхме обкръжени; тъй като обаче не ни нападнаха, продължихме напред толкова бързо, колкото успяхме да спешим конете, но понеже пътят бе доста неравен, стигнахме само до един приемлив, ускорен тръс и така се добрахме до далечния край на долината и до гората, която трябваше да прекосим; много се изненадахме обаче, когато наближихме клисурата, сиреч прохода, и видяхме, че точно в началото му се е събрала огромна глутница.
Внезапно откъм една друга просека дочухме изстрел от пушка и като погледнахме нататък, видяхме кон със седло и юзди, който препуска бързо като вятър, следван от носещи се като стрели шестнайсет вълка; вярно, конят се изплъзваше на вълците, но ни се струваше, че едва ли ще задържи преднината си и те ще го настигнат — без съмнение точно така е станало накрая.
Когато приближихме началото на просеката, откъдето се появи конят, пред очите ни се разкри ужасна гледка: видяхме леша на друг кон и двама души, разкъсани от кръвожадните зверове — нямаше съмнение, че единият от тях бе дал изстрела, който чухме, защото редом с него лежеше пушката, от която бе стреляно, но главата и горната част на тялото му вече бяха изядени.
Това ни изпълни с ужас и не знаехме кой път да поемем, но вълците скоро ни наложиха решението: след малко ни наобиколиха с надеждата, че ще падне плячка, и аз съм дълбоко убеден, че бяха не по-малко от Триста. Имахме голям късмет, че на известно разстояние преди да се навлезе в гората видях струпани дебели дървета, явно отсечени през лятото и оставени, за да ги пренесат по-късно; накарах малкия си отряд да се разположи сред тях и щом се наместихме зад един дълъг ствол, посъветвах всички да слязат от конете и като използвахме това дърво за бруствер, наредихме се в триъгълник, сиреч заехме три фронта, а конете останаха в средата, заобиколени от нас.
Така постъпихме и добре, че го сторихме, защото едва ли някой някога е преживявал по-яростно нападение от това, което последва: вълците връхлетяха, ръмжейки върху ни (и се покатериха на ствола, който, както казах, ни служеше за бруствер), сякаш нападаха набелязана жертва. Яростта им, изглежда, се предизвикваше главно защото бяха видели конете зад нас и тъкмо към тях се бяха насочили. Наредих на хората си да стрелят както преди — през един — и те се прицелиха толкова точно, че още с първия залп успяха да повалят няколко вълка; необходимо беше обаче огънят да не се прекратява, защото вълците бяха дяволски напористи, тъй като онези по-отзад се блъскаха в по-предните.
