Даниел Дефо
Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс
Истинското ми име е толкова известно в архивите и регистрите на Нюгейт1 и Оулд Бейли2, където още има някои важни неразрешени въпроси, отнасящи се до моето поведение, че не може да се очаква да назова името си или да дам сведения за семейството си в този разказ.
Може би след моята смърт истинското ми име да стане известно, но засега няма да бъде уместно да го разкривам дори ако се дадеше обща амнистия без изключение за всички лица и престъпления.
Достатъчно е да ви кажа, че така както бих позната под името Мол Фландърс на някои от моите най- лоши приятели, които не са вече в състояние да ми причинят зло (тъй като напуснаха този свят с помощта на стълбата и въжето, както и аз често мислех, че ще свърша), така и вие ще ми позволите да се наричам с това име, докато се осмеля да призная коя бях и коя съм. Чувала съм, че в една от съседните страни — не зная дали във Франция, или някъде другаде — съществувал кралски указ, според който, когато някой престъпник бъде осъден на смърт или бъде изпратен в галерите3 или на заточение, правителството поемало грижата за децата му, тъй като, загубвайки родителите си, те обикновено остават без средства. Такива деца се настанявали в особен приют, наречен „Дом на сираците“, където ги отглеждали, обличали, хранели и им давали образование.
Когато питомците поотраснели, от приюта ги пращали да учат занаят или пък да постъпят като прислужници, за да могат по този начин да се препитават сами с честен труд.
Ако съществуваше такъв обичай в нашата страна, аз също нямаше да имам такава съдба — на бедно изоставено момиче, без приятели, без дрехи, без помощ отникъде и никого; поради това аз бях изложена не само на големи страдания още преди да мога да разбера положението си и да съм в състояние да го променя, но и бях принудена да водя живот, позорен сам по себе си, който естествено водеше към бързо погубваме на душата и тялото.
Моят случаи бе доста особен. Майка ми била осъдена за дребна кражба, която едва ли заслужава да се спомене — задигнала три парчета фино холандско платно от някакъв търговец от Чиипсайд. Но това е дълга история, за да я предавам тук; при това съм слушала да я разказват по толкова различни начини, че едва ли бих могла да кажа каква е всъщност истината.
Както и да е, всички бяха единодушни в едно — пред съда майка ми заявила, че е бременна, и след като се установило, че чака дете, наказанието й било отложено с около седем месеца; когато присъдата станала „изпълняема“, както казват в съда, тя успяла да получи смекчаване на наказанието и била заточена в плантациите. Оставила ме, когато съм била на около шест месеца, и — можете да бъдете напълно сигурни — в лоши ръце. Това време е твърде близко до първите часове на моя живот и затова мога да разкажа за себе си само онова, което ми е разправяно. Достатъчно е да спомена, че тъй като бях родена в такова окаяно място, нямаше енория, към която да се обърна за прехрана през детството си. Съвсем не мога да кажа кой се е грижил за мен, освен че, както са ми разправяли, някаква роднина на майка ми ме прибрала, но на чии разноски и кой се е разпоредил за това, нямам представа.
Първото нещо, за което си спомням или което съм научила за себе си, е, че съм се скитала с една банда от хората, наречени цигани или египтяни. Струва ми се обаче, че не съм била дълго между тях, защото не ми бяха почернили кожата, както постъпват с другите деца, които водят със себе си. Не зная нито как съм попаднала между тях, нито как съм се отделила от тях. В Колчестър (в графството Есекс) тези хора ме оставили, но мен ми се струва, че аз ги напуснах, тоест укрих се, защото не исках вече да ходя с тях.
Впрочем тези подробности не ми са съвсем ясни; спомням си само как някакви общински чиновници ме прибраха и аз им разказах, че съм дошла в града с циганите, че не съм искала да ходя вече с тях и те са ме оставили, но не зная накъде са отишли; и макар те да наредиха да ги потърсят из околността, изглежда, не са могли да ги открият.
Сега имаше кой да се погрижи за мен, защото при все че по закон не съществуваше задължение за тази или онази част на града да поеме издръжката ми, все пак, когато научиха моята история и видяха, че съм много малка, за да върша каквато и да било работа — нямах още три години, — общинските съветници от състрадание поеха грижата за мен и аз станах тамошна, като да бях родена в този град.
