Когато за втори път дадохме залп с пушките, стори ни се, че вълците се поспряха и аз се надявах, че ще си отидат, но това трая само миг; други вълци се втурнаха към нас, затова дадохме два залпа с пищовите си, и ми се струва, че за четирикратната стрелба убихме седемнайсет-осемнайсет от тях и осакатихме поне два пъти повече; но зверовете продължаваха да прииждат.
Не ми се щеше да изстрелваме нахалост последния залп, затова повиках слугата си — не Петкан, който си бе намерил по-добро занимание — докато давах нареждания, той напълни моята и своята пушка; та, както казах, повиках другия си слуга и като му връчих една барутница, накарах го да я изсипе по дължина на ствола, при това да гледа барутната линия да е достатъчно плътна; едва бе успял да го стори и да се отдръпне, когато вълците отново се приближиха и някои се качиха горе; тогава аз взех да щракам с един незареден пистолет близо до барута и така го подпалих; вълците върху ствола се опариха и шест-седем от тях се строполиха, или по-скоро скочиха сред нас, уплашени от силния огън; ликвидирахме ги мигом, а останалите така се стреснаха от светлината (изглежда, още по-ужасна поради нощта, тъй като вече бе съвсем тъмно), че се отдръпнаха по-назад.
При това положение заповядах да се даде последният залп с пищовите, а след това започнахме да крещим; тогава вълците побягнаха като обезумели, а ние тутакси излязохме от прикритието, открихме към двайсетина ранени вълци, които се гърчеха на земята, и ги довършихме със сабите си — а тъкмо това бяхме искали да постигнем, понеже техните стенания и вой бяха по-разбираеми за събратята им, които до един хукнаха надалече и ни оставиха на мира.
Всичко на всичко бяхме убили само около пет дузини, а щяхме да убием много повече, ако това ставаше през деня. И след като бойното поле бе очистено, продължихме напред, понеже предстоеше да изминем близо левга. Докато препускахме, чувахме как кръвожадните твари вият и реват в гората, а веднъж-дваж ни се стори, че се мяркат пред очите ни, но снегът ни заслепяваше и не бяхме сигурни в това; така че след около час стигнахме до мястото, където искахме да се подслоним, и заварихме хората там изпаднали в паника и въоръжени до един — както се разбра, предната нощ вълчи глутници, а също и няколко мечки, се прокраднали в селището и страхотно изплашили жителите, така че хората се принудили да стоят на стража денонощно, и най-вече нощем, та да запазят не само добитъка, а и живота си.
На следващата сутрин водачът ни се почувства толкова зле (кракът и ръката му се бяха подули от подлютилите се рани), че не беше в състояние да продължи по-нататък, и се принудихме да наемем нов водач от селото, за да стигнем до Тулуза. Този край се оказа плодороден и приятен, с топъл климат, без сняг, без вълци и тям подобни; но когато разказвахме в Тулуза за премеждието си, обясниха ни, че това е дребна работа, че било нещо обичайно за гористата местност в подножието на планината, особено когато паднел сняг; разпитваха ни обаче настойчиво що за водач сме си намерили, та се е осмелил да ни преведе по този път в такова неблагоприятно време, и ни казаха, че е цяло чудо, дето не сме били изядени до един. Когато научиха как сме се разположили с конете в средата, чухме много укорни думи, защото с това изгледите ни да оцелеем ставали едно на петдесет, тъй като при вида на конете, които обикновено стават техни жертви, вълците съвсем освирепявали, докато иначе изстрелите биха ги уплашили; но понеже в нашия случай били съвсем обезумели от глад и неудържимо искали да се доберат до конете, престанали да забелязват опасността; и че ако не сме продължили да стреляме и накрая да приложим хитростта с насипания барут, щели са да ни видят сметката и направо сме имали късмет, че не са ни разкъсали на парчета; докато ако бяхме останали на конете и бяхме стреляли, без да слизаме, вълците нямало да сметнат, че конете представляват такава лесна плячка, както когато са без ездачи; при това добавиха, че ако в края на краищата бяхме пожертвали конете, гладните вълци положително щели да се нахвърлят върху тях, а ние да се измъкнем здрави и читави, особено след като сме били с оръжие в ръце и толкова много на брой.
Що се отнася до мене, в живота си не се бях чувствал така заплашен от опасност: когато видях тези триста дяволи да пристигат с рев, раззинали паст да ни погълнат, реших, че съм безвъзвратно загубен; независимо от благоприятния изход, струва ми се, че никога вече няма да изпитам желание да прекося тези планини; мисля си, че бих предпочел да измина хиляда левги по море, дори ако се знае, че ще преживявам по една буря седмично.