За мое щастие те решиха да ме дадат, както се казва на „настойница“, тоест да ме поверят на една жена, която наистина беше бедна, беше видяла и по-добри дни и която си изкарваше хляба, като вземаше деца подобни на мен, грижеше се за тях и ги снабдяваше с всичко, от което имаха нужда, докато станат на възраст, когато могат да постъпят прислужници или въобще да се издържат сами.
Тази жена също държеше едно малко училище, в което учеше децата да четат и работят; и тъй като, както вече казах, беше живяла преди в добро общество, тя много майсторски и много грижливо възпитаваше децата.
Тя беше много разумна и набожна жена и ги възпитаваше в религиозен дух, нещо, което бе по-важно от всичко друго; беше също така чиста, добра домакиня, с добри маниери и добро поведение. И така, въпреки простата храна, бедната квартира и скромното облекло ние бяхме възпитани като светски госпожици, сякаш бяхме в някакво училище за деца от благородни семейства.
Аз останах там, докато навърших, осем години. Един ден чух с ужас, че магистратите (мисля, че така наричаха общинските съветници) наредили да постъпя на работа като прислужница. Където и да ме дадяха, щях да мога да върша само съвсем лека работа — да тичам по поръчки и да робувам на някоя готвачка. Толкова често ми бяха казвали това, че бях много наплашена; макар да бях още малка, ми беше крайно противно да слугувам. Тогава казах на моята настойница, че стига само тя да се съгласи, смятам, че ще мога да си изкарам хляба, без да слугувам, тъй като тя ме беше научила да шия и да преда вълна, което е главният поминък в този град. Рекох й, че ако ме остави при себе си, ще работя за нея, и то здравата.
Почти всеки ден й говорех, че ще работя много, и, накратко казано, действително по цял ден само работех и плачех. Това така наскърбяваше тази добра и мила жена, че най-сетне тя започна да се тревожи за мен, защото ме обичаше много.
Един ден тя влезе в стаята, където работеха всички бедни деца, и седна не на обичайното си място като учителка, а точно срещу мене, като че ли нарочно, за да ме наблюдава и да види как работя. Вършех нещо, което ми беше дала да работя — помня, че зашивах марки на ризи. След малко започна да ми говори.
— Глупаво дете — каза тя, — ти постоянно плачеш! (Аз плачех в този момент.) Хайде, кажи ми защо плачеш?
— Защото ще ме отведат — отговорих аз — и ще ме пратят да слугувам, а аз не мога да върша къщна работа.
— Ех, детенце — рече тя, — сега не можеш да вършиш къщна работа, но след време ще се научиш, а пък отначало няма да те карат на тежка работа.
— О ще ме карат — възразих аз — и ако не мога да работя добре, ще ме бият, и слугините ще ме бият, за да ме принудят да върша тежка работа, а аз съм още малка и няма да мога.
И аз отново така се разревах, че не можах да продължа.
Това трогна добрата жена, която ми беше като майка, и тя реши все още да не постъпвам на работа. Каза ми да не плача, че тя ще говори с господин кмета и няма да стана прислужница, докато не порасна.
Но и това не ме задоволи, защото самата мисъл да постъпя слугиня много ме плашеше и не бих се успокоила дори тя да ме увереше, че няма да тръгна на работа, докато не навърша двадесет години, и бих плакала постоянно от страх да не би в края на краищата пак да стане така.
Като видя, че и това не ме утешава, тя се разсърди.
— А какво искаш ти? — запита тя. — Нали ти казвам, че няма да станеш прислужница, докато не пораснеш?
— Да, ама нали след това все пак ще трябва да отида да слугувам?
— О, това момиче е подлудяло. Какво, да не би да искаш да станеш дама.
— Да — рекох аз и пак ударих на плач, докато накрая съвсем се разревах.
Разбира се, това разсмя старата жена.
— И така, госпожице — каза тя подигравателно, — значи, вие искате да станете дама? А как ще станете дама? Може би като шиете?