В пътуването ми през Франция нямаше нищо необикновено, което да заслужава да се отбележи; други пътешественици са разказвали своите впечатления от там, при това много по-успешно от мене. От Тулуза заминах за Париж и след съвсем незначителен престой се отправих за Кале, подир което благополучно слязох на Дувърския бряг на четиринайсети януари; беше ми се наложило да пътувам в страшно студено време.
И така стигнах до главната цел на моите пътешествия и не след дълго благополучно разполагах с цялото си придобито изневиделица състояние, понеже ценните книжа, които носех, ми бяха изплатени съответно в брой.
Главен мой съветник и собствено доверено лице ми етана добрата стара вдовица, която ми беше толкова благодарна заради изпратените пари, че не смяташе нито едно усилие и нито една грижа за прекалено големи, та да не ги положи за мене; а аз до такава степен разчитах на почтеността й, че не изпитвах никакви съмнения дали състоянието ми е в сигурни ръце: от началото до края се радвах на безукорно честното поведение на тази добра дама.
Вече започнах да мисля, че трябва да оставя грижите за състоянието си на тази жена и да се отправя за Лисабон, а оттам — за Бразилия; тогава обаче започнах да изпитвам ново колебание — става дума за религията, тъй като още докато бях вън от Англия, и най-вече докато живеех в самота, бях изпитвал известни съмнения по отношение на католицизма, поради което ми беше ясно, че в никакъв случай не можех да отида в Бразилия, а още по-малко — да се установя там, освен ако не вземех решение да приема католическата вяра, и то напълно и безусловно; от друга страна, това означаваше, че трябва решително да жертвам своите принципи, да стана един мъченик в името на религията и да умра от ръцете на инквизицията; затова реших да си остана у дома и ако намеря начин, да се освободя от собствеността върху плантацията.
С тази цел изпратих писмо до стария си приятел в Лисабон, който в отговор ме уведоми, че лесно може да уреди въпроса с плантацията, стига да сметна за уместно да го упълномощя, за да я предложи от мое име на двамата търговци, наследниците на моите попечители, които бяха в Бразилия и положително си даваха напълно сметка колко е доходна сделката; а понеже живееха близо до плантацията и при това бяха твърде богати, според него щяха много да се зарадват на възможността да я купят; той не се съмняваше, че ще ми заплатят 4–5000 реала в повече.
Аз съответно се съгласих, поръчах му да им я предложи и той го стори; след още осем месеца, когато се завърна неговият кораб, капитанът ме уведоми с писмо, че предложението ми е било прието и търговците са превели 33 000 реала на свой довереник в Лисабон, за да ми ги изплати.
В отговор аз подписах документа за продажба в този вид, в който го получих от Лисабон, и го върнах на моя старец, а той от своя страна ми изпрати ценни книжа на стойност 32 800 реала според оценката на имота, като удържа годишната си доживотна рента от сто мойдора и петдесетте мойдора рента за сина му след неговата смърт, обещани им от мене, а новите собственици се бяха задължили да им ги изплатят съобразно договора. Ето как завърши първата част на един живот, изпълнен с премеждия и приключения, една игра на съдбата, при това от такъв характер, че едва ли някога светът ще види нейно подобие — започнала глупаво, тя приключваше много по-щастливо, отколкото бях си позволявал да се надявам в който и да е период от нея.
Всеки би си помислил, че в моето положение на трудно постигнато благополучие вече бях отминал възможността да се излагам на нови опасности; така и щеше да бъде при едно по-друго стечение на обстоятелствата; ала аз бях свикнал на скитнически живот, нямах семейство, роднините ми бяха малко, пък и независимо от забогатяването си не бях завързал много нови познанства, и макар че продадох имението в Бразилия, тази страна не излизаше от ума ми, затова твърдо бях решил отново да тръгна на път. Най-вече не можех да устоя на силното желание повторно да видя своя остров, да разбера дали клетите испанци са стигнали до там и как са се държали с тях злосторниците.
Моята вярна приятелка вдовицата настойчиво ме молеше да се откажа от тази мисъл и дотам ми повлия, че успя да ме задържи да не пътувам цели седем години, през което време взех двамата си племенници, децата на единия ми брат, под свой надзор. По-големият, който разполагаше с известни средства, възпитах като джентълмен и му завещах определена сума, която да се прибави към състоянието
